Васко Катинчаров е един от малкото музикални журналисти в България, който може да се похвали с предаване, превърнало се в традиция. Само преди няколко дни "Фрактура" - предаването за тежка музика по телевизия ММ - стана на 9 години!
Името му винаги се е свързвало със Suffer H, но малко хора знаят, че Васко е и един от най-запалените почитатели на футбола и на триото Бастен–Гулит–Рийкард. Както и че киното заема голяма и важна част от живота му.
Размислите си за всичко това, както и за музикалната сцена у нас, шоуто, бизнеса, незаменимите хора и филмите, за които мислиш с дни, Васко Катинчаров сподели с Avtora.com
Дори се опита да обърка сценария на интервюто – за кратко - като започна с въпросите пръв.
Васко Катинчаров: Беше ли на концерта на Marilyn Manson?
Елена Георгиева: Не, но съм сигурна, че ще ни разкажеш. Как ти се стори?
ВК: Ще започна с малко предистория. Отдавна съм се изкривил на тема концерти. В България сигурно съм ходил на доста голяма част от концертите. В един момент това се превърна и в професия и предполагам, че така не можеш да съдиш за някои неща адекватно, през погледа на масата.
Освен това вчера Type O Negative ми бяха много по-интересни от Marilyn Manson. Дали защото имам някакви по-завишени критерии или защото нямам вече никакви критерии и очаквания – не знам. Визията беше впечатляваща. Но нещо липсваше...
.: Какво? Атмосфера?
ВК: Не мога да ти кажа... По-скоро като вдигнеш летвата на хорските очаквания до някъде и после като не я докараш до там става така.
.: Не те ли е яд, че си претръпнал до такава степен към концертите, че не можеш да погледнеш на тях като фен?
ВК: Ами да, донякъде ме е яд, че съм претръпнал към концертите, а има хора, които си умират да ходят на концерти. Ние отиваме, вършим си работата, ако има интервю за правене – правим го и чао. Загубих този ентусиазъм и сега е предимно работа.
.: Когато започна да се занимаваш с журналистика ли се случи това?
ВК: Това се случва на всеки, който ходи толкова много на концерти. И ето, все пак Type O Negative ми харесаха – бяха по-искрени, вълнуващи. Въпреки че звукът им беше доста кофти.
В София станахме доста разглезени и презадоволени.
Снимка: Avtora.com
.: Преди няколко дни беше и в Каварна за Калиакра Рок Фест. С какво впечатление се върна от там?
ВК: Най-голямото издание на феста, определено. Най-добре подреденото, най-добре организираното. Всичко това, което хората очакваха да видят и да чуят, го видяха и го чуха. Да не говорим за третата вечер и Manowar, които свириха три часа без прекъсване, без излишни приказки. Като прибавим и изпълнението на химна на български, който кой знае колко време са го тренирали с този език, който им е толкова далечен, че няма накъде... И се справиха чудесно. Готини концерти, много добър звук. Имаше много румънци. На гърците също им е много изгодно да идват на тези концерти, защото при тях билетите са от 100 евро нагоре.
И знаеш ли защо са толкова важни тези концерти? Защото това показва интереса на публиката, която се е вдигнала от някъде, за да стигне до там! Няма какво да се лъжем, ние в София станахме доста разглезени и презадоволени. Мързи ни да си излезем от апартамента и да отидем на концерт и си казваме "А, те ще дойдат пак!". Станахме самодоволни и разглезени. Затова в Каварна си личи истинското, фенското – за да отидеш от някоя друга точка на България там, значи наистина те интересува. Така става ясно колко една група е успешна, защото го няма снобарското. А концертите в Каварна определено са успешни.
.: Съвсем скоро предаването "Фрактура" навърши 9 години. Разкажи ни за началото – със сигурност е било много вълнуващо!
ВК: Да, така беше. Но с времето неминуемо идва и рутината. Като влезеш в тези релси, нямаш много накъде да помръднеш. Дали заради собствените ти възможности, дали заради стимула, липсата на конкуренция или пък конюнктурата на телевизионния пазар в момента – това се случва.
Но началото е лесно за разказване. Аз от много години съм се интересувал от рок музика – от 88-89-та година. Първата ми касетка беше Hitachi – Metallica `86. Втората ми касетка беше с Twisted Sister `84 и Manowar `88. След това леко се увлякох по глем-вълната – Poison, Guns`N`Roses, Bon Jovi. До ден-днешен много харесвам Slippery While Wet `86 и New Jersey`88 на Bon Jovi. След това един приятел ни светна на Sepultura и почнах да слушам по-тежки неща. След това през 93-та година чух по радиото Fear Factory и ми станаха много интересни. Те ми промениха виждането за новаторска и експериментална музика и започнах да търся все по-музикантски групи, които да ми харесват. Не толкова фенските неща, а музикантското, по-изчанченото и експерименталното. След това стигнах до извода, че музиката се дели на добра и лоша, няма стилове. Друг повратен момент беше като чух саундтрака към "Judgment Night" и започнах много да харесвам ONYX, House of Pain. Мелодията на телефона ми от години е Jump Around.
Слушах музика и набирах всякакъв вид информация. Четях всички вестници, списания – каквото можеше да се намери. Ники Кънчев правеше една рубрика в "Дума", която прерасна във вестник след това. Имаше "Ритъм". Много се интересувах – ходих на битака, купувах си странички, фланелки...
При мен всичко е стечение на обстоятелствата - нещо като "Матрицата". Снимка: Avtora.com
После започнахме да се занимаваме с групата. Wizard ни издаваха албумите. В началото на януари 98-ма тъкмо се бях уволнил и един ден ми се обадиха от Wizard и ми предложиха да започнем да правим предаване по ММ. Аз помислих, защото не знаех какво предстои – всичко беше празна страница за мен. Но за първото предаване се бях подготвил – информация, истории. Бях с очила, защото много се бях спекъл от камерите. Като цяло бях доволен от себе си, обаче като излязох от ефир, шефът ми каза: "Моето момче, ако още веднъж стоиш повече от 2 минути в ефир, си хващаш парцалките и си тръгваш!".
Постепенно започнах да схващам. Ние нямахме от кого да се учим. Аз често гледах Handbangers Ball по MTV и много често си записвах имена на групи, които ми харесват – да си ги търся после. В началото работех за 6 лв. на предаване! Бях воден изключително и само от ентусиазъм и желание да направя нещо! Бях фен, който е отишъл от другата страна и можеше да покаже на другите фенове интересни неща. В началото се опитвах да угодя на всички – все някой питаше защо няма блек метъл, защо има хард кор, защо няма хард кор... Накрая си казах – ако искаш да правиш нещо и си си извоювал да го правиш, си в правото си сам да решаваш! Винаги има място за градивна критика!
.: Но дори и този вид реакции от зрителите е показателен – предизвикал си интереса им. А и тогава нямаше много конкуренция в телевизионния ефир!
ВК: Аз никога не съм мислил, че ще се занимавам с такова нещо. Никога не съм мечтал за това. При мен всичко е стечение на обстоятелствата. Нещо като "Матрицата", когато Morpheus заведе Neo до вратата на Оракула и му каза: "Това е вратата. Ще си я отвориш сам!". На мен ми беше показана вратата, но аз си я отворих сам. Ако нещо се издъни, знам от кого да търся вината – от себе си. Знам и възможностите си!
.: Винаги си се занимавал с толкова много неща наведнъж – не е ли прекалено натоварващо да знаеш, че трябва да си максимално концентриран за всяко едно от тях?
ВК: Не съм максималист, но общо взето не съм доволен от много неща. И все пак те си имат много логични обяснения. А когато човек израства, идва време за равносметка. Тогава преосмисляш приоритетите. Аз вече не съм тийнейджър, който прави всичко само с ентусиазъм. В началото бях мега деен! Не съм спял, бил съм на максимума на възможностите си през цялото време.
Но нещата се променят. Ето сега времето за тежка музика се измества във все по-късните часове, евентуално! Никой в България не иска и да влага пари в тази музика. Да вземем концертите – залага се на достатъчно познати имена, за да могат да се съберат хора. Един потенциален спонсор като изчисли таргет групата и разбере, че метъл феновете имат бюджет за две бири, много бързо губи интерес.
.: Какво те стимулира, при положение, че сцена за тежката музика в България в момента почти няма?
ВК: Аз в телевизия ММ се занимавам и с други интересни неща – медийни партньорства, всякакви партита и концерти. Правя всякакви интервюта, отразявам събития. Намерил съм и друго занимание, свързано с телевизията, което да ми е интересно. Занимавам се и с още две-три други неща, така че успявам да задоволя интереса си от информация и предизвикателства на много нива. В един момент обаче установих, че съм позволил работата да бъде доминиращата част от живота ми. Аз обичам да се провокирам, да проверявам способностите си, да пробвам. Никой не знае какво може да му предложи утрешния ден. Но когато се занимаваш с нещо такова, виждаш че отвътре нещата не са само безспирен купон, концерти, забава, закачки и т.н. Както повечето групи отначало са си мечтали да станат рок звезди, а в един момент тръгват на турнета, свирят. Може да им се стои вечер вкъщи със семейството, да им се яде сладолед, да им се гледа мач, но не може, на работа си – правиш концерти. Не можеш да си позволиш да се разболееш дори. Затова повечето музиканти започват да се друсат и да пият – защото не издържат на стреса. Което доказва, че тази мечта е една химера!
Не говорим за тези музиканти, които пътуват с личните си самолети и са си извоювали някакво удобство. Но те пък повечето не си говорят. Те просто имат договори по между си, качват се на сцената и после – кой от къде е.
.: Преди няколко години Avtora.com публикува твои изчерпателни размисли на тема "Пародията, наречена български шоубизнес". Мислиш ли все още, че шоу и бизнес в България нямат нищо общо?
ВК: Нямат в момента. Може и някога да имат нещо общо, но няма да е за нашето поколение, няма да е и за следващото. Знаеш ли кое е най-смешното – че и днес, три години след като написах това есе, то звучи актуално!
.: Тогава защо според теб се създава музика в момента в България? От чист ентусиазъм?
ВК: Да, до голяма степен. Или пък хора с пари, които искат да направят нещо подобно. Пример за това е Светла Иванова, която сигурно на всички песни от албума си има клипове. Има възможност – прави го.
Истината е, че има много кадърни хора, но в един момент се отвращават от цялата наша действителност. Показателно е и това, че групите почнаха масово да се самоиздават – това въобще не говори добре за т.нар. музикална индустрия в България.
.: Това липса на далновидни продуценти, мениджъри и компании ли е според теб?
ВК: Не, това е липса на интерес от страна на феновете. Истината е, че българските фенове не се интересуват от родната музика. Сега хората са отегчени, няма го фенското. Дори са склонни да мислят, че дадена чужда група е много по-добра от българските, което въобще не е вярно на моменти.
Всичко е един порочен кръг. Пазарът предлага това, което се търси, а то не се търси нищо. Следователно няма какво да се предлага. Представи си, че утре хората спрат да купуват поп-фолк. Какво ще стане? Няма да се предлага поп-фолк. А българските групи какво правят – издават албум с нечовешки усилия, продават 50 диска, другите 50 ги подаряват и това е!
.: Мислиш ли, че въпреки всичко българска група може да постигне някакъв международен успех скоро?
ВК: Зависи какво разбираме под успех. Ако говорим за MTV класации като World chart express, това вече сме го минали. Това е едно добро начало, но не виждам нещо повече в близките пет години поне. Като беше тук Насо Русков си ги каза нещата – никой не те чака някъде, за да те направи звезда. Трябва време да намерим своето място, а всичко е свързано с икономиката на страната. Щом група като Gravity.Co не успя да направи нещо по-запомнящо се, значи просто го нямаше човекът с парите, който да ги лансира, продуцира.
.: В същата тази статия "Пародията, наречена български шоубизнес" ти зададе един въпрос, който ми се ще сега аз да ти задам – наистина ли да подгряват някоя гостуваща група е таванът на успех за българските групи днес?
ВК: Ние поради тази причина спряхме да свирим със Suffer H. Аз си бях казал, че последния концерт, който ще направим като група, ще е преди Fear Factory, но той пропадна. След това отказахме да сме подгряващи на Destruction, Napalm Death, сега и на Motorhead в Каварна. Сега сме на един такъв етап, в който обръщаме повече внимание на личния си живот. Но не сме се разпаднали! Никой не знае какво ще предложи утрешният ден.
Но какво се случва с групите, които са имали шанса да свирят с някой голям изпълнител?! Нищо! Просто записват в аналите "Свирил преди еди-кой си". И какво от това? Единственото, което можеш да предизвикаш, е "Ей, тия пак се уредиха!". Никой няма да се развълнува от теб, ако сам не предизвикаш нещата – да ходиш да носиш демо записи, да се интересуваш...
.: Това, че сцената за българска музика замря, какво отношение има към случващото се според теб?
ВК: Краят на клубове като "О!Шипка" беше предизвестен отдавна. Хората се отегчиха и започнаха да ходят все по-рядко на подобни концерти. Казваха си "Ако не ги видя този месец, ще ги видя другия" и така нещата започнаха да умират...
Мисля, че в България има незаменими хора! Снимка: Avtora.com
.: Какво правиш, когато не се занимаваш с музика – знаем, че имаш и много други интереси?
ВК: Аз слушам музика непрекъснато. Аз не мога без музика. В последните няколко години установих, че много ме успокояват Thievery Corporation. Интересите ми през годините доста се променяха. В ученическите години това беше музиката, след това в мен се появи футболната вълна. Бях голям фен на Милан и по-специално на триото Марко ван Бастен, Рууд Гулит и Рийкард. Те буквално мачкаха! Може да звучи по детски, но когато Марко ван Бастен се отказа от футбола и аз загубих интереса си към него. Но бях страшен фен и то специално от италианското първенство!
След това интересите ми се насочиха към правенето на музика. Към студийните записи, към това да се уча и да експериментирам. Правили сме си много експерименти – примерно сваляме сепмли, обработваме ги по най-абсурдния начин, правим ги неузнаваеми, и после се оказва, че същото нещо е направено от Prodigy да речем.
Бях си накупил китари и 7 години усърдно свирих на китара. След казармата имаше 6 месеца, в които бях изпаднал в абсолютна летаргия. Това е периодът преди ММ. Тъкмо бяхме преживели Жан Виденов. Тогава си продадох абсолютно всичко! И момчето, на което продадох китарите, нямаше пари и ми плати в златни семейни накити и пръстени. Но не съжалявам, че продадох всичко.
После дойде ММ. Бях зареден с адреналин и желание за развитие. Един от най-запомнящите се моменти беше, когато стоях на няколко метра от Metallica. Бях ужасно респектиран. После дойде първото ми интервю – беше със Suicidal Tendencies.
.: А киното? Как се роди тази страст към него?
ВК: Киното е една голяма и важна част от моя живот. Много отдавна се интересувам от кино под всякакви форми. Признавам си, че имам афинитет към американското кино. Има хора, които знаят какво правят там. Аз примерно не съм сред най-харесващия негри – не са мой типаж. Но сред тримата ми най-любими актьори е Дензъл Уошингтън, особено след "Тренировъчен ден". А "Man On fire" пък съм го гледал над 10 пъти – това е моят филм, това, което бих искал да гледам от един филм. Харесвам всякакви жанрове, смислени филми, които те карат да се замислиш.
Мога да ти кажа кой е последният филм, на който плаках – "The Notebook". Това е една история за любов и може би открих майка си и баща си в нея. Не си мисли, че съм ревал неудържимо, но се разплаках и ден-два мислих върху този филм.
Харесвам частично и британския хумор – но не онзи за Лорд Джон, чая му и т.н. Харесвам филмите на Гай Ричи. "Гепи" е титаничен филм! Виж, "Revolver" малко не го разбрах. Французите също имат много добро кино. Харесвам и сръбските филми – "Рани" е един от любимите ми филми!
.: Мислиш ли, че скоро може да бъде създаден български филм, за който да говориш със същия патос?
ВК: Трудно. Тази високо вдигната летва от 70-те и 80-те не може да бъде прескочена в близките години. Докато хората не спрат да говорят за "Оркестър без име" като за най-големия български филм (и той е), все ще е така.
.: Има ли някой артист от тези, с които си правил интервю, който те е разочаровал?
ВК: Да. Няма да споменавам имена, но предимно отношението им към географското ни положение ме е изненадвало неприятно. С американци се работи лесно, но някои от тях идват с пренебрежение тук. Не ги интересува кои сме, за тях сме някъде никъде.
Макс Кавалера беше уникален в това отношение – не е забравил и за миг откъде е тръгнал. И когато говори с някой, той говори с респект с този човек. Знае, че срещу себе си има човек! По света уважението е много важно, защото ти като журналист даваш рецензии на албумите на даден изпълнител, коментираш концертите му. Друго, което установих през годините е, че ако отидеш да правиш интервю с поведение тип "цървул", те ще се държат с теб като с "цървул".
.: Стигнахме до музикалната журналистика у нас – какво мислиш за нея?
ВК: На много ранен етап е. Все още се копира прес информацията, които се пускат от PR-ите. Не се проверява достоверността им. Ако един PR пусне новина, че Графа е взел награда за цялостен принос в музиката в световен мащаб, съм сигурeн, че поне един вестник ще я публикува тази новина без да се замисли вярно ли е това или не.
Тук всеки е специалист по всичко. Нямаме специализирана преса, която да си тежи на мястото. И все пак съм склонен да мисля, че в България има незаменими хора.
.: Кои са те?
ВК: Примерно Слави Трифонов – слиза от ефир и кой ще го замести? Не че няма кадърни хора, но трябва да минат години, за да извървят този път, по който е вървял той. А може и да кривне някъде от правата и да стигне другаде. Или Кеворк Кеворкян, който за времето си е бил голям. А човек трябва да съотнася личността към времето й. Сега се смеем на някакви филми и ефекти от 70-те години, но те са били най-доброто, което тогава са можели да направят.
Но ако се върнем към музикалната журналистика, мисля, че много време ще мине, докато се случи разграничаването между журналист и неговия приятел музикант. Някои неща трябва да се наричат с истинските им имена. Когато едно нещо не е направено добре и е shit, то е shit! Обаче като сте приятели, как да му го кажеш?
.: Това е заради мащабите на страната ни и на т.нар. "шоубизнес" – тук всички се познават.
ВК: Да, и е много деликатно. На последните награди на ММ задавах въпроси към спечелилите. Мина Графа и го питах дали не му е неудобно всяка година да печели награда за изпълнител на годината. После го попитах той ли е толкова добър или конкуренцията не става за нищо. Но той е много готин и има чувство за хумор, така че не се притеснявах да му задам подобни въпроси.
Мисля, че е много важно да взимаш насериозно това, което правиш, но не толкова насериозно себе си. Защото започнеш ли да се взимаш прекалено сериозно, не е хубаво.
За Avtora.com интервюто взе Елена Георгиева
