“Това не е просто албум с песни. Ще ме чуете да чета части от историческо писмо. Освен това се научих да свиря и на лютня.”
Sting
Вдъхновен от творчеството на един от най-загадъчните композитори от епохата на кралица Елизабет, “Songs From The Labyrinth” публиката за първи път ще има възможност да чуе Стинг на нов за него струнен инструмент – лютня. Наставник и съмишленик на китариста и бивш вокал на Police в албума е най-известният майстор на лютнята в Европа, босненецът Един Карамазов.
“Роден през 1563, Джон Доулънд вероятно е първият пример за архетипа, който познаваме, на отчуждения музикант и автор – нещо, което му придава силно модерно звучене", започва разказа на Стинг за Джон Доулънд – бароков английски композитор, певец и майсторски изпълнител на лютня, чиято най-популярна и до днес песен е "Flow, my tears".
"От малкото, което се знае за него, изглежда, че е бил сложен и дълбоко страдащ човек и въпреки това е успял да вплете житейските разочарования и свръхчувствителността на историческия период в едно изключително и вечно творчество. Всички негови песните са без съмнение тъжни, но рафинират меланхолията на епохата с достатъчно контрастен живец и танцувален ритъм, така че е несправедливо да сложим на Доулънд етикета – в стила на съвременната терминология – “депресивен”. Със сигурност е бил ироничен и здравословно автокритичен в заглавия като “Semper Dowland semper dolens”, както и в жизнерадостните си музикални фантазии.
След като Джон Джонсън, един от придворните музиканти, свирили на лютня за Кралицата, умира през 1954, Доулънд кандидатства за работата – неуспешно. Той е горчиво разочарован, чувствайки се, по собствените му думи, “най-достойния”. Отдава неуспеха си неотдавнашното му преминаване към католицизма. Изглежда е станал очевидец на някои жестокости, проявени към тези, които са все още верни на Римската църква и е бил вдъхновен да се присъедини към тях.
Под управлението на католическата кралица Мери (на трона 1553-58), полу-сестра на Елизабет I, протестантите са били третирани не по-малко варварски. В тези трудни времена вярата била колкото израз на открити политически убеждения, толкова и на лични. Елизабет, която наследила Мери през 1958, никога не се оженила и била предана на каноните на Католическите монарси от Континента. Междувременно английските католици и йезуити работели неуморно за свалянето от престола на протестантския монарх. Тази мрежа от интриги кулминирала със заговора на Гай Фоукс срещу Джеймс I през 1605.
Едно десетилетие по-рано Доулънд, разочарован в Англия, тръгва да търси късмета си отвъд морето. Така стига до Италия през дворовете на Брунсуик и Касел. Подобно на актьорите, музикантите по това време били свободни да практикуват занаята си в конкурентните европейски дворове и често били ползвани като надежден източник за шпионаж и клюки. Докато бил във Флоренция, Доулънд се запознал с група английски католици, които му обещали “солидна пенсия от Папата” и също че: “Негово Светейшество и всички кардинали ще съдействат за много ползи за мен”.
Дори да е бил силно изкушен от предложението, той се побоял и изпитал вина. Над политическия пейзаж в елизабетинска Англия е надвиснала страховита сянка. Доулънд живее в ерата на изкусния контрашпионин Сър Франсис Уолсингъм и всяка заплаха към монарха се посреща с безмилостна жестокост: мъченията и зрелищните публични екзекуции за назидание са нещо типично. Въпреки че Уолсингъм умира през 1590, климатът на страх и ужас остава.
В такава атмосфера Доулънд е разбираемо изплашен – както това си личи в дългото, несвързано и доста параноично писмо от 1959 от Доулънд до Сър Робърт Сесил, части от което аз чета в този албум. Докато тонът му звучи раболепно и угоднически за съвремения читател, не трябва да забравяме, че Доулънд, скромен музикант, се е обръщал към шефа на сигурността на кралица Елизабет. Сесил е областен наместник, протеже и наследник на Сър Франсис Уолсингъм и най-властният придворен в цяла Англия. Пледирайки лоялност към своята “суверенна кралица”, както и предлагайки разузнаване срещу възможни заговорници, той разкрива, че “кралят на Испания се подготвя усилено да дойде в Англия през това лято”. Доулънд имал силна причина да вярва, че също така е пледирал и в защита на собствения си живот, както и на прехраната си. Изглежда невероятно въпреки всичко, че първият съветник на Кралицата се е доверил на слуховете на един пътуващ музикант за толкова важна информация."
Музиката, която ме преследва
"Краткото встъпление, с което започва този албум представя първите струни на аранжимента на Доулънд за “As I went to Walsingham”, популярна балада на неизвестен автор, разказва Стинг за албума си.
"Никаква връзка с всяващия ужас контрашпионин. Отнася се за Норфолк вилидж от област Уолсингъм, където имало параклис с известно изображение на Дева Мария.
Доста горчивите стихове на “Can She Excuse My Wrongs“ са приписвани на Робърт Девороа, граф на Есекс и дълги години фаворит на Кралицата, докато един ден красивата му глава не била отделена от тялото му на публична екзекуция.
Музиката на “Flow my tears”, най-известната песен на Доулънд, в оригинал била написана като павана за соло лютня и озаглавена “Lachrimae”. Песен за безнадеждността, тя изненадващо ободрява.
“Have you seen the bright lily grow?” била написана от Робърт Джонсън, син на Джон Джонсън, придворният музикант лютенист, който Доулънд се надявал да наследи през 1595. Текстът е на Бен Джонсън. Доулънд е бил малко раздразнен от бързо променящите се музикални стилове в късните си години и изразявал фрустрацията си от “младите изпълнители на лютня” и онези “невежи теоретици”. Нямам идея харесвал ли е тази песен или не, но аз я харесвам.
“The Most High and Mighty Christianus the Fourth, His Galliardis” е също известна под заглавието “The Battle Galliard.” Изглежда е било задължително за композиторите от онова време да измислят толкова многословни и помпозни заглавия като това, ако са искали да спечелят благоразположението на своите патрони. Анна, сестрата на датския крал Кристиан IV – един от най-важните патрони на Доулънд, става кралица на Англия през 1603 с възкачването на съпруга й, Джеймс I. Добре поднесен комплимент би могъл да отвори много врати в един такъв свят.
“The lowest trees have topsis” вероятно е най-любимата ми от всички тези песни. Лекотата на докосването й и свенливият хумор изразяват някак “поп” чувствителността, с която аз съм свикнал и се чувствам добре.
“Fine knacks for ladies”, шумна и грубовата песен на улични амбулантни търговци, както и “Can she excuse my wrongs?” и “Come, heavy sleep” са били публикувани от Доулънд с необичаен маниер. Всичките четири партии на тези песни били написани на една страница, но отпечатани така, че и четиримата певци да могат да се подредят около масата и да четат спокойно.
Изображенията на групи музиканти и певци от 16-ти век, които седят около маса, подсказва, че местата за изпълнение на тези песни не са били големите салони или концертни зали от по-късни времена, а по-скоро малки частни помещения за гости. Усещам, че има някаква интимност в тази музика, която сякаш се е предала в родство на шепнещата близост на съвременния микрофон. Почти не изпитвах нужда да „изнасям” гласа си, докато пеех тези песни: дори само изговарянето им изглеждаше напълно достатъчно.
Двете фантазии, с които започва и завършва “Come, heavy sleep”, демонстрират върха на композиторското майсторство на Доулънд за соло лютня. Хроматичното нововъведение на “Forlorn Hope Fancy” беше истинско откровение за мен. Има нещо толкова неочаквано модерно в нейните изтънчени и плавни мелодични обрати. С тези изпълнения Един си извоюва мястото на един от най-индивидуалните и вълнуващи изпълнители на музика за лютня до днес.
Ако има песен, която да опровергае репутацията на Доулънд, че е скръбен и печален, то това със сигурност е “Come again”, жизнерадостен химн за омаята на романтичната любов. Има много повече версии на тази песен, отколкото аз се осмелих да изпълня. Аз заложих на стегнат и страстен вариант.
“Wilt thou unkind thus reave me” отново подчертава иронията в директния контраст между веселата жизнерадостност на думите и мелодията и в същото време историята за още една неподходяща любов. Изглежда е типично за онова време любовникът-протагонист да може да страда и едновременно с това да възхвалява върховете и спадовете в своите емоции, като дуелист, който се гордее с белезите си. Точно този трик на конфликтни настроения и състояния спасява тези песни от пресилен патос: те може и да говорят за отчаянието, но въпреки това са изпълнени с живот.
Намирам “Weep you no more, sad fountains” за вокално най-предизвикателната песен, която аз открих в тази колекция. Чувствам се задължен завинаги на учителя по пеене Ричард Левит от Скола Канторум в Базел за окуражаването, търпението и безценните съвети за това къде трябва и къде не трябва да дишам, как да пея дифтонги, без да застъпвам и най-важното, как да съживявам резонантните вокални тонове в онези сутрини след пресищане с тосканско вино.
Доулънд е написал и няколко дуета за лютня. Един от тях, “My Lord Chamberlaine His Galliard”, съдържа тази любопитна инструкция “за двама в изпълнение на една лютня”. За щастие това указание не присъства във версията на “Lord Willoughby’s Welcome Home”, която изпълняваме в този албум и за която Един беше толкова любезен да ме покани да се присъединя към него – на отделна лютня, разбира се.
“Clear or cloudy” съдържа може би най-любимия ми стих: “May all your weeds lack dew and duly starve” / “И нека бурените на греха ти от жажда по росата гинат”. Кой казваше, че Доулънд няма чувство за хумор?
Изглежда, че ние с Един сме завършили този запис с неговото начало, с неудържимия дисонанс “In darkness let me dwell”.
Това е забележително творение, с болезнен текст и сложна контрапунктуална част за лютня, с изненадващ и театрален финал. С дълбочината и сложността си тази песен е уникална и заема своето място сред най-великите монолози на епохата на Елизабет. И ни напомня, че дори и трагичното да съпътства живота, животът сам по себе си не е трагедия.”
“Songs From The Labyrinth” е на българския музикален пазар от Вирджиния Рекърдс/ Дойче Грамофон с медийната подкрепа на ББТ и списание Мениджър.
