За книгата
„Пещерният лъв“ е своеобразно продължение на най-известния роман на Ж. А. Рони-старши – „Борба за огън“, – екранизиран през 1981 г. от големия френски режисьор Жан-Жак Ано (филмът печели „Оскар“ и „Сезар“) и издаден у нас през 1986 г. от изд. „Отечество“. Книгата, която спокойно може да се чете самостоятелно, описва приключенията на Аун, син на главния герой в „Борба за огън“, по времето на неандерталците, около 20 години след събитията в първия роман.
Смелият и любопитен Аун напуска племето си и тръгва да изследва света, придружен от приятеля си Зур. Единият е могъщ ловец и воин, а другият е слаб физически, но с остър ум, затова двамата са добър екип, способен да се справи и с най-опасните хищници. Но многобройните зверове не са най-опасният враг, който ги очаква...
Една от най-вълнуващите книги, излизали напоследък. Нищо чудно, че има десетки френски издания. Трилър в истинския смисъл на думата.
Ню Йорк Таймс
За автора
Жозеф-Анри Рони-старши (1856–1940) е псевдоним на френския писател с белгийски произход Жозеф Анри Оноре Бьокс, един от основоположниците на модерната научна фантастика. Критиците и читателите го сравняват с Едгар Райс Бъроуз и често го определят като най-големия френски фантаст след Жул Верн.
Ж. А. Рони-старши за пръв път въвежда термина „астронавт“ в един от романите си. През 1897 г. той е удостоен с отличието Кавалер на Ордена на Почетния легион. През 1903 г. е включен в първото жури на наградата „Гонкур“, а в периода 1926–1940 г. е президент на Академия Гонкур. Номиниран е за Нобелова награда за литература през 1926, 1928 и 1933 г. На негово име през 1980 г. е учредена френска литературна награда за франкофонска научна фантастика.
Откъс
Аун, син на Бизона, обичаше подземната страна. Там ловеше слепи риби или белезникави раци заедно със Зур, син на Земята, последния от човеците без рамене, който бе успял да се спаси, когато червените джуджета бяха избили народа му.
Аун и Зур по цели дни вървяха покрай пещерната река. Често брегът се стесняваше като пътечка; понякога трябваше да се катерят из теснините от порфир, гнайс или базалт. Зур палеше факли от терпентин, пурпурната светлина подскачаше по кристалните сводове и по непресъхващите води. Тогава се навеждаха да гледат почти безцветните плуващи животни, упорито търсеха изходи или продължаваха да вървят до стената, откъдето извираше реката. Там спираха и оставаха дълго. Искаше им се да преминат това загадъчно препятствие, с което улхамрите се сблъскваха вече шест пролети и пет лета.
Аун, който беше потомък на Нао, син на Леопарда, според обичая принадлежеше на брата на майка си, но предпочиташе Нао, от когото бе наследил фигурата, неуморните си гърди и инстинктите си. Косата му се спускаше на тежки кичури като гривата на жребците; очите му бях с цвета на глината. Всички се страхуваха от силата му, но той беше много по-милостив от Нао към победените, когато падаха по очи на земята, затова възхищението на улхамрите от неговата смелост беше примесено с презрение. Той ловуваше сам със Зур, когото слабостта правеше незабележим, макар че умееше да открива камъните, с които да прави огън, и да приготвя една горяща смес от сърцевината на дърветата.
Тялото на Зур беше тясно като на гущер, раменете му бяха толкова смъкнати, че изглеждаше сякаш ръцете му започват направо от торса: такива бяха уахите – човеците безрамене – от самото си начало и докато червените джуджета ги унищожиха. Умът му работеше бавно, но беше по-проницателен, отколкото на улхамрите, и трябваше да загине заедно с него и да се прероди в други човеци чак след хилядолетия.
Той обичаше подземната страна още повече от Аун: бащите им и бащите на техните бащи живееха в страни, където водата беше в изобилие и част от нея потъваше под хълмовете или се губеше в планината.
Една сутрин двамата бяха на брега на реката. Бяха гледали как се издига пурпурната жарава на слънцето и сега светлината беше жълта. Зур знаеше, че изпитва удоволствие, докато гледа как текат водите на реката, а Аун изпитваше това удоволствие, без да го знае. Тръгнаха към земята на пещерите. Планината се издигаше пред тях висока и недостъпна – върхът ѝ приличаше на дълга стена. На север и на юг непристъпните ѝ склонове се простираха докъдето поглед стига. Аун и Зур искаха да я преминат; всички улхамри го искаха.
Идваха от северозапад. Вече петнадесет години вървяха на изток и на юг. Отначало различни бедствия ги бяха прогонили; после, като видяха, че земята става все по-хубава и желана и все по-богата на плячка, свикнаха с дългото пътуване.
И губеха търпение, изправени пред планината.
Аун и Зур си починаха до тръстиките, под черните тополи. Три мамута – огромни и добродушни – вървяха на другия бряг. Видяха как няколко антилопи сайга избягаха, един носорог се колебаеше, застанал пред висок нос. Мрачни енергии бушуваха в сина на Нао. Душата му, по-непостоянна и от душата на щъркел, искаше да покори простора. И когато се изправи, той пое нагоре и скоро се появи страховитият отвор, от който излизаше реката. В мрака прелетяха прилепи, скитническо опиянение обзе младежа и той рече на Зур:
– Има други земи зад планината!
Зур отвърна:
– Реката идва от земите на слънцето! Притвореното му око, което приличаше на влечугово, се взря в блестящите очи на Аун.
Именно Зур беше придал форма на желанието на улхамъра.Той страдаше от разума, изпълнен с видения, на човеците без рамене, който бе станал причина за упадъка на неговата раса, и знаеше, че малките и големите реки имат начало.
Романът "Пещерният лъв" от Ж. А. Рони - старши, можете да закупите с 20% намаление от Издателство Изток - Запад!
