В тези съкровени мемоари прочутият създател на соматичното преживяване (СП) Питър Левин – човекът, който промени начина, по който психолозите, лекарите и лечителите разбират и лекуват раните, причинени от травма и насилие – споделя личното си пътешествие за изцеление на собствената си тежка травма, която е получил в детството си, и предлага задълбочено разбиране за еволюцията на иновативния му метод за лечение.
Като приема ролята на съвременния Хирон, ранения лечител от гръцката митология, Левин описва със смущаващи детайли насилието, което е претърпял в детството си, съпоставяйки го с конкретни щастливи спомени, и обяснява как с метода на соматичното преживяване е успял да разкрие и разнищи своите душевни рани. Освен това споделя мистериозни и неочаквани сънища и видения, които са го водили през работата му, включително фантастичните посещения на Алберт Айнщайн, когото той приема като личен духовен водач и ментор (ще бъдете изненадани да разберете причините за това, че посещенията са именно на Айнщайн).
Обяснявайки как е помогнал на хиляди други, преди да се справи със своята собствена травма, той разкрива в детайли как методът на соматичното преживяване е изведен от невробиологията, изследвания на диви животни в техните естествени хабитати и повече от 50 години клинични наблюдения. Левин ни учи, че всеки, който страда от травма, има ценна история, която си струва да бъде разказана – и че чрез споделянето на нашите истории можем да катализираме възстановяването на надеждата, достойнството и пълнотата на живота ни.
192 с., мека корица, 23 лв.
Алберт и аз: разговори в „Бегърс Бенкет“ (откъс)
По време на своето пътешествие в търсене на способи как да помогна на хора с травма да възстановят своята гъвкавост и адаптивност получих нестандартна помощ от неочакван източник: духът на Алберт Айнщайн.
През 70-те години на XX век си представих, че имам честта да ме посети този неочакван и неканен гост. Тогава работех усърдно върху теоретичната част на моята докторска дисертация по биофизика, посветена на натрупания стрес, като същевременно развивах подхода тяло/ум за освобождаване, предотвратяване и лекуване на хроничния стрес и симптомите на травма. След дълги, изтощителни работни дни често посещавах любимия си ресторант, „Бегърс Бенкет“, разположен на авеню Сан Пабло в Бъркли. Приветливите и приятелски настроени сервитьорки винаги ме поздравяваха лично. Обичайната ми вечеря започваше с домашно приготвената супа на деня, в комбинация с няколко филийки топъл, хрупкав френски хляб.
Една ранна вечер седях сам на обичайната си маса – стандартна маса за двама. Докато се наслаждавах на зеленчуковата си супа, с периферното си зрение улових преминаваща сянка. Подтикнат от любопитство, вдигнах поглед от вечерята си. Встрани от мен видях образ на разчорлен възрастен мъж с къдрава, буйна бяла коса. В моето видение той носеше намачкано спортно яке, което му беше голямо и крехката му фигура изглеждаше още по-дребна в него. В началото се уплаших от внезапната му поява, но когато се отпуснах и насочих вниманието си към видението, разпознах идола си – Алберт Айнщайн! Поканих го да се настани срещу мен. Така започнаха двуседмичните ни срещи с тази абстрактна същност, продължили година.
От една страна, моят рационален разум припознаваше този образ като преживяване посредством някакъв несъзнателен архетипен въображаем процес – пример за „активно въображение“ по Карл Юнг. От друга страна обаче виденията изглеждаха толкова истински, сякаш имах честта самият Алберт Айнщайн да ме удостои със своето присъствие. Във всеки случай, тези гостувания подпомогнаха академичната ми работа и възгледите ми по отношение на въздействието на стреса. Изключително много ценях нашите вътрешни разговори, които ми позволиха да достъпя информация от „колективното несъзнавано“.
Нашите срещи за вечеря продължиха около година, тъй като аз избрах да навляза в тази сфера на активно въображение. Тези въображаеми срещи ми се струваха толкова истински, че понякога поръчвах две супи – една за мен и една за професора, – макар и да не можех да скрия снизходителната насмешка над собствената си сетивно-образна творческа визуализация. Понякога сервитьорката ме питаше дали искам да донесе втората супа по-късно, за да бъде топла. С известно притеснение отказвах и се надявах, че няма да попита защо. На нашите срещи по време на вечеря се вглеждах в най-дълбоко скритите в мен мисли и натрапчиви въпроси, основно във връзка с докторантското ми научно изследване върху теорията на катастрофите – езотерично направление в математиката. Така можех да моделирам реакцията на нервната система към заплаха и стрес. Представях си как Айнщайн слуша внимателно, често с наклонена встрани глава. След това ми задаваше въпроси относно моите въпроси. Тези своего рода Сократови диалози често разкриваха нови перспективи и по-дълбоки прозрения. Лиричната и силно въздействаща писателка Урсула К. Ле Гуин обобщава значимата истина за задаването на „правилните“ въпроси в своите думи: „Няма правилни отговори на погрешно зададени въпроси.“
Дори сега, повече от четирийсет години по-късно, си спомням с благодарност тези ярки и проникновени вътрешни разговори с дяволития професор. Крепи ме мисълта, че имам способността да поставям под съмнение своите въпроси, докато постепенно се отварям към отговорите. Думите на писателя Райнер Мария Рилке към млад обещаващ поет ме насърчиха да приема безусловно моите въпроси: „Бъди търпелив към всичко, което е останало без отговор в сърцето ти и се опитай да обичаш самите въпроси... Не търси отговорите, които не могат да ти бъдат дадени сега, защото няма да можеш да ги изживееш. А смисълът се крие в това да изживееш всичко. Изживей въпросите сега. Може би тогава постепенно и неусетно ще заживееш в отговора на този далечен ден.“ И така, вече повече от четирийсет години правя именно това.
Преди около трийсет и пет години, по време на посещение при родителите ми в Бронкс, случайно погледнах към рафт с книги и забелязах „Обща теория на относителността“ на Айнщайн. Това ме провокира да им разкажа за „посещенията“, които имах от страна на физика. Изведнъж майка ми рязко седна и каза: „Питър, знам защо ти се е случило това.“ И продължи: „Бях бременна в осмия месец с теб и с баща ти бяхме отишли да плаваме с кану, когато изведнъж буреносен вятър премина през езерото и преобърна кануто ни.“ По нейни спомени, двамата са се мъчили без успех да изправят кануто и са били сигурни, че ще загинат. В един момент млада жена и възрастен мъж в малка ветроходна лодка се приближили, докато майка ми и баща ми продължавали да се опитват да изправят кануто. Новодошлите видели, че родителите ми са в голяма опасност и ги издърпали на безопасно място. След това спасителите дали хавлиени кърпи на родителите ми, за да подсушат треперещите си тела и им се представили като Алберт Айнщайн и доведената му дъщеря! Майка ми обясни – а тя има забележителна интуиция – че аз по някакъв начин съм се свързал с Айнщайн по време на този напрегнат животозастрашаващ момент и последвалото спасение. Чак тогава разбрах как и защо професорът е станал мой вътрешен водач. През цялото време до появата си той бе останал в сянка в готовност да го повикам, когато ме тревожеха незавършени идеи или натрапчиви съмнения.
Заставам зад правдивостта на този разговор с майка ми без никакво съмнение или извъртане. И двамата ми родители потвърдиха, че са били на косъм от смъртта в кануто, както и абсолютно достоверното си спасяване от Айнщайн и доведената му дъщеря. За мен е ясно, че този разговор с майка ми съществува в паметта ми като обикновен спомен, а не плод на моето въображение за разлика от ярките сетивни образни срещи с Айнщайн. Нашите вдъхновяващи „разговори по време на вечеря“ изглеждат като информация, изтеглена за мен от универсален колективен източник. Може и да съм наследил интуитивни способности от майка ми, които да придават на виденията ми тази им реалистичност. При всички случаи, за мен Айнщайн бе ползотворен вътрешен водач и наставник.
Трябва обаче да призная, че повече ме заинтригува загадката на това „канализиране“. Чудех се как човек може да се свърже с подобно завладяващо вдъхновение, без това да застраши живота му. Както разбрах по-късно, всички получаваме информация от енергийни полета, които от своя страна са част от по-големи енергийни полета, свързани с енергийните полета на нашите предци и други важни личности, както и с „макрокосмоса“. Освен това тези полета съдържат в себе си цялото познание и велика мъдрост на времето. Този универсален източник на знание е наречен Акашови записи и е споменат в книгата „Езотеричен будизъм“, написана през 1883 г. от Алфред Пърси Синет. Продължавам да изпитвам силно любопитство по отношение на многото на брой входове за достъп до тези всемирни записи. Изпитвам благоговение пред това колко често вътрешно заложената мъдрост на тялото може да бъде един от тези канали.
Без Айнщайн и неговата доведена дъщеря днес нямаше да съществувам във физически облик. Родителите ми щяха да се удавят, а аз щях да загина още в майчината утроба. Но аз дължа далеч повече от живота си на Айнщайн. Той ме благослови истински с необятния си гений и готовността си да ме вземе под въображаемото си крило. С искрена признателност в сърцето си усещам сълзи на радост да навлажняват очите ми, докато пиша тези думи.
Макар че ставам емоционален, когато си припомням тази сетивно-образна връзка, бих искал и да добавя, че поведението на възрастен с активно въображение традиционно може да се приеме за вдетиняване. Докато някои хора са на мнение, че необходимостта от творчество приключва, когато човек стане разумен възрастен, бих казал, че творчеството и въображението са също толкова важни, дори необходими, както за възрастните, така и за децата, особено по отношение на нашето психическо и емоционално здраве.
Книгата „Автобиография на травмата. Пътешествие към изцеление“, от Д-р Питър Левин, можете да закупите, чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
