Съдбата ни като човешки същества е нашата тленност, но понякога страхът от смъртта ни завладява до такава степен, че ни прави неспособни да живеем пълноценно. Макар и неосъзнат, този страх често е в основата на редица психични разстройства: необяснима тревожност, депресия, фобии, страх от остаряване… Прозрението за нашата смъртност често излиза наяве вследствие на пробуждащо преживяване – съновидение, болезнена загуба (смъртта на обичан човек, развод, загуба на работата или дома), болест, травма или напредването на възрастта.
Може ли да бъде преодолян ужасът от смъртта?
Смъртта ни погубва, но съзнанието за нашата тленност може да спаси живота ни, твърди Ялом. Да го спаси от какво? От пропиляване.
Щом се конфронтираме с факта на своята преходност, ние започваме да пренареждаме приоритетите си.
Да общуваме по-задушевно с любимите хора, да се наслаждаваме по-интензивно на красотата на живота и да поемаме с повече готовност рисковете, необходими за личностното ни израстване. Изпъстрена с трогателните истории на различни хора, с преживяванията и спомените на самия автор, книгата предлага конкретни начини за справяне с ужаса от смъртта. Така стигаме до прозрението: колкото по-пълноценно живее човек, колкото по-пълно реализира потенциала си, толкова по-малко се страхува от смъртта.
232 с., мека/твърда корица, 21.90 лв./25.90 лв.
Може ли да бъде преодолян ужасът от смъртта?
Самоосъзнатостта е върховен дар, безценен като самия живот. Тя е всъщност онова, което ни прави човеци. За жалост обаче, плащаме за нея висока цена – съзнанието за нашата смъртност. Съществуването ни бива винаги помрачавано от знанието, че раждайки се, преминавайки през юношеството и достигайки зрелостта и разцвета на силите си, после неизменно ще трябва да повехнем и умрем.
Мисълта, че сме смъртни, ни терзае открай време. Преди четири хиляди години вавилонският герой Гилгамеш разсъждавал за смъртта на своя приятел Енкиду: „Помръкна погледът ти и не можеш да ме чуеш вече. Нима когато умра, и аз не ще съм като Енкиду? Скръбта нахлува в сърцето ми. Страх ме е от смъртта.“
С тези думи Гилгамеш е изразил един страх, присъщ за всеки човек. Подобно на древния герой, всички ние – мъже, жени и деца – се страхуваме от смъртта. При някои този страх се проявява непряко: като генерализирано безпокойство или под формата на друг психологически симптом. При други е открит и осъзнат, а при трети прераства в ужас, който прави невъзможни щастието и самоосъществяването.
Вече много векове философите се опитват да притъпят болката от смъртността и да ни помогнат да внесем хармония и мир в живота си. Като психотерапевт, който често работи с пациенти в плен на страха от смъртта, аз съм установил, че древната мъдрост – и особено мъдростта на античните философи – е особено полезна в третирането на този проблем.
Впрочем в терапевтичната работа аз приемам за свои предтечи не толкова великите психиатри и психолози от края на XIX и началото на XX век – като Пинел, Фройд, Юнг, Павлов, Роршах и Скинър, – а класическите древногръцки философи, и по-конкретно Епикур. Колкото повече научавам за този необикновен атински мислител, толкова повече разпознавам в Епикур един протоекзистенциален психотерапевт, на чиито идеи, както ще се убедите, често се опирам в настоящата книга.
Епикур е роден в 341 г.пр.Хр., скоро след смъртта на Платон, и умира в 271 г.пр.Хр. Повечето хора днес свързват името му с понятието епикуреец – човек, отдаден на изтънчените чувствени наслади (най-вече постигани чрез добри храни и напитки). В действителност обаче Епикур не проповядвал сетивните наслади – далеч повече го занимавало постигането на безметежност (атараксия).
Епикур практикувал „медицинска философия“ и настоявал, че също както лекарят лекува тялото, философът трябва да лекува душата. Според него същинската цел на философията била една: да облекчава човешкото нещастие. А коренът на човешкото нещастие – вездесъщият страх от смъртта. Плашещото видение за неизбежната смърт, казвал той, смущава радостта от живота и вгорчава всяка наслада. За да облекчи човешкия страх от смъртта, Епикур създал няколко находчиви мисловни експеримента, които на мен лично помогнаха да смекча своя страх от смъртта и които използвам, за да помагам на пациентите си.
От личен опит и от клиничната си работа знам, че страхът от смъртта променя своята интензивност в различните етапи на жизнения цикъл.
Децата още в много ранна възраст забелязват проявленията на смъртта около себе си – мъртвите листа, насекоми и домашни любимци, изчезващите баби и дядовци, скръбта на родителите, безкрайните редици надгробни паметници. Децата са в състояние единствено да наблюдават всичко това, да недоумяват и следвайки примера на родителите си, да мълчат. И ако все пак се решат гласно да изразят своя страх, родителите им, видимо притеснени, разбира се, бързат да ги успокоят. Понякога търсят утешителни думи, друг път опитват да отложат разговора по този въпрос за далечното бъдеще или да уталожат детския страх с истории за възкресение, вечен живот и небесни селения.
Страхът от смъртта обикновено бива неосъзнат от шестгодишна възраст до пубертета – период, определен от Фройд като стадий на латентната сексуалност. След това обаче, през юношеството, той изригва с пълна сила: юношите често са обсебени от идеята за смъртта, а някои дори биват спохождани от мисли за самоубийство. Много младежи днес противодействат на страха от смъртта, възприемайки ролята на „повелители на смъртта“ или на „сеячи на смърт“ във виртуалния свят на видеоигрите с насилие. Други търсят същия ефект с черен хумор, мрачни песни и филми на ужасите. В ранното си юношество аз два пъти в седмицата посещавах едно малко кино току зад ъгъла на сградата, в която се намираше магазинът на баща ми. Там или в един глас с приятелите си крещях по време на филмите на ужасите, или в безмълвен потрес гледах кинопрегледите за зверствата на Втората световна война. Спомням си как ме побиваха тръпки при мисълта, че по една случайност съм се родил през 1931 г., а не пет години по-рано, като братовчед ми Хари, който умря в касапницата по време на десанта в Нормандия.
Някои младежи отправят открито предизвикателство към смъртта, поемайки безразсъдни рискове. Един мой пациент – мъж с множество фобии и постоянния страх, че нещо катастрофално би могло да се случи всеки момент – ми разказа, че на шестнайсетгодишна възраст направил десетки скокове с парашут. Сега, разсъждавайки за това си поведение от дистанцията на времето, той е убеден, че то е било опит да се справи с непрестанния страх от смъртта.
Годините минават и юношеските страхове биват изтласкани на заден план от двете най-важни жизнени задачи в началото на зрелостта: изграждането на кариера и създаването на семейство. Около три десетилетия по-късно, когато децата ни напуснат дома, а ние наближим края на професионалния си път, ни връхлита кризата на средната възраст и страхът от смъртта отново се разразява с пълна сила. Тогава, преваляйки билото на живота и поглеждайки пътеката пред себе си, ние си даваме сметка, че тя вече не се изкачва, а се спуска надолу към падината на изчезването. От този момент нататък страхът от смъртта става наш постоянен спътник.
Не е леко да се живее с ясното съзнание за собствената смъртност. То е все едно да се опиташ да се взреш в слънцето – колко дълго можеш да издържиш? И тъй като е невъзможно да живеем вцепенени от страх, ние изнамираме способи за смекчаване на ужаса от смъртта. „Проектираме“ себе си в бъдещето, оставяйки потомство; забогатяваме и се прославяме; развиваме компулсивни защитни ритуали; поддържаме непоколебима вяра в съществуването на всесилен спасител.
Някои хора, сякаш уверени в своята неуязвимост, живеят като приказни герои често без да се замислят за собствената или чуждата безопасност. Други пък се опитват да преодолеят болезнената изолация пред лицето на смъртта посредством „сливането“ с любим човек, кауза, общност, божествена същност. Тревожността от смъртта е майка на всички религии, които по един или друг начин се опитват да смекчат болката, пораждана от съзнанието за преходността на живота. Бог, според почти всяка култура, не само уталожва болката от смъртността с идеята за вечен живот, но също така облекчава ужасяващата изолация на човека, дарявайки го с вечното си божествено присъствие и с ясни критерии за смислено изживян живот.
Но дори с помощта на най-утвърдените и надеждни защитни механизми ние никога не можем изцяло да потушим тревожността от смъртта. Тя е винаги с нас, притаена в подмолите на ума. Вероятно, както твърди Платон, не можем да лъжем своята най-дълбока същност.
Ако живеех в Древна Атина някъде около 300 г.пр.Хр. (време, често определяно като „златна ера на философията“) и се случеше да ме обземе паника от смъртта или да ме споходи кошмар, към кого бих се обърнал, за да освободя ума си от паяжината на страха? Вероятно щях да се отправя към агората, онази част от Древна Атина, където се намирали много от значимите по това време философски школи. Щях да подмина Академията, основана от Платон и вече ръководена от неговия племенник Спевсип, а също и Лицея, школата на Аристотел, първоначално ученик на Платон, но впоследствие отклонил се твърде далеч от идеите на учителя си, за да стане негов приемник. Щях да подмина и школите на стоиците и на киниците, нямаше да обърна внимание и на странстващите философи, търсещи последователи. Накрая щях да стигна до Градината на Епикур и там, мисля, щях да открия помощ.
Към кого се обръщат днес хората с непреодолима тревожност от смъртта? Някои към семейството и приятелите си. Други към пастора или психотерапевта. Трети купуват книги като настоящата. Много такива хора са били мои пациенти и в резултат на работата си с тях съм убеден, че изложените тук наблюдения, размишления и разработвани дълги години стратегии могат да са от съществена помощ на онези, които са неспособни сами да разсеят тревожността от смъртта.
***
Защо ми е било, може да попитате, да се захващам с такава неприятна, дори плашеща тема? Защо да се „взирам в слънцето“? Защо не съм се съобразил със съвета на достопочтения доайен на американската психиатрия Адолф Майер, който преди около век е предупредил психиатрите: „Не чешете там, където не сърби.“ Защо ми е било да се занимавам с най-ужасяващата, най-мрачната и най-непроменимата страна на живота? В действителност през последните години – период, в който все повече навлизат администрираното здравеопазване, краткосрочните терапии, стратегиите за контрол на симптомите и промяна на мисловните модели – тази ограничена гледна точка се затвърждава все повече.
Смъртта определено предизвиква „сърбеж“ в нас. Тя не ни оставя на мира дори за миг: мисълта за нея драска като котка по онази вътрешна врата, зад която я затваряме, жужи едва доловимо, но непрестанно, някъде под самия праг на съзнанието ни. Скрит и маскиран, проявяващ се посредством най-различни симптоми, страхът от смъртта е извор на много от нашите тревоги, проблеми и конфликти.
Твърдо убеден съм – като човек, който също ще си отиде от този свят в един не толкова далечен ден, а и като психиатър, който от десетилетия работи с тревожността от смъртта, – че конфронтирането със смъртността не отваря някаква кутия на Пандора. Напротив, то ни дава възможността да продължим да живеем живота си по-пълноценно и с повече състрадание.
Именно затова ви поднасям книгата си с оптимизъм. Убеден съм, че тя ще ви помогне да погледнете смъртта в лицето и така не само да уталожите ужаса си, но и да обогатите живота си.
Книгата „Да се взреш в слънцето“, от Ървин Ялом, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
