За книгата
Настоящият сборник включва избрани разкази и новели на Алджърнън Блакуд, сред които и двете му най-прочути творби – „Върбалаците“ и „Уендиго“.
В неговото обемно и разнородно творчество можем да открием част от най-добрата призрачна литература на всички времена. За дарбата на г-н Блакуд не може да има спор, защото никой не е успял да се доближи до умението, сериозността и моментната прецизност, с която той записва обертоновете на странното в обикновените явления и преживявания, или до необикновената проницателност, с която изгражда детайл по детайл цялостните усещания и възприятия, водещи от реалността към свръхестественото. Той е абсолютен и безспорен господар на свръхестествената атмосфера. Творбите му са истинска класика и пораждат, както нищо друго в литературата, убедително чувство на страхопочитание към непознатите свръхестествени селения.
Лъвкрафт
За автора
Английският писател Алджърнън Блакуд (1869–1951) е автор на 12 романа, 7 пиеси, няколко книги с приказки и множество сборници с разкази. Обичал е да пътува, обиколил е Европа и Египет, бил е ловец в Канада, журналист в Ню Йорк и златотърсач в Аляска, а в края на Първата световна война дори е работил за кратко като таен агент в Швейцария. Интересувал се е живо от будизъм, магьосничество, окултизъм и свръхестествени явления, бил е член на Призрачния клуб и на Херметичния орден на Златната зора. Мистичните му интереси намират израз и в творчеството му. Днес той е известен най-вече със свръхестествените си истории, които са запленили поколения читатели и са оказали силно влияние върху писатели като Х. Ф. Лъвкрафт, Кларк Аштън Смит, Уилям Хоуп Ходжсън, Карлос Кастанеда, Хенри Милър и Греъм Джойс.
Откъс
Върбалаците
I.
След като излезе от Виена и дълго преди да стигне до Будапеща, река Дунав навлиза в твърде усамотена и необитаема област, където водите ѝ се простират на всички страни, независимо че има главен канал; мили наред мястото е превърнато в блато, залято от безбрежно море с ниски върбови храсти. На големите карти тази безлюдна местност е оцветена във въздушно синьо, което избледнява с отдалечаването си от бреговете, а върху него се вижда изписана с едри, разкривени букви думата Sümpfe, означаваща мочурище.
При големи наводнения това огромно пространство с пясък, речен чакъл и обрасли с върби острови е почти потопено под водата, но в нормално време храстите се огъват и шумолят на волния вятър, като показват на слънчевия светлик сребърните си листа, образуващи вълниста равнина със зашеметяваща красота. Тези върби никога не достигат достойнството на дървета и нямат неогъващи се стволове; остават завинаги скромни храсти със заоблени корони и меки очертания, поклащащи се на тънки стебла, откликващи и на най-лекия полъх на вятъра, гъвкави като треви и до такава степен в непрестанно движение, че създават впечатлението, че цялата равнина се движи като нещо живо. Защото по цялата повърхност вятърът праща вълни, които се издигат и спускат – вълни от листа, а не от вода, зелени възвишения, също като морските, докато клоните не се преобърнат и не се повдигнат нагоре, а после долната им страна, сребристобяла, вече гледа към слънцето.
Щастлив да се изплъзне от господството на неприветливите брегове, тук Дунав своеволно лъкатуши из сложна мрежа от канали, пресичащи начесто островите с широките си авенюта, по които водата се лее със звук, напомнящ на вик; прави водовъртежи, малки въртопи и пенливи бързеи; подронва пясъчните брегове; отнася големи части от сушата, както и туфи с върби, и изгражда безброй нови острови, които всекидневно променят размерите и формата си и в най-добрия случай се радват на временно съществуване, защото, щом придойде водата, няма и помен от тях.
По-точно казано, вълнуващата част от живота на реката започва скоро след като тя напусне Пресбург (Братислава), и ние, с нашето канадско кану, натоварено с циганска шатра и тиган, стигнахме дотам на вълните на започващото наводнение към средата на юли. Същата сутрин, когато небето почервеня преди изгрев слънце, бързо се промъкнахме през все още спящата Виена и два часа по-късно я оставихме като димно петно на фона на сините хълмове на Винервалд на хоризонта. Закусихме след Фишераменд в гора от брези, сред рева на вятъра, а после, понесени от бурното течение, отминахме Орт, Хайнбург и Петронел (стария римски Карнунтум – лагера на Марк Аврелий) и стигнахме под смръщените височини на Тeлсен, където започват Малките Карпати, река Марч (Морава) тихо се влива от ляво и границата между Австрия и Унгария е прекосена.
Придвижвахме се бързо, с дванайсет километра в час, и скоро навлязохме доста навътре в Унгария, а мътните води – верен признак за наводнение – често ни пращаха в плитчини с речен чакъл и ни подмятаха като коркова тапа в не един внезапно изникнал водовъртеж, преди кулите на Пресбург (на унгарски Пожони) да се откроят в небето, а после кануто, подскачащо като буен кон, се понесе с пределна скорост под сивите стени, безопасно преодоля потъналата верига на ферибота „Флигенде Брюке“ (Летящия мост), рязко взе левия завой и потънало в жълта пяна, се гмурна в далечния безкрай от острови, плитчини и заблатени места – в царството на върбите.
Промяната настъпи внезапно, както когато в биоскопа показват градски улици и неочаквано преминават към пейзажи с езера и гори. Летяхме, докато навлизахме в безлюдната земя, и след по-малко от половин час вече не виждахме лодки, рибарски хижи или червени покриви; наоколо нямаше никакви признаци за човешка обител или цивилизация. Чувството за отдалеченост от света на хората, пълната изолация и хипнотичното въздействие на това особено царство на върби, ветрове и води веднага омаяха и двама ни с магията си, така че си казахме със смях, че задължително е трябвало да имаме някакви специални паспорти, с които да бъдем пуснати там; че сме дръзнали без позволение да навлезем в отделното малко владение на чудесата и магиите – владение, запазено да бъде използвано от други, които имат право над него, като навсякъде има неписани предупреждения към влизащите без разрешение, стига въображението им да е достатъчно, за да ги открият.
Макар че все още бе рано следобед, неспирните пориви на необикновено бурния вятър ни измориха и веднага започнахме да се оглеждаме за подходящо място за лагер, където да пренощуваме. Ала странната обстановка на островите затрудняваше акостирането, завихрената придошла вода ни завличаше близо до брега, а после отново ни отнасяше; върбовите клони разраняваха ръцете ни, когато се хващахме за тях, за да спираме кануто, и изминахме голямо разстояние покрай пясъчния бряг, преди накрая да бъдем запратени от вятъра със силен страничен тласък към задънен ръкав и да спрем с нос, обърнат към брега, сред облак от пръски. След цялото преживяно напрежение се проснахме задъхани и разтърсвани от смях на жълтия пясък под лъчите на жаркото слънце, с безоблачното синьо небе над нас и огромната армия от танцуващи и викащи върбови храсти, притискащи ни от всички страни, блестящи от пръските и ръкопляскащи с хилядите си малки ръце, сякаш за да ни аплодират за успеха на усилията ни.
Ама че река! – казах аз на другаря си, мислейки за целия изминат път от извора в Шварцвалд – Черната гора, както и колко често ни се налагаше да газим и да бутаме лодката в плитчините по горното течение в началото на юни.
– Не търпи много шеги със себе си, нали? – отвърна той, като тласна кануто малко по-навътре, за да е в безопасност на пясъка, а после полегна, за да дремне.
Легнах край него, щастлив и спокоен сред природните стихии: вода, вятър, пясък и разпаления огън на слънцето, като си мислех за дългото пътешествие, останало зад гърба ни, за предстоящия отрязък до далечното Черно море, както и за големия си късмет да имам толкова прекрасен и очарователен спътник, какъвто беше моят приятел шведът.
Двамата бяхме предприели много пътувания, но Дунав, повече от всяка река, която познавам, още в самото начало ми направи впечатление на нещо живо. От бълбукането ѝ, когато се ражда на света сред боровете в градините на Донауешинген, до сегашния ѝ момент, когато започна да се прави на велика река, губеща се сред безлюдни блата, без да я наблюдава или ограничава някой, на нас ни се струваше, че гледаме как расте някакво живо същество. Сънлива в началото, по-късно тя демонстрира неудържими желания, осъзнала прочувствената си душа: носеше се като огромен втечнен организъм покрай всички държави, където минахме, вдигнала нашия малък плавателен съд на мощния си гръб, изиграваше ни понякога груба шега, но винаги беше приятелски настроена и добронамерена, докато накрая не започнахме да я наричаме Великата персона.
Книгата "Върбалаците" от Алджърнън Блакуд, можете да закупите с 20% намаление, през сайта на Издателство Изток - Запад.
