Трудът на Недялка Драганова Цанкова-Людсканова позволява да се откроят две характерни особености на нейния похват: неприкрита симпатия към Ал. Людсканов и Др. Цанков като две изключително скъпи за нея личности. И от друга страна – безпристрастност при описание на тяхната обществено-политическа дейност. При това, когато говори за тях като общественици и политици, стремежът ѝ е бил, доколкото това е било възможно, да документира и с източници един или друг момент от тяхната дейност. Това придава до голяма степен документален облик на нейните спомени, което повдига твърде много тяхната стойност като извор не само за обществения път на Др. Цанков и Ал. Людсканов, но и за немалко събития от историята на България през разглежданите от нея две исторически епохи.
Казваме „две епохи“, защото наистина Освободителната война от 1877–1878 г. е разграничителна черта между Възраждането и следосвобожденския период.
Съставителство: М. Куманов , А. Златева
Откъс
Прието е да се смята, че началото на пъстротата на политическия живот у нас датира още от времето на възобновяването на българската държава след премахването на петвековното османско иго през 1878 г. Това е така и никой не би се осмелил да оспори тази азбучна истина. Но почти цяла генерация от „строителите на нова България“, както сполучливо ги нарече известният наш публицист, журналист и дипломат Симеон Радев, са дейци, които повече или по-малко бяха взели участие в борбата на българския народ за просветна, църковна и политическа свобода още в доосвобожденския период. Сред тези дейци особено ярко се откроява колоритната фигура на Драган Цанков.
Роден в заможно (за българските условия) семейство, той се включва в църковните и политическите борби на българите, подтикван не от потребността да изкарва прехраната си, а от своето патриотично съзнание да допринесе според своите сили и възможности за премахването на духовното и политическото иго на своите поробени сънародници. Къде ли не го лашкат превратностите на съдбата от средата на миналото столетие до Освободителната война от 1877–1878 г. Неговото име ще срещнем ту като учител, ту като търговец, ту като администратор, ту като издател на вестници и пр., и пр. С каквото и обаче да се е занимавал през цялото това време, неотклонно се придържа към главната си цел – духовното и политическото освобождение на българския народ.
Неуморната дейност му спечелва голям авторитет сред българската общественост. Поради това непосредствено след Освобождението той заема едно от челните места сред българските общественици и политици, които допринасят най-много за изграждането на току-що освободеното ни Отечество.
Демократичните идеи на Възраждането, които слагат дълбок отпечатък на светогледа му, изиграват съществена роля и в неговата обществено-политическа дейност през новата епоха. Неслучайно той е един от дейците, наложили демократичния дух на Търновската конституция, приета от Учредителното събрание през 1879 г. Поради тази причина изтъкнатият общественик се противопоставя енергично на първото посегателство срещу нея, предприето от княз Александър І Батенберг с държавния преврат от април 1881 г. Макар и не така краен, както някои други наши видни обществени дейци (например Петко Каравелов), той до края на своята обществено-политическа дейност остава искрен привърженик на парламентарната демокрация, както тя е регламентирана от Търновската конституция.
Не е необходимо да изреждаме подробно всичките политически и държавни постове, които Драган Цанков заема в следосвобожденския период. В по-голямата си част те са ни известни още от учебниците по родната ни история. Поради това ще се ограничим да изтъкнем само някои моменти от богатата му и разнообразна дейност, която е специфична само за самия него. Малко познат факт е, че през 1897 г. той доброволно се отказва от лидерския пост на възглавяваното от него течение на старата Либерална партия, което две години по-късно се преименува в Прогресивнолиберална партия. Днес, при настъпилата политическа апатия, тази постъпка едва ли би направила впечатление някому. Но нека се върнем едно столетие назад и ще видим, че тя е едно уникално явление, защото по една неписана традиция шефският пост в нашите партии се заема от техните лидери пожизнено. Нека си припомним случаите със Стефан Стамболов, д-р Васил Радославов, д-р Константин Стоилов, както и някои дейци от по-младата генерация в лицето на Иван Ев. Гешов, Александър Малинов и др. Изключение от тази практика прави наистина Димитър Греков, който в края на ХІХ в. за известен период се отказва от лидерството си на Народнолибералната партия, но той не е неин основател, а наследява този пост след убийството на Стефан Стамболов.
Лицето, основало дадена политическа партия, гледа на нея едва ли не като на лична собственост и ревностно бди за своето първенствуващо положение в партийната йерархия. Обикновено това място не му се оспорва от неговите най-близки другари и съратници.
Изобщо, до войните от 1912–1913 г. шефският пост заема най-важното място в живота на всяка една от съществувалите по онова време политически партии в България, независимо от това какви идейни възгледи са изповядвали те. Лидерът е така да се каже „белият дроб“, чрез който диша неговата партия. Той е всичко за нея: и програма, и действие.
Разбира се, някои от политическите партии си изработват и даже публикуват свои програми. Но тези документи имат по-скоро препоръчителен, отколкото задължителен характер за дейността на всяка от тези партии. За тяхното поведение от съществено значение преди всичко е волята, позицията на самия лидер в дадения момент.
Като отстъпва лидерския си пост на своя по-млад последовател д-р Стоян Данев, Драган Цанков съвсем не се отказва от политическата си дейност. Макар и на преклонна възраст (достигнал 70-те години), той продължава да участва дейно в политическия живот на страната. В началото на ХХ в. го виждаме дори председател на ХII Обикновено народно събрание – пост, за който се изискват големи сили и енергия, за да се справя с многобройните му задължения във и извън парламента.
Другият съществен момент в обществено-политическата дейност на Драган Цанков са неговата изключително голяма привързаност и обич към Русия. Неговите симпатии към великата славянска страна са продиктувани от дълбокото му съзнание за нейната освободителна мисия през 1877–1878 г., благодарение на която България възкръсва след петвековното османско иго и отново заживява свой самостоятелен живот. Възглавяваната от него партия се откроява като най-русофилската политическа формация, която смята, че малката България може успешно да решава своите външнополитически проблеми, като се обляга най-вече на своята по-голяма сестра, при това освободителка. Изхождайки от тези си разбирания, Драган Цанков решително се бори срещу всички политически течения у нас, които ратуват за прозападна ориентация на страната ни. От тази позиция е и неговото негативно отношение както към първия български владетел княз Александър І Батенберг, така и към неговия наследник – Фердинанд Сакскобургготски.
В своята дългогодишна обществено-политическа, църковна и културна дейност Драган Цанков работи непосредствено с голям брой именити наши дейци. До Освобождението сред тях са Петко Рачов Славейков, Марко Балабанов и др. След извоюване на националната ни независимост негови най-близки другари и съратници са П. Каравелов, П. Р. Славейков, Стефан Стамболов и др. Когато в средата на 80-те години на ХIХ в. техните пътища се разделят, той продължава да работи с по-млада генерация дейци. Сред тях е и Александър Людсканов – една фигура, общо-взето почти забравена днес. А той също взема дейно участие в обществено-политическия живот на страната в продължение на няколко десетилетия. През цялото това време е сред функционерите, които съставляват най-близкото обкръжение на Драган Цанков. Съдбата се стича така, че става и негов зет, оженвайки се за единствената му дъщеря Недялка. Той обаче не злоупотребява нито с политическото, нито с роднинското доверие на своя партиен лидер и тъст. Нещо повече, не предприема никакъв опит за наследяване на неговото шефско място в партията, когато старият общественик решава да го освободи поради напредналата си възраст. Тази постъпка на младия Александър Людсканов е една ярка атестация за високия му нравствен облик като обществен и политически деец. При това, без да бъде лидер на цанковистката партия, той ѝ се посвещава изцяло и допринася немалко за нейното политическо и организационно стабилизиране в края на XIX и началото на ХХ в. Затова той спечелва и искрената благодарност на своя тъст.
Припомняме, макар и в най-общи линии, дейността на тези двама забележителни мъже, за да изтъкнем, че и днес тя представлява значителен интерес за всеки, който би пожелал да надникне в нашия обществен и политически живот от средата на деветнадесетото до края на първата четвърт на двадесетото столетие. В много от станалите през това време събития имената на Др. Цанков и Ал. Людсканов заемат видно място. Тази им дейност, особено на първия, е привличала и продължава да привлича вниманието на немалък брой наши и чужди историци. Така ще бъде и занапред, тъй като изучаването на възрожденската и на следосвобожденската история на нашата страна ще продължи и в бъдеще.
За тези, които ще се занимават или ще искат да научат нещо повече за тези две епохи, и особено за ролята на Др. Цанков и Ал. Людсканов в тях, важен извор са спомените на Недялка Драганова Цанкова-Людсканова. Нейното име е неизвестно за по-широкия кръг на нашата общественост. Но сама по себе си тя също е една твърде колоритна фигура. Като дъщеря на именития наш общественик, тя има рядката възможност да получи солидно за времето си образование. Първоначално неин учител е собственият ѝ баща, но после продължава образованието си в едно от най-реномираните за онова време учебни заведения в Англия. Научава английски език, но заедно с него и немски, и френски, да не говорим за руския. Така тя става една от най-образованите българки в периода до и след освобождението на България от османско иго. Богатата езикова подготовка ѝ позволява да стане ценен помощник отначало на своя баща, а после и на своя съпруг, макар че и двамата също са знаели по няколко чуждестранни езика. Тя обаче не се възползва от благоприятния шанс като дъщеря на единия и съпруга на другия обществен деец да се намесва в тяхната непосредствена дейност, както това правят съратничките на други някои наши обществени и политически дейци от онова време (какъвто е например случаят с Екатерина Каравелова – съпруга на Петко Каравелов). Не се стреми и към никакви отговорни постове, а скромно се задоволява с учителската си професия. Но и нея не упражнява дълго време.
През 1922 г. умира съпругът ѝ. Изживеният с него 37 години съвместен живот слага дълбок отпечатък в нейното съзнание. Месеци след неговата смърт в главата ѝ като на филмова лента се въртят спомени за десетки лица и събития. Макар и сломена от постигналото я нещастие, тя намира сили в себе си и се залавя да опише дейността на непрежалимия си другар. Но може ли да направи това, ако не разкаже за дейността и на онзи, който я е създал, и който изиграва изключително важна роля в живота и дейността и на съпруга ѝ – нейният баща? Така вниманието ѝ се съсредоточава не върху една, а върху две исторически личности.
Книгата с намаление от издателство Изток-Запад: https://iztok-zapad.eu/svidetelka-na-dve-epohi
