За книгата
Фокусът на настоящото научно изследване е към един специфичен аспект от правната уредба на свободата на религията – значението на наказателното право в нея. Анализът се основава на законодателните решения в конституционната уредба за закрепването на тази свобода в каталога на основните права и свободи и влиянието върху съдържанието на тази уредба на отношенията между държавата и религиозните институции през различните исторически периоди, както и на международните и европейските стандарти, които са относими към нея. На тази база се извежда авторовата теза за ролята на наказателното право в правната уредба, свързана със свободата на религията. Наказателноправната ѝ защита е важна гаранция за нормалното упражняване на тази свобода и съставлява част от защитата на основните права и свободи на човека. Наред с нея наказателното право е и един от юридическите механизми, чрез които се осигурява ефективността на забраните и ограниченията, свързани със свободата на религията.
В изследването се проследява в сравнителен план изграждането и развитието на правната уредба на свободата на религията от Конституцията на Княжество България до Конституцията на Република България от 1991 г. и връзката ѝ със съответния наказателен закон от Наказателния закон от 1896 г. до действащия Наказателен кодекс. Чрез същия подход се представя и анализът на отделните видове престъпления, които са от значение за обсъжданата проблематика.
За автора
Николета Кузманова е доктор по наказателно право и главен асистент в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Завършва специалност „Право“ в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ през 1998 г. От 1999 г. е преподавател по наказателно право.
Автор е на монографията „Наказателноправна защита на политическите права на гражданите“ (2015), както и на множество статии и студии в специализирани издания в областта на наказателното право. Съавтор е на „Престъпления против избирателното право. Методика за разследване“ (2011) и на учебното помагало „Противодействие на организираната престъпност“ (2012), съдържащо анализ на съставите на престъпленията, които са подсъдни на специализирания наказателен съд.
Откъс
Увод
Правната наука изследва свободата на религията като основна свобода на човека от различни теоретични гледни точки.
Науката за правата на човека изследва тематиката с оглед определянето на принадлежността на тази свобода към поколенията права и свободи, закрепването ѝ в основополагащи юридически актове в областта на правата на човека и стандартът, който те задават за уредбата на свободата на религията в националните законодателства на държавите – страни по тези актове. Присъединяването на Република България (Р България) към тези актове създава и задължението ѝ да закрепи в каталога на основните права и свободи свободата на религията, както и да създаде и другите гаранции за нейното упражняване.
Конституционноправната наука през призмата на нейния обект, като проследява развитието на съдържанието на тази уредба в българските Конституции, определя съответствието ѝ с конституционните принципи, които са относими към нея. На това основание се правят изводите за мястото на свободата на религията в каталога на основните права и свободи на личността, за значението на другите гаранции за упражняването ѝ, както и за функциите на ограниченията, свързани с него.
Предвид членството на Р България в Европейския съюз (ЕС) науката за правото на Европейския съюз поставя акцент на значението на актовете от право на ЕС (ПЕС) и практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) и на Съда на Европейския съюз (СЕС) по отношение както на уредбата на свободата на религията в българското законодателство, така и на начина за нейното прилагане.
Правната регулация на свободата на религията, другите гаранции за упражняването ѝ и ограниченията, свързани с него, има и друг важен юридически аспект – какви са пределите, в които държавата може да развие тази уредба. Те се определят от няколко кумулативни условия. На първо място това са пределите, установени от международните стандарти, установени в международните договори, по които Р България е страна, и тези, определени в актовете на ПЕС. С оглед съдържанието на уредбата обаче от значение са и още две съществени обстоятелства – същността на свободата на религията и отношенията държава – религия.
Същността на свободата на религията е обективна граница на правната уредба. Тази свобода се основава на избора на едно физическо лице да вярва в бог, а този избор е част от вътрешния свят на лицето, върху който правото не може да влияе. Затова държавата може само да признае свободата на този избор и да създаде правила, които да гарантират възможността за осъществяване на поведението, което го обективира. Тази граница се отразява както при закрепването на свободата на религията в каталога на основните права и свободи на човека, така и при изграждането на системата от другите юридически гаранции за нейното упражняване.
Втората граница на правната регулация на свободата на религията се определя от разделението на държавата от религията. Тя се проявява в два взаимосвързани аспекта – ограничаване на държавата във възможността ѝ да се намесва с правни средства за решаването на религиозни въпроси и ограничаване на религията във възможността ѝ да се намесва в държавното управление.
Ограничаването на държавата не означава, че тя приема ролята на пасивен наблюдател на упражняването на свободата на религията. В съответствие с характера ѝ на правова държава и в защита на обществения интерес тя може и създава правна регламентация, която обхваща различни аспекти на упражняването на тази свобода – правото на религиозно сдружаване, духовното обучение, финансиране от държавата на религиозните институции и др. По този начин държавата изразява грижата си за създаване на условия за упражняване на свободата на религията като основна човешка свобода. А от съдържанието на същите тези правила, което самата държава установява, и от начина на тяхното прилагане, се прави изводът дали и доколко тя спазва ограничението си за ненамеса в религиозните дела.
Светският характер на държавата е основанието ѝ чрез правото да постави ограничения за намесата на религията в държавното управление. Именно този аспект на отношенията държава – религия изразява правната уредба на забраните и ограниченията, свързани с упражняването на свободата на религията. Тяхната функция е двояка. От една страна, чрез тях се установява балансът между конституционните принципи на правовата държава, равенството и търпимостта. От друга обаче, чрез същата уредба се гарантира и светският характер на държавата.
Фокусът на настоящото изследване е поставен към един специфичен аспект от правната уредба на свободата на свободата на религията – мястото на наказателното право в нея. На пръв поглед обсъждането на тази тематика изглежда парадоксално, тъй като принадлежността на свободата към основните права и свободи на човека предполага създаването на позитивни правила. А базовата същностна характеристика на наказателното право е да установи забрани за осъществяване на определено поведение, чието нарушаване обосновава налагането на наказание като най-тежката форма на държавна принуда.
Наказателното право има своето значение в цялостната правната уредба на свободата на свободата на религията в две насоки. На първо място като важна гаранция за нормалното упражняване на тази свобода. Задачата на този правен отрасъл обхваща и защитата от престъпни посегателства на правата на човека, а свободата на религията е част от тях. На това основание се изгражда и наказателноправната ѝ защита, която е предназначена да осигури нормалното ѝ упражняване.
На следващо място наказателното право е и един от юридическите механизми за осигуряване на ефективността на забраните и ограниченията, свързани със свободата на религията. То определя кое поведение, в което се изразява нарушаването им, при какви условия на време, място и обстановка съставлява престъпление и какво наказание се налага при осъществяването му.
Спецификите на наказателното право като самостоятелен правен отрасъл обуславят връзката му с позитивната правна уредба на свободата на религията в две насоки. Базово значение има съдържанието на свободата на религията като основна свобода на човека. Базово, защото за своите си цели наказателното право не може и не следва да създава собствено съдържание на тази свобода. То се основа на съдържанието ѝ, което конституционната уредба установява на национално ниво въз основа на международните стандарти и европейския стандарт за съдържанието на свободата на религията като основна свобода на човека. На това основание от съществено значение за изводите в настоящото изследване са законодателните решения за мястото на свободата на религията в каталога на конституционните права и свободи в българските Конституции през призмата на отношението държава – религия в съответния им исторически период, както и юридическото съдържание на понятията в конституционната уредба – вяра, религия, изповедание, вероизповедание и техните производни, които имат пряко отношение и към наказателноправната уредба.
Наказателноправната защита на свободата на религията има своето място във всичките български наказателни закони. Тя обхваща както защитата на свободния избор на религия, така и на външното поведение, в което се обективира този избор. Така както и обхватът на конституционната уредба на свободата на религията и този на наказателноправната ѝ защита е обусловен от отношенията държава – религия. Преходът от единство на българската държава с определената за господстваща религия към светска по характер държава обективно се отразява на обема на тази защита. През неговата призма държавата преценява кое деяние и при какви условия на време, място и обстановка проявява онази степен на обществена опасност, която обосновава определянето му за престъпление.
Границата на разделението на държавата от религията се изразява най-отчетливо чрез създаването и прилагането на правната уредба на забраните и ограниченията, свързани със свободата на религията. Изграждането и развиването ѝ се основава както на защитата на държавния интерес от ненамеса на религията в държавното управление, така и на обществения интерес чрез създаване на реални гаранции за спазване на конституционните принципи за равенство, справедливост и търпимост в правовата държава.
С оглед предназначението на конституционната уредба тя може само да установи основанията за забраните и ограниченията, свързани със свободата на религията. Кое конкретно поведение и при какви условия на време, място и обстановка съставлява нарушение на забрана или ограничение, какъв вид юридическа отговорност следва да се реализира за него, както и какви други правни последици и в чия правна сфера възникват, е предмет на правно регулиране от нормативни актове в различни правни отрасли. Актуалността на този въпрос през последните години нараства все повече поради необходимостта от развитие на мерките за повишаване на ефективността на борбата с тероризма. През 2020 г. тази дискусия се разви и във връзка със спазването на мерките за ограничаване на пандемията от КОВИД-19.
Съдържанието на различните основания при забраните и ограниченията, свързани със свободата на религията, изисква държавата да направи преценка за начина, по който да структурира уредбата на ниво закон. Първият възможен подход е да се създадат самостоятелни състави на съответните видове правонарушения, които да предвиждат конкретни нарушения на всяка забрана или ограничение. Вторият възможен подход е по-прагматичен. В зависимост от конкретното поведение, в което се изразява нарушението, да се прилагат съществуващи състави на съответния вид правонарушение. Изборът на подход е преценка по целесъобразност от страна на държавата, която следва да се основе на значението на ценността, към която е насочено конкретното основание на забрана или ограничение, свързани със свободата на религията. А прилагането ѝ в наказателното право следва да отчита и особеностите на този правен отрасъл и мястото му в правната система на държавата.
В съдържанието на настоящото изложение не е включен сравнително-правен анализ с уредба в други държави. Принадлежността на държавите към Организацията на обединените нации (ООН), към ЕС и към Съвета на Европа поражда задължението на всяка от тях да въведе минималните международни и европейски стандарти на уредбата на свободата на религията в нейната цялост. Но различният облик на тази уредба в отделните държави се основава на различията в традициите на всяка от тях в отношението ѝ с религията. Затова съпоставянето с уредбата в българското законодателство би имало само констативно значение предвид особеностите на националната ни традиция за отношенията държава – религия.
Настоящото изследване е насочено изцяло към юридическите аспекти на разглежданата проблематика. Макар за част от изводите в него да е възможно, изложението не съдържа илюстриране с примери от религиозни учения. Изборът на пример при всеки конкретен юридически извод предполага и аргументация от теологична гледна точка, която да изяснява мястото на този пример в съответното религиозно учение, което би довело до съществено изместване на юридическия фокус на настоящото научно изследване. Наред с това освен Българската православна църква (БПЦ) към момента в Р България има повече от 200 регистрирани религиозни институции. Палитрата от религиозни учения, в която те се разполагат, е изключително широка. Затова илюстрирането на тезите в настоящото изложение с примери само от най-разпространените в Р България религиозни учения би изразило послание, което е в противоречие с научните цели на настоящото изследване.
Книгата "Свободата на религията и наказателното право" от Николета Кузманова, можете да закупите чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
