Дори ангелите имат своите демони!
Париж, Коледа 2021
След сърдечен пристъп Матиас Тайфер се събужда в болнична стая от божествена музика. Когато отваря очи, вижда до леглото си красиво непознато момиче, което свири на виолончело. Това е Луиз Коланж – студентка, която идва като доброволка в болницата да повдига духа на пациентите.
Казват, че първото впечатление е най-вярно. Не и в този случай. Тя го смята за сприхав циник, а той нея – за непоносима многознайка. И все пак – оказва се, че се нуждаят един от друг. Той от нея – за да нахрани кучето му, а тя – за да поеме той един малко странен случай. Матиас отдавна се е отказал от полицейската работа, но неохотно се съгласява да помогне на Луиз и да разплетат смъртта на майка ѝ. Скоро обаче двамата попадат в плетеница от смъртни опасности. Явно някой много отчаяно иска да им попречи да стигнат до истината.
Така започва едно необичайно разследване, чиято тайна отвежда към живота, който човек би искал да води, любовта, която би желал да познае, и мястото, което все още се надява да намери...
Трескав, неочакван, напрегнат – този роман ни впримчва в лабиринт от емоции, в който яснотата, постигната на една страница, на следващата вече я няма.
224 с., мека корица.
Откъс
1.
Париж.
Болница „Помпиду“.
Понеделник, 27 декември.
Проблясък светлина в навъсеното небе. Точно такъв образ пораждаше музиката в ума му. Дългата музикална фраза на виолончелото чертаеше хипнотични вълни, приканващи към отпускане. В състоянието си на полусъзнание Матиас почувства как дишането му се променя, за да се приспособи към ритъма на мелодията. Понесен от нотите, той се отдаде на това вътрешно пътуване и изпита облекчение, каквото отдавна не беше чувствал. На повърхността се издигаха проблясъци и усещания. Синевата на Средиземно море, телата, легнали на пясъка, целувки по солените устни.
Но блаженството продължи много кратко. Недалеч се задаваше буря. Преплитаха се всевъзможни чувства – противоречива симбиоза между безгрижие и опасност. Изведнъж хармонията се прекърши, сякаш лъкът беше изстъргал по струните, унищожавайки всякаква надежда за наслада.
Матиас Тайфер отвори очи.
Лежеше на болнично легло, облечен в една от онези ужасни белезникави памучни нощници, отворени на задника. Две тръбички за вливане излизаха от абоката, забит в ръката му, а вляво от него електрокардиоскоп показваше трескавото движение на ударите на сърцето му. На съседното легло лежеше друг болен на библейска възраст, който изобщо не бе дошъл в съзнание през целия ден и му създаваше неприятното усещане, че е настанен в отделение за временни грижи, а не в кардиологичен сектор. Потискащото стакато на дъжда беше заменило топлия, трептящ глас на виолончелото. Нямаше го Средиземното море, парижката сивота помрачаваше всичко. За миг музиката от съня му го беше пренесла далеч от болницата, но то бе продължило твърде кратко.
Гаден живот.
Матиас с мъка нагласи възглавницата си така, че да се повдигне наполовина. И тогава го видя, потънал отчасти в сумрака – силуета на младо момиче, седнало на стол, с изправен гръб и с виолончелото между краката. Значи музиката наистина беше прозвучала някъде в ума му.
– Коя си ти? – изрече той завалено.
– Казвам се Луиз. Луиз Коланж.
Младежкият глас издаваше края на юношеската възраст, но изобщо не звучеше притеснено.
– И какво... какво правиш в моята стая, Луиз Коланж? Да не смяташ, че си избрала много подходящо място, за да репетираш за училищния концерт?
– Работя като доброволка за асоциацията „Музикант в болницата“ – отвърна тя.
Матиас присви очи, за да я види по-добре, докато тя се приближаваше към него. Обло лице, дълга права коса, трапчинка на брадичката, пуловер с кръгла якичка, разкроена кадифена пола, кожени боти. Светлина, озаряваща мрака на болничната вцепененост.
– Не ви ли хареса?
– Твоят откъс от Шуберт ли? Не, от него ме заболяха зъбите и... косата.
– Прекалявате.
– ...И ме събуди.
Луиз обидено вдигна рамене.
– Обикновено на хората им харесва.
– На пациентите им харесва някой да идва да им досажда в болничната им стая?
– Това се нарича сензорна контрастимулация – обясни момичето, като придърпа до него стола, тапициран с червена изкуствена кожа, и седна. – Музиката позволява да се възпламени контраогън, от който болният да чувства по-слаба болка.
– Пълни глупости – въздъхна той и поклати глава. – За доктор ли се мислиш? Къде си го прочела това?
– Точно в учебниците по медицина. Студентка съм във втори курс.
– Ама ти на колко години си?
– Седемнайсет. Прескочих два класа.
Тя ако си мислеше да го смае... Тайфер остана безизразен. В хромираните странични прегради на леглото си виждаше фрагменти от умореното си лице: чорлава коса, побелели слепоочия, брада на една седмица, тъмносини очи, премрежени от изтощение.
– Добре, понеже приключи малкия си рецитал, сега можеш да ни оставиш, Луиз.
И той посочи с брадичка към съседното легло:
– Не мисля, че твоята музика има и най-малък шанс да извади дядо Бросар от формалина.
– Както желаете.
Докато девойката прибираше инструмента си в калъфа, Тайфер уморено разтърка клепачите си. Беше постъпил в болницата предишния ден след сърдечно неразположение, което явно не беше сериозно, но изискваше цял куп изследвания заради предишните му заболявания и най-вече заради трансплантацията. Ако резултатите от анализите бъдеха задоволителни, може би имаше надежда да излезе още на следващия ден. Но докато чакаше, трябваше да преживее още няколко часа в тази зловеща стая, в която се носеше някакъв привкус на смърт.
Не спираше да мисли за кучето си, останало само в къщата в противното време, което се стовари над Париж в края на тази година: седмици наред дъжд и мрачно небе, хоризонтът беше запушен толкова отдавна, че му се струваше, че пролетта никога няма да дойде. А сега и тази хлапачка, която не искаше да си тръгне...
– Още ли си тук? – изсумтя той.
– Минутка! Да си прибера партитурите.
– Нямаш ли си друга работа, вместо да се правиш на Жаклин дю Пре по болниците?
Луиз вдигна рамене.
– Коя е Жаклин дю Пре?
– Потърси и ще разбереш. Сериозно, махни се от това отвратително място и иди да правиш неща като за твоята възраст.
– Какво значи „неща като за моята възраст“ според вас?
– Откъде да знам: да излизаш с приятелки, да се шляеш с момчета, да се напиваш...
– Много вдъхновяващо.
Гласът му стана по-строг:
– Добре, хайде сега да те няма, вън! Прибирай се вкъщи, щом нямаш ни приятели, ни приятелки.
– Ама вие наистина никак не сте любезен.
– Че нали ти си дошла да ми досаждаш! – ядоса се той и повиши глас.
Продължително куркане раздвижи вътрешностите му. Той сложи ръка на корема си и лицето му се смръщи.
– На всичкото отгоре умирам от глад. Виж, ако наистина искаш да си полезна, опитай да ми намериш нещо за ядене, преди да тръгнеш.
– Ще попитам сестрите.
– Не, не, само това не! Не им ща гадните помии. Във фоайето на болницата има кафене. Вземи ми един сандвич с шунка и масло и един с шведски хляб и сьомга.
– А не искате ли и бира? Солта е вредна за сърцето.
– Направи каквото те моля, ако обичаш. Това ще ми достави много повече удоволствие от твоя Шуберт.
Луиз се поколеба, после рече:
– Нали ще наглеждате виолончелото ми?
Той кимна.
– Не се тревожи.
2.
След като остана сам с дядо Бросар, Тайфер погледна часовника си: още нямаше четири следобед, а вече беше почти тъмно. Ръката му напипа големия белег, който разделяше гръдния му кош на две. Вече пет години и половина, откакто живееше с чуждо сърце. С времето белегът беше избледнял, но растеше страхът му, че някой ден подмененото му сърце ще го изостави. Затвори очи. Вчера, близо до кошерите в парка „Монсури“, наистина си помисли, че часът му е дошъл. Изведнъж усети силно парене в гърдите, а после сякаш менгеме стисна сърцето му. Болката стигна до челюстта му и той се олюля, прилоша му, задъха се, все едно беше пробягал 1500 метра.
Дойде на себе си едва в линейката, която го откарваше в „Помпиду“. Макар че първите прегледи и изследвания бяха успокояващи, страхът не го напусна. Болницата го потискаше. Мрачната обстановка, отвратителната храна, вдетиняването на пациентите, пластмасовият уринатор, в който трябваше да пикае, повишеният риск да пипне някоя болнична инфекция. Не можеше да се отърси от подсъзнателното убеждение, че понякога човек влиза за нещо дребно, а излиза с краката напред.
– Ето закуската!
Тайфер се съвзе от вцепенението си. Луиз Коланж размахваше един хартиен плик.
– Взех ви зеленчуци, това е по-добро за здравето – обяви тя и извади кутия със салата.
Полицаят кипна:
– Ти подиграваш ли ми се? Защо си го направила? Казах ти да ми купиш сьомга или...
– Спокойно, зеленчуците са за мен. Ето го вашия сандвич!
Той я погледна намръщено – шегата изобщо не беше смешна – и разви опаковката, като продължаваше да мърмори недоволно.
– Въобще не се чувствай длъжна да ми правиш компания – предупреди я, когато тя се настани на стола до леглото му.
– Вярно ли е, че сте ченге?
Той се смръщи. Денят се очертаваше дълъг.
– Кой ти каза?
– Чух сестрите, като си говореха. Казват, че работите в Криминалния.
Тайфер тръсна глава.
– Това беше в един друг живот. Преди пет години напуснах полицията.
– На колко години сте?
– Четирийсет и седем.
– Млад сте за пенсия.
– Такъв е животът – отвърна той и захапа шведския хляб.
Тя настоя:
– Какво ви се е случило? Заради проблемите ви със сърцето ли?
– Това ни най-малко не те интересува.
– С какво се занимавате сега?
– Слушам те да ми приказваш – въздъхна той. – Търпя разпита ти и се питам с какво съм заслужил това мъчение.
– Хич не сте любезен.
– Така е.
Довърши сандвича си мълчаливо, после заяви категорично:
– Слушай, Луиз, ти несъмнено си много талантливо момиче, но аз не обичам да ми досаждат. Работата ти като доброволка може да се стори интересна за някого другиго, по-нататък по коридора. На мен въобще не ми пука за твоя живот, за душевните ти състояния и за всичко, което можеш да ми разкажеш. И макар да създавам такова впечатление, аз далеч не съм приятен човек. Затова ще те помоля учтиво за последен път да напуснеш стаята ми, иначе...
– Иначе какво? – прекъсна го тя. – Ще повикате някоя сестра ли?
– Иначе ще стана и лично ще те изхвърля навън с ритник в задника – отвърна той спокойно. – Ясно ли е?
– Ако нямате какво да правите, може би аз имам една работа за вас.
– Не искам работа! – извика той. – Искам да си почивам!
– Бих могла да ви платя. Имам пари, наистина.
Изумен от нейната увереност, за миг Тайфер се обезсърчи. С тягостното си присъствие – като буркан с лепило – момичето приличаше на Франсоа Пиньон в рокля. Досадница, от която наистина трябваше да се отърве със сила.
– Бих искала да разследвате смъртта на майка ми.
– Хайде пък сега...
– Тя умря преди три месеца.
– Моите съболезнования.
Луиз поклати глава и Тайфер се почувства длъжен да продължи:
– От какво умря?
– Според полицията – при нещастен случай.
– А според тебе?
– Мисля, че е била убита.
В този момент една сестра отвори вратата на стаята и влезе за обичайната си обиколка. Провери системите, показанията на екраните, сатурацията според оксиметъра, като вяло разговаряше с болните. Тайфер се поколеба дали да не се възползва от възможността и да помоли да махнат досадницата, но в крайна сметка замълча. Луиз продължи да разказва веднага след като сестрата излезе:
– Иска ми се да погледнете досието, да се обадите където трябва, да...
– За какво досие говориш?
– Започнете със статиите във вестниците по повод на смъртта ѝ. Потърсете името ѝ в интернет.
– И дума да не става.
– Ще отнеме само два часа от времето ви. В замяна можете да поискате от мен всичко.
Очите на момичето блестяха умно – жива, тревожна светлина.
– Всичко, наистина ли?
Изведнъж му хрумна една идея, която можеше да облекчи безпокойството, което го измъчваше, откакто го бяха приели в болницата.
– Ще отидеш ли да нахраниш кучето ми, което остана у дома?
– А в замяна вие ще подновите ли разследването за майка ми?
– Не, не. В замяна ще прекарам два часа в четене на вестникарските статии за смъртта на майка ти – различно е.
– Дадено. Кучето какво е?
– Немска овчарка. Казва се Титус.
– Добро ли е?
– Никак, а и не обича досадниците, затова внимавай.
Тайфер даде на Луиз ключовете си, каза ѝ кода за алармата и адреса си до градинката „Монсури“.
– Разбрахме се, нали: влизаш, нахранваш Титус и си тръгваш, без да пипаш нищо в къщата.
– Разбрахме се – потвърди тя. – Как ще се свържем?
– Дай ми твоя номер, аз ще ти се обадя. Как се казваше майка ти?
– Петренко. Моята майка беше примабалерината Стела Петренко.
Книгата „Анжелик“, от Гийом Мюсо, можете да закупите чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
