Трябва ли да разкажа всички истории, които имам с Guns N' Roses – за записваните касетки срещу левчетата ми от предприемчиви батковци, за плакатите, събирани страничка по страничка и лепени с благоговение на стената, за трепетното гледане на поредния велик лайв на групата, която през 1987 г. промени играта, открехвайки вратата за всичко по-алтернативно, което предстоеше да се натресе?
Друго е важно. Важна е истината: Сол Хъдзън е може би последният велик китарист, с който депресираното ни човечество може да се похвали.
Истински извор на енергия и вдъхновение, какъвто се ражда един на един милиард. Вулкан от блус и вуду рок, патрон на марката Gibson, истинска ши*ана рок-икона. И всичко това на 4 февруари 2013 г. свири за пълен кеф на софиянци.
Любимите ми рок концерти у нас минават малко вън от светлината на скъпите PR-прожектори на публичното внимание и са действани от фенове. Most of Evil са фенове, но със сигурност са и сериозен промоутър, защото в портфолиото им откриваме немалко от успешните адреналинови концерти у нас.
Още браво за подредения пропускателен режим, което леко ме стресна в началото (не друго, свикнали сме си на погото на входа). Шмугваме се бързо вътре, защото подгряващата група вече свири и не искаме да я изпуснем.
Alley Sin са повече от адекватен избор за съпорт. Рок, рок и пак рок – не се сещам друга дума, за да опиша енергичния им лайв-сет. И се получава чудесно: бандата се нахъсва от все по-нарастващата тълпа и се раздава, и обратното – тълпата оценява неподправените емоции и насочената към нея енергия. "Благодарим ви, страхотни сте! Готови ли сте за Слаш?!"
Кратка пауза, презареждане с бира, Queens of the Stone Age от пулта. Добре. Да видим. Ти чувал ли си му соловите? Да, но не мога да ти кажа хит. Дано свири повече неща на Guns. Не, дано изпраска първия Snakepit. Дали е все още толкова добър?
Следя го във Facebook и Twitter, има собствен емотикон човекът за себе си, изписва се ей така iiii];)’ - цилиндър, усмивка и цигара. Дали? Как? Защо?
Въпросите се самоотговарят някак си естествено, когато около 21:00 всичко притъмнява и на сцената излизат Slash feat. Myles Kennedy & The Conspirators – групата на Шаро, която кара кротналата се публика от всички възрасти да изригне с мощни приветствени "Аааргх!", "Ооо!" и "Йееееах!".
Няма момиче, няма момче – Слаш е харесван от всички. Може би защото е безкомпромисен. И талантлив. Това неговото свирене е леко, от друга планета. Уж е вуду, но е леко, без претенция, органично.
Там някъде чуваш душата на китарата. А в Gibson-ите душа – сложил Господ. Конспираторите и Myles нямат грешка – нивото на изпълнението им не отстъпва на Майстора с цилиндъра.
Валят предимно парчета от последния албум на компанията Apocalyptic Love, чуваме и по-стари неща, но това, което тотално печели овациите, са парчетата на Guns N' Roses, които чуваме за втори път за по-малко от година, но този път в оригинал. Сори, Аксел.
Нещо, което историята ще оцени: на 4 февруари в столичната зала "Фестивална" българският фен чу в оригинал легендарни рифове и сола, включени във всевъзможните класации на музикалната критика по света.
Sweet Child O'Mine, Rocket Queen, Nightrain, Mr Brownstone, както и двата биса – Welcome to the Jungle и Paradise City – накараха мнозина да споделят след два часа и нещо тотален рок: "Това беше по-доброто шоу!". Е, чухме и "голяма мазня беше звукът през цялото време, ужас", но пък по какво да познаем иначе, че сме на концерт в София, ако не по експертните мнения от подобен род?
