Факт е, че Вин Дизел (Vin Diesel) се подвизава приоритетно в един жанр – екшъните. Това, както може да се очаква, направи много хора предубедени към него като актьор – грешка, която Riddick лесно може да поправи.
Безспорно в основата си персонажите на Дизел си приличат ужасно много. За сметка на това той е изключително харизматичен и, дори да не сте почитатели на sci-fi екшъните, третата част от поредицата за Ричард Ридик без проблеми ще успее да ви забавлява за около два часа.
Най-новият филм за гологлавия наемник намира главния герой изоставен на враждебна пустинна планета след събитията във втората част. 
Тъй като става непредпазлив при царуването си над некромонгърите, те го предават и в крайна сметка антигероят се оказва в стартова позиция – ситуация, позната от Pitch Black (Пълен мрак), който излезе през сравнително далечната 2000 г.
Първият половин час на Riddick проследява персонажа на Вин Дизел в опитите му да оцелее на вече споменатата планета, пълна с най-различни хищници, като всеки следващ е по-зловещ от предишния.
Тази част от лентата се фокусира единствено върху Ридик и способностите му и много напомня като усещане за първата част от трилогията (тетралогия, ако броим Dark Fury).
Всъщност целият Riddick прилича повече на Pitch Black отколкото на The Chronicles of Riddick. Докато последният се опита да задвижи историята на по-епична основа, то другите две части са просто добре изпипан екшън на тема "Оцеляване".
Успехът на най-новия филм за смъртоносния убиец се дължи на няколко ключови за поредицата факта – перфектната игра на Вин Дизел, страхотния поддържащ актьорски състав и, което важи в най-голяма сила за Riddick, продуцирането. 
В последния случай продуцент на филма е самият главен актьор. Дизел получи правата върху сагата, след като се съгласи на специално участие във Fast & Furious: Tokyo Drift (Бързи и яростни: Tokyo Drift).
Въпреки че това стана преди почти десетилетие, сделката така или иначе беше сключена и в крайна сметка актьорът взе това, което му се полагаше.
За играта на Вин Дизел няма много какво да се каже. Въпреки че той не е неизмеримо талантлив актьор, едно е сигурно – никой не би изиграл по-добър Ричард Ридик от него. Вероятно защото Дизел на практика играе себе си, само че без безбройните убийства (непотвърдена информация).
Актьорът с лекота доказва, че има дарба да забавлява и впечатлява (донякъде благодарение и на уникалния си дълбок глас), пък било то и в sci-fi екшън от не толкова високо ниво.
И докато няма съмнение, че Ридик можеше да се бие сам срещу извънземните през всичките 120 минути, беше неизбежно включването на нови персонажи – в случая това са два екипа от наемни убийци дошли, за голата глава на главния герой. 
Така или иначе никой не е очаквал те да победят, както никой не очаква Джон Матрикс (Арнолд Шварценегер) от Commando (Командо) или Джон Рамбо (Силвестър Сталоун) от First Blood (Първа кръв) да умрат.
Въпреки това поддържащите актьори се справят добре, като най-силно впечатление безспорно прави мечтата на хиляди гийкове Кейти Сакхоф (Katee Sackhoff), най-известна с ролята си на капитан Старбък в sci-fi сериала Battlestar Galactica.
Рядко явление е във филм, фокусиращ се върху изключително харизматичен главен персонаж, да бъде успешно вписана силна героиня, която през по-голямата част след представянето си да успява да привлича вниманието на публиката върху себе си.
Тя не само се справя по-добре с оцеляването от мнозинството нови персонажи, а дава ясно да се разбере, че мъжете не са нещо кой знае колко специално и може да прави всичко както с тях, така и без тях. 
Режисьор на Riddick отново е Дейвид Туохи (David Twohy), режисирал всички части от сагата. Този път обаче той допуска една грешка, която не може да остане незабелязана.
До около 60-тата минута всичко върви гладко – Ридик се завръща към корените си, доказва способностите си пред новодошлите наемници и т. н.
Последната третина от екшъна обаче се оказва страшно прибързана. Докато първите два етапа от лентата са сравнително добре структурирани и представят плавно развитието на героите (поне на тези, които не са изядени или убити), то финалът е изпълнен с чувството за липса на екранно време.
Дори наличието на някои клиширани диалози не прави толкова силно впечатление, може би отчасти и заради използването им в сцени, базирани на черното чувство за хумор на Ридик. 
Ако се абстрахираме от малките дразнещи подробности, чийто брой и без друго е нищожен, Riddick е един добре изглеждащ и добре написан sci-fi екшън. Създателите му са се погрижили да се хареса както на феновете на Pitch Black, така и на почитателите на The Chronicles of Riddick.
Освен това финалът, за щастие, оставя отворена вратата за четвърта (пета?) част от франчайза и такава е почти сигурно, че ще има. Дано чакането този път да е в рамките на разумните 3-5 години, защото Ридик отново е тук и отново мачка всичко по пътя си.
