Ако остроумието и лекотата, с които разказва Исмаил Кадаре, са ви спечелили още с "Хроника на камък", то горещо ви препоръчваме "Загадките на безумието". Кратък и наситен с автоирония, този роман не е продължение на предишните творби на Кадаре, а по-скоро тяхна пародия, което го прави още по-интересен.
Идеята да се пречупят определи исторически събития през детския поглед често се среща в литературата. И макар да сме склонни да смятаме, че този похват не винаги е успешно прилаган, що се отнася до романите на Кадаре, именно той е една от основните причини да ги харесваме. В "Загадките на безумието", също като в "Хроника на камък", разказвачът е дете. Действието се развива малко след края на Втората световна война, когато започва комунстическият режим в Албания. По това време самият Кадаре също е бил дете, така че произведението би могло да бъде разглеждано поне отчасти като автобиографично.Извън жанровите определния, на границата между смешното и тъжното, сериозното и абсурдното, през невинността на детските очи виждаме ярка, силно въздействаща картина на албанската действителност по онова време, отражение на променящия се живот на персонажите, а и на цялата страна. Онова, което до вчера е било редно, днес вече не е. Онова, което е било възможно – също. Звучи страшно, но ще се изненадате, може да бъде и изключително забавно. Всичко зависи от гледната точка.
А тя е тази на две момчета: на онова, което разказва историята, и на най-добрия му приятел Илир. И ако в "Хроника на камък" двамата се справяха със страховете си и с ужаса на войната, четейки "Макбет", то в "Загадките на безумието" категорично им липсва толкова интересна литература. Просто е изчезнала мистериозно от библиотеката, също както са се появили лозунгите на комунистическата партия, които са навсякъде. И ако искаш да четеш нещо, което не възхвалява Ленин или труда, или и двете, трябва да се задоволиш с "Кройцерова соната" или "Шестгодишнината на югославската армия" на Тито.
И докато диктаторите се промъкват в умовете на децата от страниците на книгите, от думите на учителите и от случайно дочути разговори между възрастните, цялата картина остава неясна. Поне за двамата приятели, които трудно откриват логиката в някои неща. Например, как така партията хем е навсякъде, хем е тайна? Кой всъщност управлява страната и защо за всички е толкова важно да се крие нещо, което дори не е страшно? Къде отидоха всички прекрасни книги, пълни с призраци и пирати?
Всъщност историята започва с един план за самоубийство, който внася смут в цялата фамилия на малкия разказвач и най-вече го провокира да си зададе няколко въпроса. Кандидат-самоубиецът е един от чичовците му, а причината е, че тайната му е била разкрита от семейството. И докато в ума на децата веднага изникват смешни, фантастични или поне драматични обяснения (например любовно писмо), истината се оказва далеч по-прозаична. В джоба на чичото е намерен партиен билет. Защо това всява толкова смут, остава не съвсем ясно за малкия разказвач дори след като му е обяснено от възрастните и го е обсъдил подробно с Илир. Факт е обаче, градът, а заедно с него и семействата, и обществото, в което живеят, са се променили по един не съвсем понятен за децата, но изключително осезаем начин.
"Зад спокойния им вид, някъде вътре, зад тайната врата може би провеждаха събранието си партийните членове със своите партийни билети и ги пъхаха под носа си един-другиму – видял съм ти го, не съм ти го видял, самоубивай се, не се самоубивай..."
Докато усмихнатите добродушни Сталин и Ленин греят от портретите си и от страниците на описващите благостта им книги, децата искат Хамлет или поне граф Уголино, гарвани, страх и ужас. За кратко са обнадеждени от страховитите разкази за Енвер Ходжа, но се оказва, че и от него ще видят единствено усмивки, ръкостискания и добродушие. Изправени пред тази лустросана "истина", те инстинктивно усещат фалша, макар да не разбират докрай измамата, която им се поднася. И съвсем логично са разочаровани, защото знаят, че истинските герои не изглеждат така.
Ако сте любопитни да научите повече, можете да го направите ТУК.
