Усмивки от старите ленти и много емоции – макар и с духа на отминалите времена, най-новият български филм "Стъпки в пясъка" на Ивайло Христов се оказа живителна глътка надежда за завръщането на родното кино - такова, каквото го помним от 70-те и 80-те години на миналия век, когато всяка една продукция се радваше на изключителен интерес от страна на публиката. "Стъпки в пясъка" е историята на един мъж, който е обиколил цял свят, но в крайна сметка се връща там, където е сърцето му - България.
И ако някой се чуди защо съдбата на емигранта Слави звучи толкова истински, толкова близко до сърцето на всеки един от нас, то истината е проста – защото филмът пресъздава една простичка, но изцяло реална история. Той е действителна личност, която за съжаление не успяхме да видим на премиерата, както се надяваше режисьорът Ивайло Христов.
Дори и без него обаче, "Стъпки в пясъка" ни трогна с искреното си звучене – с емоциите, които събуди в нас, с посланията за живота, до които неизбежно достигаме в даден момент от съществуването си – че принадлежим на това място, където е сърцето ни.
Очароваха ни и Иван Бърнев в главната роля, който доказа, че е далеч по-разностранен като талант, отколкото бе представян в "Шоуто на Слави", и Яна Титова, която след "Лов на дребни хищници" отново ни накара да се усмихваме, защото е очевидно, че имаме ново талантливо поколение, и Асен Блатечки, и Карла Рахал, и брат й Рашал, който вече дълги години се бори за място под слънцето в Холивуд, и Велко Кънев, за когото всички стискаме палци да е още дълго сред нас след трудните последни години, и Деян Донков, и Евгени Будинов, и Васил Михайлов.
Защото именно с филми като "Стъпки в пясъка", темата за емиграцията, която е толкова болезнена за последните ни поколения, звучи някак по-леко и ни кара да се усмихваме дори и в духа на времената, в които живеем. Или както разказва Слави във филма - когато попитах "Господи, защо ме остави в най-трудните ми моменти да вървя сам и да оставям самотни стъпки в пясъка, той ми отговори: Не съм те изоставил, Слави и тези стъпки не са твои, а мои, защото в същите тези моменти аз те носех на ръце".
"Стъпки в пясъка" е заглавие, което задължително трябва да се гледа, не просто защото не може да бъде преразказано, а защото е филм, който се изживява. И съвсем не е случайно, че е спечелил обичта на публиката на фестивала "Златна роза" или наградата на журито на "Любовта е лудост".
А ние се гордеем с подобни заглавия, защото за разлика от всемогъщия Холивуд, затъващ все повече в клишетата на собствената си сценарна безпомощност, българското кино все още е способно да ни разплаче или разсмее. Или просто да остави своите собствени стъпки в пясъка.
