Представяме ви новата адаптирана версия на романа „Под игото“ на Иван Вазов, посветена на българските деца по света. Тя е дело на забележителния актьор Руси Чанев, който работи над нея повече от седем години. Крайният резултат от този мащабен проект са печатно издание, което бе предоставено на български неделни училища зад граница, и аудио поредица, озвучена от самия актьор. Книгата е илюстрирана изцяло от ученици от Художествената гимназия в София, а нейната аудио версия е вече достъпна на сайта на БНР.
Зад реализацията на „Под игото“ на езика на XXI век застават Българското национално радио в лицето на Радиотеатъра на програма „Христо Ботев“, Асоциацията на българските училища в чужбина и издателство „Изток-Запад“.
„Решението ми да направя адаптация на романа е предизвикано от реакциите на родители, които живеят в чужбина за четивата, които намират на техните деца, които да са свързани с възприятието на българската класика. И тъй като нещата, които четат в оригинал са трудни за разбиране днес, тъй като голяма част от нещата, които ни заобикалят, не са същите, каквито са били в бита и в понятията, които са употребявали на хората преди стотина години, беше нужно по някакъв начин да се изяснява смисълът на истории – както в „Под игото“, така и в други романи и книги, които крият в себе си енергия да са интересни за съвременните читатели. По този повод има една публикация на известен театрален режисьор Хрисан Цанков още през 40-те години на миналия век, тя се нарича „Стига са умирали“ и е за начина, по който да могат да се запазят в съзнанието на читателите и зрителите, в неговия случай, произведения на големи автори. И един от начините, който си представих лично аз, е възможността да се даде на децата една по-събрана, по-стегната емоционално и стилистично изчистена от подробности сюжетна история, по възможност най-близка до стила на Иван Вазов. Като за целта съм ползвал романа в оригинал и пиесата „Под игото“, написана от самия Иван Вазов. В нея той сам е съкратил линии от романа, и аз използвах тази му намеса в сюжета, за да постигна „очистването“ на някои второстепенни герои от адаптацията, която сега направих.“ – споделя Руси Чанев. Според него адаптираната форма на романа може да се ползва за подготовка и за мотивация за четене на оригиналния текст.
336 с., твърда корица, цветни илюстрации, 29.90 лв.
Цитираме откъс с първа глава на романа:
Гост
През една прохладна майска вечер търговецът чорбаджи Марко вечеряше със семейството си на двора.
Както обикновено, масата беше сложена под лозата. Един фенер светеше, окачен над събралото се семейство.
А то бе многобройно.
До чорбаджи Марко, до старата му майка и до жена му седяха около масата цял рояк големи и малки деца, които, въоръжени с ножове и вилици, опустошаваха мигновено хлябове и яденета.
От време на време бащата на тези неуморни работници им хвърляше добродушни погледи, усмихваше се и казваше весело:
– Яжте, татковите, да порастете! Пено, напълни пак купата!
Слугинята наливаше и донасяше вино в дълбока порцеланова купа. Чорбаджи Марко я поднасяше на децата, като казваше благосклонно:
– Пийте бре, пакостници!
И купата обикаляше масата. Очите на децата светваха, бузите им се зачервяваха, облизваха устните си с наслада.
Майка им се мръщеше неодобрително.
– Нека да пият при мене, за да не са жадни за вино. Не искам да станат пияници, като пораснат – строго казваше чорбаджи Марко. – На човек, каквото му забраняваш, най-силно го желае.
Въпреки обичая на повечето бащи по онова време да държат децата си прави, докато обядват, уж да ги научат на почит към старите, чорбаджи Марко винаги позволяваше на своите да седят на масата; както и когато имаше гости, винаги викаше синовете си да присъстват.
– Нека да добият господарски навици – обясняваше той. – Aз не искам да бъдат диваци и да потъват в земята от срам, като видят непознат човек в официални дрехи.
Тъй като беше постоянно зает с работите си като търговец, Марко виждаше семейството си събрано само на вечеря и тогава той допълваше възпитанието им по един доста своеобразен начин:
– Димитре, не се присягай пред баба си на масата, не бъди такъв безсрамник!... Илия, не дръж ножа като месар, не коли, ами режи човешки хляба!... Гочо, какво си се разпасал? Косата ти пак е пораснала като на дивак; иди при Ганко да ти я подстриже късо!... Василе, прибери си дългите крака да се сместят и други хора. Когато отидем на полето, там се разтягай!... Авраме, ставаш от масата, без да се прекръстиш, невернико!
Но наставленията на чорбаджи Марко имаха такъв тон само когато беше в добро настроение; сърдит ли беше нещо, на масата цареше гробно мълчание.
Дълбоко набожен човек, чорбаджи Марко полагаше големи усилия да възпита синовете си в християнски дух. Всяка вечер големите бяха длъжни да присъстват, докато четеше молитвите си, а в неделя и по празници всички трябваше да отидат на църква. Това беше неотменим закон. Нарушаването му предизвикваше буря в къщата.
Още по-строго се отнасяше към ония, които изоставяха училището. Чорбаджи Марко обичаше учението и учените. Беше от онези родолюбци, благодарение на които за кратко време България беше осеяна с училища и читалища. Той усещаше в сърцето си, че в науката се крие някаква тайнствена сила, която ще промени света. Вярваше в науката, както вярваше в Бога, без да разсъждава, затова се опитваше да ѝ бъде полезен, доколкото му беше по силите. И винаги беше избиран за училищен настоятел в градчето им Бяла черква, защото се ползваше с обща почит и доверие.
Когато вечерята приключи, чорбаджи Марко стана. Той беше около петдесетгодишен, много висок, леко приведен, но все още строен. Лицето му, червендалесто, но загоряло и загрубяло от слънцето и вятъра поради честите му пътувания, имаше сериозно и студено изражение даже и когато се усмихваше. Големите му вежди, надвиснали над сините му очи, усилваха строгото му излъчване.
Той седна пак на постланата с червено вълнено килимче пейка и запуши лулата си. Семейството му се разположи по-свободно наоколо, а слугинята донесе кафето. Тая вечер чорбаджи Марко беше в добро настроение. Той с любопитство следеше боричкането на ситите, с розови бузички деца, които цепеха въздуха със звънливите си смехове.
Най-малкото детенце, което спеше на ръцете на баба Иваница, разбудено от шума, изплака.
– Спи, бабиното, спи, че турците ще дойдат да те грабнат – казваше му баба Иваница, като го люшкаше на коленете си.
Чорбаджи Марко се навъси.
– Мамо – каза той, – стига си плашила с тия турци децата! Ще ги направиш страхливци.
– Ех, така зная аз – отговори баба Иваница, – и нас с турци ни плашиха... та и не са ли за плашене, да ги порази Господ!
– Как е Асенчо? – попита чорбаджи Марко жена си, която се задаваше от къщата.
– Треската му мина – спи сега – отговори тя.
– За какво му е притрябвало да гледа тия работи? – каза неспокойно баба Иваница. – Сега ей го – болно.
Чорбаджи Марко се понамръщи, но не отговори нищо. Асенчо го беше втресло днес, защото беше видял през прозорците на училището как докарват в църковния двор трупа на обезглавеното дете на Генчо Бояджията. Чорбаджи Марко прибърза да смени темата и се обърна към децата:
– Сега мирувайте, да чуем батко ви какво ще ни разкаже. После всички ще изпеете една песен. Василе, я разкажи днес какво ви преподава учителят?
– Урок от всеобщата история.
– Добре, разкажи ни за какво беше.
– Война за наследството на испанския престол.
– За испанците ли? Остави ги, те не ни влизат в работата. Кажи нещо за Русия.
– Какво? – попита Васил.
– Например за Иван Грозний... или за Бонапарт, когато е запалил Москва...
Чорбаджи Марко не довърши изречението си. Нещо изтрещя в тъмното дъно на двора; керемидите паднаха с трясък от каменната ограда. Кокошките и пилетата изкудкудякаха уплашени и се разхвърчаха с настръхнала перушина. Слугинята, която събираше там прострените ризи, изпищя и завика: „Крадци! Крадци!“
В двора настана страшна суматоха. Жените се изпокриха из стаите, децата ни се чуха, ни се видяха, а чорбаджи Марко, който не беше страхливец, се изправи на крака и след като надникна в тъмното, откъдето дойде шумът, изчезна през една врата. След малко излезе от друга с по един пищов във всяка ръка.
Това действие, колкото решително, толкова и неблагоразумно, беше извършено така бързо, че жена му дори не помисли да го спре. Когато той изскочи от къщата, тя се опита да го извика, но премалелият ѝ глас бе сподавен от силния лай на кучето, спряло уплашено на място.
Чорбаджи Марко в началото не виждаше нищо. Но дали защото очите му привикнаха с мрака, или така му се стори, той видя в ъгъла нещо изправено като човек и напълно неподвижно.
Чорбаджи Марко насочи пищова си, приклекна и извика страшно:
– Не мърдай!
Той изчака един миг с пръст на спусъка.
– Бай Марко – прошепна един глас.
– Кой е тука? – попита чорбаджи Марко.
– Бай Марко, не се бойте, ваш човек съм!
– Кой си ти? – попита недоверчиво Марко, сваляйки пищова.
– Иван, синът на Манол Кралича от Видин.
– Не те познавам... какво правиш тук?
– Ще ти разкажа, бай Марко – отговори гостът, като понижи гласа си.
– Не мога да те видя... откъде идваш?
– Ще ти разкажа, бай Марко... От Диарбекир.
Тази дума като проблясък огря паметта на чорбаджи Марко. Той си спомни, че неговият стар приятел дядо Манол има син в затвора на далечния град Диарбекир, осъден да изтърпи особено тежко наказание там. Тогава чорбаджи Марко се приближи в мрака до нощния гост, хвана го за ръката и го въведе в обора.
– Иванчо, ти ли си бе? Аз те помня като момченце... Ти ще нощуваш тука, утре ще видим – каза му той тихо.
– Благодаря ви, бай Марко... освен вас друг не познавам тук – прошушна Краличът.
– Дума да не става. Баща ти няма по-добър приятел от мене. Тук си у дома. Видя ли те някой?
– Мисля, че не. Когато влязох, на улицата нямаше никой.
– Влезе? Така ли се влиза бе, синко? През оградата, като луд! Няма значение. Бай Маноловият син винаги е добре дошъл в дома ми, най-вече когато идва от толкова далеч. Гладен ли си, Иванчо?
– Благодаря, бай Марко, не съм гладен.
– Не, ти трябва да хапнеш. Аз ще ида да успокоя домашните и пак ще дойда да поговорим и да решим какво ще правим. Хай, бог да те поживи, какво щях да направя! – каза чорбаджи Марко, като внимателно свали ударника на пищова си.
– Прощавай, бай Марко, направих страшна глупост.
– Стой тук, докато се върна. – И чорбаджи Марко излезе и затвори вратата на обора.
Той намери жена си и майка си, прималели от страх. Като го видяха жив и здрав, те извикаха и го хванаха за ръцете, като че ли се страхуваха да не излезе пак. Чорбаджи Марко си придаде спокоен вид и ги увери, че нищо не намерил на двора, че вероятно някоя котка или куче е бутнало тухлите, а глупавата Пена надала врява.
Всички се успокоиха. Баба Иваница извика слугинята:
– Пено мари, здравата ни уплаши! Иди успокой децата и ги слагай да лягат.
Точно тогава някой заблъска силно по вратата. Чорбаджи Марко излезе на двора и попита:
– Кой тропа?
– Чорбаджи, отвори! – извикаха по турски.
– Полицията – прошушна си чорбаджи Марко. – Трябва да го скрием на друго място. – И без да обръща внимание на новото хлопане по вратата, се втурна към обора. – Иванчо! – викна той.
Отговор нямаше.
– Заспал е сигурно. Иванчо! – викна по-силно.
Никой не се обади.
– Ах, избягал е горкият – каза чорбаджи Марко, като чак сега забеляза, че бе намерил отворена вратата на обора, макар да я беше затворил. После добави загрижено: – Какво ли ще стане с това момче сега?
За всеки случай го повика още няколко пъти и като не получи отговор, той тръгна към вратата, по която блъскаха толкова силно, сякаш искаха да я счупят.
Книгата „Под игото“ от Иван Вазов, в адаптация на Руси Чанев, можете да закупите в сайта на "Издателство Изток - Запад".
