За книгата
Едгар Райс Бъроуз (1875–1950) е американски писател на фантастични и приключенски романи. Един от най-популярните автори на ХХ век, с над 80 книги, много от които филмирани. Най-известни от тях са тези за Тарзан и за Джон Картър от Марс, поредицата „Пелусидар“ и трилогията „Земя, забравена от времето“. Творчеството му е вдъхновило режисьори като Стивън Спилбърг, Джордж Лукас и Джеймс Камерън, както и безброй писатели, сред които Рей Бредбъри и Майкъл Крайтън.
1916 г., Първата световна война. Когато се озовава пленен на борда на немска подводница заедно с красивата Лиз ла Ру, американецът Боуен Тайлър едва ли е очаквал, че съдбата ще ги отведе на тайнствен остров с размерите на малък континент. Това е неотбелязана на картите, изолирана от останалия свят територия, в която времето сякаш е спряло. Земя на динозаври, палеолитни зверове и примитивни хора. Един изгубен свят с хиляди опасности и вълнуващи тайни, които Тайлър се впуска да разкрие, докато екипажът на подводницата се бори за оцеляването си. Ще успеят ли приключенците да напуснат този праисторически ад?
Настоящото издание включва и двете продължения на романа – „Хора, забравени от времето“ и „От бездната на времето“.
Харесвахме Верн, Уелс и Киплинг, но обожавахме, направо бяхме луди по Бъроуз. Той вероятно е променил повече човешки съдби от всеки друг писател в Америка.
Рей Бредбъри
За автора
Едгар Райс Бъроуз (1875–1950) е американски писател, най-известен със създадените от него истории за Тарзан и Джон Картър.
Едгар Райс Бъроуз е роден на 1 септември 1875 година в Чикаго, в семейство на ветеран от гражданската война (служител на армията на Северния съюз), който след войната се превръща в преуспяващ бизнесмен. Едгар е четвъртото дете в семейството. Двамата му по-големи братя са завършили Йейл, а самият той е изпратен в училище "Браун", след което се записва в Мичиганската военна академия.
До 1911 г., след седем години на ниски заплати като търговец на моливи, Бъроуз започва да пише фикция. По това вече има две деца. През този период има много свободно време и започва да чете списания за фантастика. Но своята кариера на световноизвестен писател Е. Р. Бъроуз прави преди всичко като литературен баща на един герой, който вече няколко десетилетия не слиза от филмовия екран и от страниците на непрекъснато преиздаваните романи, брошури и комикси едва ли не на всички езици по света. Този герой на Бъроуз се появява на бял свят още преди Първата световна война — през 1912 г. Първата книжка от дългата поредица романи е „Тарзан — храненикът на маймуните“. Тя поставя началото на разказите за все по-нови и все по-фантастични приключения на момчето, отгледано и възпитано от маймуните в джунглата, което постепенно се превръща във великолепен мъж, притежаващ много от качествата на истински супермен. Приключенията на Тарзан умножавали както самия Бъроуз, така и многобройните му подражатели, сред които и много автори на комикси, което станало причина за множество съдебни процеси за авторско право. Все нови и нови сценаристи и режисьори включвали в своите творчески планове ту един, ту друг от романите за Тарзан. Тази главоломна кариера на Тарзан, и по-точно нейният, холивудски вариант, оставила в сянка и изтикала на заден план един друг персонаж на Бъроуз — капитан Картър, преживял своите не по-малко интересни приключения не в екзотичната африканска джунгла, а извън Земята — на планетата Марс, населена с разумни същества.
Откъс
Глава 1
Трябва да е било малко сред три следобед – следобеда на 3 юни 1916 г. Струва ми се невероятно, че всичко, което преживях, всички тези странни и ужасяващи събития са се случили само за три месеца. Сякаш за този кратък период видях със собствените си очи цял космически цикъл, с всичките му промени и еволюции – неща, които никой смъртен не беше виждал, надзървания в отминал свят, мъртъв свят, толкова отдавна изчезнал, че дори най-долният камбрийски пласт не пази остатъци от него. Изгорели в стопената вътрешна кора, те завинаги са изгубени за човешкото знание, освен в това забравено кътче на планетата, където ме запрати съдбата и където бе подпечатана участта ми. Аз съм тук и тук ще остана.“
След като прочетох това, интересът ми, вече възбуден от откриването на ръкописа, достигна точката си на кипене. Бях дошъл в Гренландия за лятото, по съвет на лекаря ми, и бавно гаснех от скука, тъй като неблагоразумно бях забравил да си взема достатъчно четива. Не съм запален по риболова и ентусиазмът ми към този спорт бързо намаляваше; и все пак поради отсъствието на други развлечения сега пътувах с риск за живота си с един съвсем неподходящ за целта кораб към Кейп Феъруел, в южния край на Гренландия.
„Зелена земя“! Какво абсурдно название. Но моята история няма нищо общо нито с Гренландия, нито с мен, така че ще гледам да приключа по-бързо и с двете.
Неподходящият кораб най-сетне стигна до един паянтов пристан и местните нагазиха до пояс във водата, за да помагат. Бях отнесен на брега и докато приготвяха вечерята, реших да се разходя по скалистия бряг. Части от плажа се врязваха в гранита, или каквито са там скалите на Кейп Феъруел, и аз следвах отлива по тези меки участъци, когато внезапно забелязах нещо. Дори да бях срещнал бенгалски тигър в клисурата зад калифорнийската баня „Бимини“, нямаше да се изненадам толкова, както когато видях съвсем здрав термос да се върти в прибоя на Кейп Феъруел, най-южния край на Гренландия. Спасих го от водата, но се намокрих почти до слабините. После седнах на пясъка, отворих го и прочетох на светлината на залеза страниците на ръкописа – четливо изписани и спретнато навити, – които намерих вътре.
Вие видяхте само първия параграф и ако сте глупаци с развинтено въображение като моето, ще искате да прочетете и останалото; затова ще го приложа тук, но ще пропусна кавичките – и без това след две минути вече ще сте забравили за мен.
Домът ми е в Санта Моника. Аз съм – или бях – младши съдружник във фирмата на баща си. Ние сме корабостроители. В последните години се специализирахме в подводници, които строяхме за Германия, Англия, Франция и Съединените щати. Познавам подводниците така, както майка познава лицето на детето си, и съм бил капитан на няколко от тях по време на изпитанията. И все пак винаги съм имал по-голяма склонност към авиацията. Завърших курсовете за управление на „Къртис“ и след дълга обсада получих разрешение от баща си да опитам да се включа в ескадрилата „Лафайет“. Като първа стъпка се сдобих с назначение в Американската болнична служба и вече пътувах към Франция, когато три пронизителни изсвирвания, издадени за три секунди, промениха целия ми живот.
Седях на палубата с някои от другарите ми, които отиваха да служат в Американската болнична служба с мен, а моят еърдейл, Принц Ноблър, спеше в краката ми, когато първото силно свистене разкъса покоя и безопасността на кораба. Откакто бяхме навлезли в зоната на немските подводници, все се оглеждахме за перископи и също като децата се оплаквахме, че ще стигнем безопасно до Франция утре, без дори да сме зърнали тези страховити мародери. Бяхме млади, копнеехме за опасности и Бог знае, че онзи ден ги получихме; и все пак в сравнение с онова, през което преминах после, те бяха безобидни като куклено представление.
Никога няма да забравя посивелите лица на пътниците, докато се бутаха за спасителните пояси, макар че нямаше паника. Нобс се надигна с тихо ръмжене. Аз също станах и видях зад борда, на не повече от двеста ярда, перископа на подводница, а бялата следа от торпедото, което летеше към кораба, личеше съвсем ясно. Бяхме съвсем беззащитни; и все пак ни торпилираха без никакво предупреждение.
Стоях стъписан, зашеметен и гледах бялата диря на торпедото. То ни удари в десния борд, почти в средата на кораба. Залюляхме се така, сякаш морето под нас се надигна от мощен вулкан. Изпопадахме по палубата, изумени и натъртени, а над кораба, на трийсетина метра във въздуха, се издигаше колона от вода, в която летяха парчета стомана, дърво и разкъсани човешки тела.
Тишината, която последва взрива на торпедото, беше почти толкова ужасяваща. Продължи вероятно две секунди и после започнаха писъците и стоновете на ранените, проклятия и дрезгавите заповеди на корабните офицери. Те бяха невероятни – офицерите и екипажът. Никога не съм изпитвал такава гордост от националността си, както в този момент. Насред хаоса, който последва торпилирането на лайнера, нито един офицер или моряк не се стъписа, не се обърка, не показа паника или страх.
Докато се опитвахме да спуснем спасителните лодки, подводницата изплува и прицели в нас оръдията си. Командващият офицер ни нареди да свалим флага, но капитанът на лайнера отказа да го стори. Корабът вече се накланяше силно надясно и лодките от лявата страна станаха безполезни, а половината от дясната бяха унищожени от експлозията. Докато пътниците се трупаха по перилата дясно на борд и се спускаха в няколкото оцелели лодки, подводницата пак започна обстрел. Видях как един снаряд се взривява сред група жени и деца и извърнах глава, като затворих очи.
Когато пак ги отворих, ужасът ми стана още по-голям, защото забелязах, че подводницата е създадена в нашата собствена корабостроителница. Познавах всяко нитче по нея. Бях надзиравал строежа ѝ. Бях седял в рубката и бях насочвал усилията на екипажа долу, когато за първи път носът ѝ започна да пори озарените от лятното слънце води на Тихия океан; и сега това създание на моя ум и моите ръце се бе превърнало във Франкенщайн, решен да ме унищожи.
Още един снаряд се взриви на палубата. Една от силно претъпканите спасителни лодки се наклони под опасен ъгъл. Част от снаряда разкъса въжето на носа и видях как жени, деца и мъже падат в океана, а лодката увисна за миг на единственото здраво въже. След това с нарастваща инерция се устреми към пищящите жертви, които се бореха да се задържат на повърхността на водата.
Книгата "Земя, забравена от времето" от Едгар Райс Бъроуз, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
