Wolfenstein

Жанр: First Person Action
Година: 2009
Произв./Изд: Raven Software/Activision
Платформа: PS3 | X360 | PC

За играта:

Оригиналният Wolfenstein 3D е, както най-вероятно знаеш, една от иконите в гейминга, излязла през необозримата 1992 година и явяваща се основоположник на екшъните от първо лице. Въпреки че тук разглежданата игра носи идентично заглавие с класиката, това всъщност е четвърта част в серията и директно продължение на появилия се през 2001 година Return to Castle Wolfenstein. Новите приключения на познатия ни главен герой – шпионинът Би Джей Бласковиц – го изпращат в австрийския град Айзенщат, където нацистите се опитват да се доберат до силите на пренаселено с демони паралелно измерение. Нашият човек започва да работи с реално съществувалия и в действителност Кръг Крайзау в опит да ги спре и, логично, се забърква в каша с невъобразими пропорции.

Лошата новина е, че историята се взима прекалено насериозно, въпреки че е долнопробна точно колкото си искаш, но наместо да превърне тази си долнопробност в свое предимство, залагайки на любимите ни би-мууви клишета (както примерно прави Resident Evil) Wolfenstein е претоварен с обрати и изнасилен драматизъм, които просто не му отиват.

Визия и звук:

Играта използва доста поовехтелия енджин на Doom 3, който вече отдавна е изгубил блясъка си, но добрата работа на арт отдела, чудесният дизайн на персонажите, добре изградените и доста детайлни нива, както и някои ефектно замислени и реализирани сцени някак успяват да компенсират остарялата визия. Така че ако си затвориш очите за ужасяващо реализираните огнени ефекти, като цяло можеш да приемеше Wolfenstein за прилично изглеждащо заглавие.

Озвучаването на персонажите е доста добро, а акцентите на повечето от тях са наистина забавни (което отново контрастира с излишно сериозната история, но какво да се прави). Музиката става – оркестрално-епична, нищо неочаквано.

Черешката в тората обаче е поставена точно там, където всеки фен на екшъна би искал да я открие – оръжията и експлозиите звучат невероятно добре, плътни, истински, носещи посланието за нещо смъртоносно, разпалващи агресията. Това, съчетано с доброто усещане за откат при стрелба, ще те накара да повярваш, че наистина държиш винтовка в ръцете си и сееш смърт. Палци горе.

Геймплей:

На пръв поглед всичките базови елементи на франчайза са налице – напомпания американски юнак Би Джей Бласковиц пак избива батальони от нацисти, играещи си със свръхестествените сили. На практика обаче новият Wolfenstein прави донякъде самоцелен опит да разруши каноните на своя именит прадядо и да предложи съвсем различна геймплейна формула. Доколко “различен” в случая е синоним на “добър” е спорен въпрос, на който ще си отговориш сам, изхождайки от собствената си поносимост към крайно претоварване на геймплея с разнообразни елементи, които по никой начин не се вписват в представите ни за лют праволинеен екшън. Авторите от Raven малко са се поолели, вкарвайки на едно място оупън уърлд приключение, предоставяйки ти сравнително голям град, из който можеш да обикаляш свободно, поемайки мисии по основната сюжетна линия, както и странични такива; система от магически таланти, с които Бласковиц се сдобива в хода на историята, като една от “магиите” е преексплоатираният напоследък булет-тайм, а друга – преминаване в паралелно и леко изкривено измерение, подобно на спектрал релма от Soul Reaver; възможност за доста подробен ъпгрейд на оръжията, който повишава ефективността им, но за целта трябва да си плащаш на черния пазар, така че ще трябва да преравяш нивата за скрити съкровища и да си правиш сметка на парите; заигравания с физиката в стила на Prey благодарение на възможността да “изключваш гравитацията”... Да, не звучи лошо. На теория цялото това разнообразие е плюс за играта и гарантира, че няма да скучаеш. На практика обаче някои от тези елементи не са използвани адекватно (булет-тайма, алтернативното измерение, заигравките с физическите закони), други са досадни (непрекъснатото мотаене из Айзенщат, за да стигнеш от мисия до мисия), а трети директно пречат на геймплея (необходимостта да се ровиш за скрити съкровища просто убива агресията, защото след всяка люта престрелка ще трябва да се спреш и да претърсиш съответното място, наместо с кипнал адреналин да се метнеш към следващата люта престрелка). От Raven видимо са следвали максимата на Мечо Пух “колкото повече, толкова повече”, но това не винаги може да мине за позитив. Особено когато заглавието на кутията с играта носи обещанието за бърз, кървав и праволинеен екшън.