Кривото огледало на перестройката
Трийсет години след разпадането на Съветския съюз прозаикът Александър Проханов припомня драматичните събития, белязали края на една от мощните и значими държавни федерации.
Авторът, който е и прототип на главния герой в романа, пресъздава лабиринт от сюжетни линии, емблематични за последните години на СССР – войната в Афганистан, финала на горбачовско-явлинската перестройка, пуча и ролята на Борис Елцин, разгрома на Държавния комитет за извънредното положение и неговите малодушни членове, кървавия поход на танковете през центъра на Москва, надеждите и опустошението на част от интелигенцията, почувствала се предадена и обезверена.
Драматизмът на личната любовна история на писателя Куравльов със съпругата на офицер, воюващ в Афганистан, е преплетен с дълбоката му привързаност към семейството и споровете с порасналите му синове, поставящи въпроси за режима в Съветския съюз.
Романът представя различна гледна точка за промените в Русия от края на ХХ век. Голяма част от героите са реални личности – идеологът на перестройката Александър Яковлев, секретарят на ЦК на КПСС и шеф на ракетно-космическия отрасъл Олег Бакланов, първият секретар на Съюза на писателите на СССР Георгий Мокеевич Марков, писателите Юрий Бондарев, Евгений Евтушенко, Михаил Шолохов и др.
Според руската литературна критика романът на Проханов има не само художествена, но и документална стойност и ще бъде ценен източник за историците, които ще изследват перестройката и процесите в Русия на прелома на ХХ и ХХІ век.
256 с., мека корица, 19,90 лв.
Откъс
Глава 1
Дъбовите стени на залата на ресторанта бяха кафяви, одимени, пропити с мириса на тютюн на пушачите, с ароматите на зърна кафе, на печено месо и вкусни вина. Ако отчупиш парченце от дъбовата дъска и го пуснеш във вряла вода, водата ще потъмнее като в чашка с кафе. Отпивай на малки глътки, за да усетиш вкуса му, поглъщай от тази вълшебна напитка в очакване да се появят халюцинациите. Изведнъж пред теб ще се появи Максим Горки, наподобяващ морж, с лулата от вишнево дърво, току-що провъзгласил мистичното течение на социлистическия реализъм. Исак Бабел, погълнал славата на своята потънала в сълзи и кървава „Конармия“. Александър Фадеев се е върнал от Кремъл и търси пипнешком сред ръкописите малкото хладно тяло на пистолета. Константин Симонов, елегантен, с прелъстителни мустачки, налива вино в чашата на поредната красавица.
Виктор Илич Куравльов беше автор на няколко книги, които се бяха сдобили с благосклонното отношение на критиците. Обаче книгите не го възнаградиха с онзи ослепителен успех, който настава, когато произведението внезапно пламва, подпалва хладните умове на ценителите, уморени от възпяването на едни и същи овехтели кумири. Такава книга избухва неочаквано като метеорит. Озарява, прогаря, прогърмява като взрив. Отпраща взривна вълна към читателите, които отдавна очакват новия литературен факел.
Но този взрив все го нямаше. Получаваше се кратко възпламеняване, което не беше в състояние да затъмни господстващите светила. Новата книга, издадена от Куравльов, обещаваше дългоочаквания триумф и провокираше честолюбието със сладки и плашещи очаквания.
Куравльов наближаваше четирийсетте. По голямото му бяло чело нямаше бръчки, сякаш то беше останало недокоснато от мъчителни размисли. Дългата му кестенява коса падаше почти до раменете, което караше Куравльов от време на време да тръска глава, отхвърляйки назад кичур коса, който му пречеше. Сивите му очи бяха присвити като на стрелец, който преследва целта. Устните му издаваха насмешка, но в усмивката му нямаше злобна ирония, само показваше веселия нрав на човек, на когото много неща му се струват забавни. Той не си позволяваше да се присмива на недостатъците на хората, нито да отбелязва гласно слабостите на литературното писане на събратята си по перо.
Книгата, на която той възлагаше надежди, се казваше „Небесните порти“. Тя беше за един архитект футуролог, който проектира града на бъдещето. Космически селища, подводни лаборатории, летящи небостъргачи, които се разпадат на миниатюрни частици, вятърът ги носи като семена на глухарче към полярните ледове, към нажежените пустини и там отново се сглобяват в градове. Фантазиите на архитекта се разгръщаха в съвременна Москва, насред заводските конвейери, пречиствателни съоръжения, месокомбинати с кървави трупове, посред многолюдни пазари и забавни атракциони. Метафората на книгата се състоеше в това, че един самотен мечтател се стреми да преодолее гравитацията на материалния свят и да се озове в чудните миражи на бъдещето. Той претърпява крах, като завещава своето дело на бъдещите поколения. „Аз претърпях земно поражение, но спечелих победа в небесата.“
Сега тази книга, която току-що беше пристигнала от печатницата, девствено свежа и красива, беше подредена на масата в Дъбовата зала в ЦДЛ, където Куравльов празнуваше заедно с приятелите си нейното излизане от печат.
– Е, Витя, да ти е честит стабилният роман. Предполагам, че това е най-добрата ти книга. – Писателят Антон Макавин, близък приятел на Куравльов, се изправи с чаша водка в ръка. – Този роман е мечта за бъдещето. Днес литературата изпитва носталгия по миналото. „Селските“ писатели ридаят за някогашното село с неговия истински руски дух. „Градската проза“ на Трифонов не може да се примири с разгрома на ленинската гвардия, откъдето са се появили всички те и са пили до насита руска кръвчица. Твоят роман, Витя, е за бъдещето, което така и все още не се е появило. Честита книга! – Макавин се чукна с Куравльов, цялата компания на масата ги последва. Макавин беше едър здравеняк, родом от Урал, в когото бяха капнали няколко капки азиатска кръв, тя му беше подарила широките скули и тесните степни очи. Той пишеше къси разкази и малки повести за съвременния човек, загубил всякаква връзка с държавата и стремящ се към бягство от държавата, и всеки го правеше по свой начин – кой отправяйки се на пътешествия, кой потъвайки в дълго пиянство, кой в камерна тайна любов. Куравльов ценеше солидния му слог, лишен от образност, където фразите напомняха грубовати дървени греди с мириса на отсечени и нарязани дървета.
Месните и рибните мезета вече бяха изядени, както и нарязаните на едро картофи заедно със сельодката, време беше да сервират жулиените. С чаша в ръка се изправи Пьотър Лишустин, нисък на ръст, със сини пронизителни очи, със златиста брадичка, мъничък красив жител на северните морета, който пишеше романи за староверците и странниците на един вълшебен език, на който, както той твърдеше, са говорили неговите предци в рибарските задруги и в ловните полета. Те издигали по бреговете на река Мезен грамадни „обетни“ кръстове и пеели песни за хората по корабите и за синьото море.
– Какво да ти кажа, Витя? Хубава, разноцветна книга. Такива метафори, като паднеш в някоя от тях, все едно че падаш във вълча яма и подскачаш и размахваш ръце, докато някой не ти подаде прът да се измъкнеш. Разбира се, никой от нас няма да опише някоя машина, сякаш тя е жива твар, а не бездушна ламарина. Ама ти вземи и опиши душата, душата опиши! Руската литература е душевна, а при теб вместо душа има самолетно витло. Витюха, не ми се обиждай заради това, което ти казвам. Книгата ти е безподобна! – Той затвори сините си очички, гаврътна чашата, изтри с ръкав златните си мустаци.
– Витенка, недей да се суетиш, няма какво да препускаш нанякъде. Гледай на света с широко отворени очи и светът сам ще дойде при теб. – Писателят Анатолий Апанасиев явно не беше чел книгата. Но в милото му лице, в кръглите му птичи очи имаше толкова много дружелюбие, толкова искрена радост, че Куравльов прощаваше на Апанасиев лекомислието и безтегловността на съжденията, с които бяха пълни неговите иронични разкази. Случваше се този прекрасен, даровит човек да изпада в запои, по едно време разви болезнена склонност да играе на машинките. Пропиляваше всичките си хонорари, като обричаше на страдания очарователната си жена, която го посрещаше у дома след пиянствата и сбиванията.
– Руската литература умее да описва душата, природата, селския и дворянския бит. Но не умее да описва машините. А пък Куравльов го може. Той одухотворява машината, не ѝ дава да пощръклее, позволява редом с машината да живее човек, да расте дърво. Това е твоят подвиг, Куравльов, но това е и твоят кръст. Ще те намразят „селските писатели“ и ще те прокълнат онези от „Дома на крайбрежната улица“. – Всичко това беше изречено свадливо и с обида в гласа от писателя Фадей Гусков, който смяташе себе си за последния руски романтик, а „Петербург“ на Андрей Бели за него беше връх на руската словесност.
– Аз смятам, че книгата на Куравльов е пробив. В главния герой всеки от нас може да види себе си. Той мечтае за красота, за чудо, а тоталитарната държава го тъпче, както винаги е тъпкала всеки художник. Езикът е великолепен. Кланицата в центъра на Москва, заколението на кравите – това е и ужасно, и възхитително! Пречиствателните инсталации с мътната канавка, по която като бели мехури плуват хиляди презервативи след обичайна московска нощ! Витя, обещавам ти хвалебствена рецензия в „Литературная газета“. Вече са ми я поръчали. – Критичката Наталия Петрова, нервна, кльощава, с тясно козе лице, по което се стрелкаше болезнен тик, не беше безразлична към Куравльов. Тя се опитваше да привлече вниманието му, като залагаше на незримата зависимост на писателя от критѝка, който деликатно фино се възползваше от тази зависимост.
– След като излезе статията на Наталия, ти, Витя, най-после ще станеш знаменитост. Обещавам ти да те заведа на „Аеропорт“ и да те представя на „господарите на мислите“. Не в кабинетите на началствата, а именно в апартаментите на „Аеропорт“ се разгръща литературният процес, там се създават и се съсипват репутации. – Поетът Марк Святогоров – бузест, с изпъкнали очи, с мрежичка от червени кръвоносни съдове по носа, с алени хищни устни, имаше реноме на посредник между литературните среди и влиятелните кръгове, които живееха в писателските блокове до метростанция „Аеропорт“. Наричаха го „сватовница“, а понякога и „сводница“. Той водеше там на сгледа млади писатели, да ги представя, за да могат да получат билет, който да им отвори вратите към „голямата литература“. – Витя, я кажи кога си свободен? Андрей Мойсеевич Радковски ни чака по всяко време.
Куравльов изслушваше всички с благодарност. Понякога леко се обиждаше. Даваше си сметка, че именно с тези изказвания неговата книга започва своето публично съществуване. Така от работния кабинет на писателя, от печатницата тя тръгва към света.
Сервитьорката донесе подноса с жулиените, в малките купички с дълги дръжки жълтееха запечените в млечен сос гъби.
– Таня, донеси още една гарафа водка. Само че да бъде студена – обърна се Куравльов към сервитьорката, пълничка красавица, зачервена от бързото вървене и от една-две чашки, които беше успяла да гаврътне в движение.
– Може би да ви донеса направо две гарафи? Честита нова книга, Витя! – Тя засия с красивите си влажни очи, в които личеше истинска радост, закачливо веселие и някаква женска топлота и нежно обожание.
Сервитьорките в ЦДЛ бяха десетина, вече не бяха особено млади, бяха се състарили и погрознели за толкова години работа в ресторанта. Те, тези Тани, Раи, Али, бяха не просто обслужващ персонал. Те бяха весталките на Дъбовата зала, пазителки на духа на огромното своенравно писателско семейство, пълно с вражди, интриги, честолюбиви горделивци, пияни скандалджии, весели развратници. Както търчаха с таблите, те познаваха литературната картина не по-зле от титулуваните критици, макар че едва ли бяха чели дебелите романи на знаменитостите или тъничките поетични книжчици на несретните поети. Сервитьорките проследяваха издигането и залязването на кумирите. Знаеха техните любовни връзки с жените еднодневки, които като пеперуди се появяваха и изчезваха в Дъбовата зала. Те прощаваха грубостите на пияните скандалджии, изслушваха изповеди, даваха назаем пари на изпадналите пияндурници. Те присъстваха на триумфалните тържества и на печалните панихиди, когато поредният постоянен посетител на Дъбовата зала биваше изпращан по пътя му към неизвестното. Притискаха към пищната си гръд главата на поредния разплакан пияница, приемаха от някой успешен творец щедри бакшиши, запазваха маси за своите любимци, за тези, които можеха да дойдат в ЦДЛ чак късно вечерта. Имаха солидно мнение за всеки писател не само в зависимост от неговата щедрост или скъперничество, а ценяха също дарбата на всеки, като в това не отстъпваха на литературните критици. Една от тях беше и Таня, която помнеше Куравльов още като плах новак, прекрачил с благоговение прага на Дъбовата зала.
– Ей сега ще донеса водка, студена, разбира се. Вие ще кажете кога да сервирам основното.
– Ето, казваш, че описвам машината. – Куравльов се обърна към Лишустин, леко докачен от забележките му. – Но държавата също е машина, тя е мегамашина. Да одухотвориш държавата, да ѝ придадеш човешки черти, душа, да разбереш държавата като благо, а не като вечно нещастие за народа.
– Държавата и руският народ са две различни неща. Държавата притиска руския народ, троши костите му, а народът само си бърше сълзите и търпи. Трябва да се страхуваш от държавата, Витюха. Тя ще те сдъвче и ще те изплюе – подхвана спор вечният любител на споровете Лишустин.
– Ама ето, Горбачов се старае да смекчи държавата, разкрива нейните престъпления, дава свобода на народа. – Критичката Наталия Петрова дръзко прекъсна Лишустин, когото не обичаше твърде заради прекомерното славянофилство. Тя беше увлечена по перестройката, пишеше статии за Солженицин, Рибаков, Трифонов.
– Твоят Горбачов е белязан. Дяволът го е белязал него. Чрез него на Русия ще ѝ се случи голяма беда. Той съблазнява руския човек също както прави и дяволът. А руският човек поради своята наивност пак се набутва в капана – ядосваше се Лишустин.
– Народът бяга от държавата. Когато и последният човек избяга от държавата и отиде при Солженицин, тогава държавата ще падне – изрече Макавин и не беше ясно дали се радва на скорошното падение на държавата, или съжалява за това.
– Куравльов сам не си дава сметка, че той е привърженик на държавата. Ако се наложи да избира между народа и държавата, той ще избере държавата – избоботи Фадей Гусков.
– Андрей Мойсеевич казва, че истинският художник винаги трябва да се противопоставя на държавата. Надявам се, че за вас Андрей Мойсеевич е авторитет? – Поетът Марк Святогоров строго огледа приятелите си с желанието да се убеди, че за всеки от тях Андрей Мойсеевич е непоколебим авторитет.
– За мен да. – Апанасиев погледна Святогоров със сияещите си искрени очи. – Аз имам доверие на Андрей Мойсеевич. Но повече имам доверие на Семьон Израилевич.
Дъбовата зала се пълнеше с хора, свободните места ставаха все по-малко. Отдавна беше угаснал готическият прозорец с витража, през който денем се изливаше златна, алена, зелена светлина. Тази светлина оцветяваше масите и седящите на тях писатели. Сега беше вечер, от високия таван, между тежките дъбови греди висеше и светеше огромен мъгляв полилей, без блясъка на кристалчетата, сякаш беше потънала в димен облак. На масите седяха компании от хора, събрали се според литературните си пристрастия.
„Селските писатели“ седяха като задруга, плътно, сбито един до друг. Пиеха водка, от време на време скачаха и отправяха възторжени речи към своето духовно светило Валентин Распутин. А той седеше спокойно и приемаше похвалите на епигоните с печално и уморено лице. Сякаш съжаляваше тези шумни хора, които – всичките – ги чакаше горчивата съдба на неудачниците. „Селските писатели“ често-често оглеждаха залата дали няма някаква заплаха за тяхното духовно светило. Заобикаляха го, както пчелите заобикалят пчелата майка. А самият Распутин беше далече от тук, в родния Сибир, където измежду дъхавите борове Ангара носи светлите си струи към Байкал.Книгата „Централният дом на литератора“, от Александър Проханов, можете да закупите, с 20% отстъпка, чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
