За книгата
Никой не очакваше войната в Украйна. Тя обаче е подготвяна отдавна и тече като пропагандна война почти десетилетие преди 24 февруари 2022 г. Тази книга изследва как. Проучването е правено и завършено далеч преди началото на войната и показва надигането на антидемократичната пропагандна вълна в българските печатни и онлайн медии след есента на 2013 г. и масовизирането ѝ след анексирането на Крим от Русия през 2014 г. Показва още и в какви наши обществени фрустрации се прицелва тази пропаганда и се опитва да ги превърне в озлобление.
За автора
Милена Якимова преподава социология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на книгите „София на простолюдието (с тарикатско-български речник)“ (Изток-Запад, 2010) и „Как се ражда социален проблем“ (Изток-Запад, 2016).
Откъс
Увод
От началото на новите глобални протести от края на първото десетилетие на нашия век общата диагноза на разностилни и политически съвсем различни автори – от различни страни, с различни вкусове и професии, някои публицисти, други академици, трети тинк-танкови експерти – е, че хегемонията на либералния ред е подкопана, изправена пред тежки предизвикателства, все по-съмнителна. Трябва да се каже обаче, че онова, което се подразбира под „либерален ред“ в тези диагнози, не е едно и също: понякога става дума за глобализираните финансови пазари, друг път – за ексцесиите на експресивния индивидуализъм, трети път – за правовия ред, основан на индивидуалните права и разделението на властите. И предизвикателствата пред институциите и формите на политическото на свой ред също са от различен порядък – глобалната финансова криза от 2007–2008 г., мигрантската криза, проточилата се десетилетия политика на ограничаване на публичните разходи, наричана още политика на остеритет, надигналите се социални недоволства срещу новите неравенства. Спояването им в едно по специфичен и определим начин – така че всяко едно от тези предизвикателства да може да означава всяко друго и в същото време всяко едно да означава цялото множество на тези предизвикателства – ще наричам оттук насетне нова антилиберална и антиглобалистка пропаганда.
И ще покажа каква пропаганда се развихря в българските онлайн и печатни медии от есента на 2013 г. насам. Но за да я разберем, не стига да разгледаме фигурите ѝ, да ги опишем, да измерим разпространението им, да идентифицираме каналите и техниките ѝ. Защото пропагандата е въздействие върху нагласите за действие чрез промяна на категориите, в които възприемаме света. Затова не можем да я оценим, ако я схващаме само като стратегия и машинария. Трябва да я разберем и като ефект, тоест да знаем как ни въздейства и как самите ние я задействаме и разпространяваме и какви наши фрустрации облекчава и насочва. Всяка пропаганда създава псевдооблекчение, защото, както пишат Лео Льовентал и Норберт Гутерман (Loeventhal and Guterman 1949, p. 11), когато питаме какво (да направим), тя ни отговаря кой (е виновен), защото ни поставя в позицията на жертви и превръща идеята за справедливост в отмъстителност. При това трябва да имаме предвид, че ценностният сблъсък в какъв свят живеем и в какъв свят искаме да живеем, в който се намесва изследваната пропаганда, по-скоро още не се е състоял. Такъв сблъсък се случва едва когато множество дифузни и хетерогенни парчета преживяване и дискурс се споят във – както го именоват Ересто Лакло и Шантал Муф (Laclau and Mouffe, 1985, p.130) – верига на еквивалентност. Антилибералната и всъщност антидемократична пропаганда, която ще опиша, е претендент за спояване на такава верига по описания вече начин – всяко нещо е всяко друго (Обама е Демократическата партия, демократите са ЕС, ЕС е Меркел, Меркел значи мигранти, мигранти значат тероризъм, тероризъм значи САЩ, САЩ значат Демократическата партия, Демократическата партия значи Хилари, Хилари значи ЛГБТ...) и заедно с това е всички взети заедно. Но на кого най-вече разчита тази конкретна, а и всяка пропаганда? На „нас“, разбира се. Ние, нейните обекти, сме много по-ефикасни в препредаването ѝ, отколкото техническите устройства, които използва, и отколкото пропагандистите, независимо дали са на заплата или по убеждение. Защото за да бъдем ефикасни ретранслатори, необходимо е да изпълним само две условия: а) да възприемаме себе си през категориите, които пропагандната картина ни предоставя, без обаче б) да ги виждаме като произведени от нея. Тоест основният механизъм на всяка пропаганда е, че създава внушение, че категориите, които тя предоставя, всъщност не са предоставени отвън, а са лично отвоювани, авторски изработени, изразяващи собствена, индивидуална позиция. Това, разбира се, означава просто, че ласкателството е могъщо оръжие, без което никоя пропаганда не може. Но както ни казва нейният изследовател Харолд Ласуел (Lasswell 1938, pp. 185–9*), тя не може и просто да изобретява неща, а винаги трябва да се съобразява с някакви дадености; тя не може да твори от нищото, а ѝ се налага да се ориентира в съществуващите нагласи, предразсъдъци, недоволства. Затова антилибералната пропаганда, която ще изследвам тук, разчиташе на и усилваше популистките недоволства и въжделения. Едно предупреждение: популизмът започва да става пейоратив от петдесетте години на миналия век насам (вж. Stavracacis 2018); дотогава той е конотиран по-често позитивно – когато терминът се използва, той се отнася за надигания на множествата, които се чувстват обезправени, изключени, без достъп до силите, които управляват живота им (надигания като тези, каквито имаме и след 50-те години и каквито виждаме през последното десетилетие в новите глобални протести, деветдесет и деветте процента срещу единия). Множествата обаче не са непосредствено колективни тела. Различни символни артикулации се борят за надмощие да определят и да означат множествата като едно. Единият от тези претенденти беше, да речем егалитаристкото „99% срещу 1%“ – за такъв „ляв популизъм“, изцяло егалитаристки и съответно позитивно конотиран, се застъпва теоретично и политически Шантал Муф (Mouffe, 2018, pp. 5–7). Но на сцената се появиха и други популисти – не егалитаристи, а ексепсионалисти и изолационисти като Виктор Орбан, Марин Льо Пен, засенчилия ги Доналд Тръмп. Разбира се, държавно стикованата машина на руските медии, контролирани от Кремъл, в най-висока степен спомогнаха за консолидирането на антилибералния популизъм в държавна суверенистка пропаганда. Впрочем десните популисти на Запада в най-голяма степен се възползваха от руската пропагандна реторика, независимо с какъв геополитически наклон я използваха – дали проруски или антируски. И съответно на свой ред я захранваха. Напоследък популистите временно минаха в отстъпление. Най-малкото защото каузите, на които залагаха, бяха много помощно адресирани от изолационизма и национализма на извънредните мерки за овладяване на коронавирусната пандемия от 2020–2021 – миграцията (а и мобилността) бяха рязко ограничени, държавата интервенира с публични средства в отношения, които се опосредяваха дотогава пазарно. И това бе извършено от администрациите на държавите, все едно дали на власт бяха либерални или популистки правителства. На популистите-изолационисти чак им се наложи да станат космополити или да изчакат снишени. Или пък – като Болсонаро и Тръмп – да протестират срещу администрациите на държавите си.Книгата "Страх и пропаганда" от Милена Якимова, може да закупите с 20% намаление, чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
