Борбата за спасяването на Романови

За книгата

Убийството на семейство Романови през юли 1918 г. хвърля в ужас света, а последиците от това жестоко престъпление не са отзвучали напълно и до днес. Въпреки огромното внимание, което екзекуцията на царското семейство привлича, една вълнуваща и загадъчна част от историята остава пренебрегната. Става дума за разнообразните заговори и задкулисни планове за спасяването на Романови от страна на техни сродници с кралска кръв, правителства, дипломати и руски монархисти, останали верни на царя, както и причините за провала на тези начинания. Рапапорт развенчава опростеното схващане, според което вината е изцяло на британския крал Джордж V. Отговорността за изоставянето на Романови не може да бъде приписана на един-единствен монарх. Въпросът за предоставянето на убежище на царя и неговото семейство е изключително сложен, свързан с огромни политически, логистични и географски трудности, и то по време, когато в Европа все още бушува война.

Подобно на съвременен детектив, Хелън Рапапорт открива и използва нови, доскоро непознати източници от архивите на САЩ, Русия, Испания и Обединеното кралство, и изтъкава въздействащ разказ за пропуснати шансове и фатални стечения на обстоятелствата, довели до сърцераздирателната развръзка. Увлекателна и затрогваща, „Борбата за спасяването на Романови“ е книга с реален историографски принос, която замества остарелите интерпретации с нов поглед към съдбата на последния руски император и неговото семейство.

За автора

Хелън Рапапорт е историк. Специалист е по Викторианския период с особен интерес към кралица Виктория и ямайската лечителка и болногледачка Мери Сикол. Пише много за късната имперска Русия, революцията от 1917 г. и семейство Романови. Любовта ѝ към всичко викторианско извира от детството ѝ, израствайки близо до река Медуей, където е живял и работил Чарлс Дикенс. Нейната страст към руската история идва от бакалавърската степен по руски специалности в университета в Лийдс. През 2017 г. тя е удостоена с почетната степен доктор по литература от „Лийдс“ за заслугите ѝ към историята. Хелън Рапапорт е член на Кралското историческо дружество, Генеалогичното дружество, Обществото на авторите и Викторианското общество. Живее в западната част на страната и изпитва вечна любов към английската провинция и Джурасик Коуст, но нейните предци са в Оркнейските и Шетландските острови, откъдето е нейният род по бащина линия.

Откъс

Вместо начало

След публикуването на две книги за последното императорско семейство на Русия, през 2008 и 2014 г., една книга за Ленин през 2009 г. и една за Руската революция през 2016 г., смятах, че е дошъл краят на моята писмена любовна афера с Романови и Русия. Струваше ми се, че съм изчерпала всичко, което имам да кажа по темата. От този момент нататък като писател щях да остана по-близо до дома и да се върна към другата си любов – викторианците.

Нещо обаче не ми даваше мира. Романови не ми позволяваха да си тръгна.

Романови. Русия. Революцията. Тези три думи упражняват притегателна сила, под въздействието на която много от нас са станали съпричастни с трагичната история на последното императорско семейство на Русия през столетието, последвало неговата смърт. Величественото им звучене в много отношения противоречи на реалните факти за семейството в центъра на тази история въпреки неговата царственост. В какво се крие неувяхващото очарование на цар Николай II, неговата съпруга Александра и петте им деца – Олга, Татяна, Мария, Анастасия и Алексей? Въпреки че въплъщават апотеоза на тристагодишното династично управление на Романови в Русия – като собственици на приказно богатство, огромни земи и множество грандиозни дворци, – това, с което ни привличат, не е епичният мащаб на тяхната история, а по-скоро дълбоко вълнуващият човешки разказ за членовете на едно тихо, любящо семейство, избягващи всяка показност, които са ценили най-много от всичко своята близост, но са завършили живота си като жертви на грозно убийство.

Въпреки че родителите със своята история дават насока на действието в първите глави на тази книга – и ние ще видим как в много отношения предизвикват сами жестоката си съдба, – децата са онези, които вдъхват неизменно чувство на съжаление и копнеж за друг, различен край.

Като владетели на най-могъщата империя в света, Николай и Александра отчаяно жадуват за син и наследник. Раждането на четири дъщери скоро една след друга между 1895 и 1901 г. – Олга, Татяна, Мария и Анастасия – е причина за значителни обществени терзания, но и голяма лична радост в същото време. Появата – най-после – на син и наследник на трона на Романови, Алексей, преобръща живота на семейството. Всичко се съсредоточава върху болнавия царевич и безкрайните битки да бъде опазен от разрушителните атаки на хемофилията, предадена му неволно по майчина линия, която по всяко време би могла да убие „Надеждата на Русия“.

Цялото това внимание, насочено към Алексей, постепенно превръща сестрите му в незабележим фон – анонимна група хубави девойки, които не предизвикват противоречия и изглеждат очарователни и скучни в същото време. Все пак, въпреки че живеят постоянно в сянката на своя сестрински дълг към брат си и предаността към своята властна майка с разклатено здраве, сестрите Романови запазват поразителната си индивидуалност. Добрата и чувствителна Олга, която обича поезията, но е склонна към самовглъбяване и резки промени на настроението, като най-голяма чувства бремето на отговорността да служи за пример. Дейната и способна Татяна, за разлика от нея, никога не издава чувствата си и изпъква особено с умението си да организира нещата. Тя е предпазлива и резервирана като майка си, към която изпитва голяма преданост. Мария е мила, нежна и любяща, родена да се грижи за другите, и обича децата. Като третото от пет деца обаче тя лесно става обект на тормоз от страна на другите, особено четвъртата сестра, Анастасия. Много е писано за най-младата от сестрите Романови – може би за сметка на останалите, – но тя е изключителен индивидуалист, непокорен дух, пламенна и екстровертна, надарена със способността да забавлява и ободрява. И накрая идва Алексей – будно, любознателно дете, разглезено и поощрявано в пристъпите си на лошотия в резултат от прекомерната закрила на майка си, което обаче с възрастта показва забележителен интелект и интуиция, както и състрадание към онези, които подобно на него страдат от лошо здраве.

Интимният, грижливо защитен домашен кръг, създаден от техните мама и татко, който петте деца обитават с такова задоволство до избухването на войната през 1914 г., е много различен от публичния свят, в който се изявяват Николай и Александра. Към 1917 г., когато революционната среда променя бързо Русия, самодържавните цар и царица – които някога са се радвали на такава любов като „бащицата“ и „майчицата“ на народа – стават обект на силна демонизация. Страната е изтощена от злоупотребите на стария репресивен царски режим, все по-силни стават гласовете на недоволство, които настояват за тяхното сваляне и за установяването на демократично конституционно правителство.

През 1914–1918, годините на войната, децата Романови започват да забелязват и изпитват непосредствено грозния факт на масовата неприязън към техните родители. Налага им се да пораснат бързо – двете най-големи сестри, Олга и Татяна, се обучават, за да работят като медицински сестри в болницата, основана от майка им в Царское Село, и всички, включително Алексей, подкрепят благотворителните дейности на Червения кръст, посещават болници и се ангажират с други дейности, свързан с войната. След това обаче войната преминава в революция и хаос; през март 1917 г. метафоричната клетка, която е предпазвала децата на Романови до този момент, става напълно реална и плашеща. Отменен е старият орган на управление в царска Русия, Държавната дума, а на Николай е наложено решението да абдикира. Вече като пленници на новото руско Временно правителство, семейство Романови остават под домашен арест – най-напред в Александровския дворец от март до юли 1917 г., след което от август до април 1918 г. са прехвърлени в Тоболск и накрая са изпратени в Къщата със специално предназначение в Екатеринбург.

На това място, в този център на уралската минна индустрия в Западен Сибир, през последните деветдесет и осем дни от живота си Романови най-после започват да долавят зловеща промяна в атмосферата. Дотогава те са понасяли еднообразието на своето пленничество със смесица от мъчително отегчение и спокойно примирение. За болшевишката революция обаче развръзката наближава; а това означава едно: безмилостен наказателен акт на разплата с цялото императорско семейство. Николай и Александра сигурно са предчувствали, че рано или късно революцията ще стовари възмездието си върху тях. Но дали са очаквали това да се случи и с децата им?

Жестоката смърт на тези седем царски жертви, заедно с лекаря им и трима верни слуги, колкото и ужасна да ни се струва днес, навремето е забравена бързо. Те скоро се размиват в много по-страшния списък от безмилостни сблъсъци и убийства от годините на размирици и гражданска война през 1917–1922 г., когато загиват единайсет милиона руснаци.

Въпреки това обаче в исторически аспект за някои хора семейството Романови ще бъдат винаги емблематичните първи жертви на новия съветски режим и на една система, която ще погуби още милиони хора през последвалите десетилетия на сталинистки репресии. Има и друг елемент, който не позволява тази история да изпадне от общественото съзнание: упоритото, често не докрай осъзнато чувство, че цареубийството, убийството на крал или цар, е убийство на божи помазаник; че цареубийството е акт, преминаващ границата, отвъд която е възможно всяко зло.

В крайна сметка обаче това, което ни ужасява най-много, е убийството на невинни деца.

Привързах се силно към семейство Романови от самото начало – когато вървях по улиците на Екатеринбург през лятото на 2007 г., след като пристигнах там, за да правя проучвания за моята книга Ekaterinburg: The Last Days of the Romanovs. През влажния и горещ юли и късно през призрачните полярни нощи, които сияеха над града, кръстосвах улиците от север на юг и от изток на запад, като извиквах във въображението си последните дни на Романови в Ипатиевата къща на Вознесенски проспект. Отидох до Коптяковската гора на 15 километра от Екатеринбург и заедно с поклонниците, скърбящи за Романови, почетох в унесено мълчание мястото, където набързо и в безпорядък през онази първа нощ са били изхвърлени телата на семейството и неговите верни спътници. Намерих скромния дървен кръст с пластмасови цветя на една горска поляна наблизо, където всички те – с изключение на Мария и Алексей – са били хвърлени в плитък гроб четирийсет и осем часа след убийството им. Замислих се по каква причина точно тази история има такава власт над въображението ми. Можех да разбера силното, всеобхватно чувство на скръб за смъртта на Романови, което продължаваха да хранят в душите си вярващите православни руснаци; и подобно на всеки друг, бях под мощното въздействие на драматичните и трагични елементи в тези събития. Най-силно привлечена бях обаче в качеството си на историк и писател. Исках да получа отговори на въпроси, които ме измъчваха отдавна и които според мен никой още не се беше опитал да изясни. Исках да се опитам да стигна до истината за това, което всъщност се е случило през 1917–1918 г.

Канонизацията на убитите членове на семейство Романови през 80-те години на ХХ в., последвана от възраждането на Руската православна църква след падането на комунизма през 1991 г., беше подхранвала чувство на трепетно благоговение, което днес е превърнало Екатеринбург във важен център на поклонение. В резултат от това през последните двайсет и пет години в постсъветска Русия излязоха на бял свят многобройни свидетелства за обстоятелствата на пленничеството, в което е живяло семейството през този период – от домашния арест в Александровския дворец до последните мъчителни, злокобни дни в Екатеринбург. От 90-те години на ХХ в. руски историци публикуват ценни сведения, които дълго време са събирали прах в съветските архиви, и пишат с подробности за обстоятелствата на убийствата и самоличността на техните извършители. Продължаващата полемика относно ДНК изследването на останките – извършено първоначално през 90-те и повторно в по-близко време по искане на Руската православна църква – означава, че темата редовно изплува в съдържанието на пресата. Всеки път, когато се случи това, то дава храна на неизбежните и досадни конспиративни теории и твърдения; те не са отшумели и досега.

През юли 2018 г. се навършват сто години от убийството на Романови. Това без съмнение е уместният и най-подходящ момент да затворим метафорично ковчега и да доведем тази история докрай. За мен като историк остават няколко парещи въпроса, които никой още не е разнищил – освен откъслечно, тук-там и при това често на базата на предположения, а не на оригинални проучвания, подкрепени с доказателства. Те са следните: