Последното пътуване на Ziggy Stardust, или кой е Дейвид Бауи в Blackstar

Ако не сте го сторили в първите два дни след излизането му, вероятно когато чуете Blackstar за пръв път, ще сте с чувството, че слушате реквием. Реквием за Дейвид Бауи, написан от Дейвид Бауи в хода на предрешената му битка с враг, който рядко бива надвиван, независимо дали си Дейвид Бауи, Леми Килмистър или някой, за когото медиите биха писали само ако е загинал при нелеп инцидент, представяйки го като безименен "старец на около 70".

Blackstar обаче не е реквием, защото пътешествието на Бауи в края на земните му дни, когато негово звездно величество влиза в студиото, за да запише своя магнус опус, напълно наясно с диагнозата и обречеността си, не е към ешафода. То е също толкова епично и неуловимо дори за сателитите на NASA, колкото всички предишни, довели до създаването на останалите 24 студийни албума от дискографията на The Thin White Duke.

Вижте още: Превъплъщенията на Дейвид Бауи от David Bowie [1967] до Blackstar [2016]

Ако се случи така, че някой ден, когато най-после сме се научили да контролираме четвъртото (и евентуално петото) измерение, се натъкна на г-н Джоунс (името, с което Дейвид се ражда на 8 януари 1947 година в семейството на обикновени хора от работническата класа) и ако той би благоволил да отговори на един-два прозаични въпроса, може би единият от тях би бил дали е поемал на всички тези галактически пътешествия заради крайната цел, или заради самото пътуване.

Смея да предположа, че става дума за второто. И че в много от случаите, включително с Blackstar, Бауи е имал само смътна представа накъде ще го отведе поредното извънорбитално странство.

Непредвидим, енигматичен, постоянно менящ се, разбиващ всякакви клишета, норми и граници, новатор, експериментатор, хамелеон, ексцентрик (но не на цената на компромиси и загуба на мярка за естетичното) – Бауи винаги е описван с някое от тези определения. И как би могло да е иначе, когато самият той винаги е предизвиквал себе си и никога не се е задоволявал с комфорта на доказано работещите формули.

Кой не би поискал да надникне в съзнанието му и да се наркотизира с химията му (естествено, не става дума за синтетичната, а за онази, произвеждана от мозъка му), за да изживее нещо подобно на приключението на Сара (Дженифър Конъли) в култовия "Лабиринт"? Ето го и обяснението за абстиненция, обхванала пристрастените към "звездния прах" в момента, в който Blackstar бе обявен. Или още по-точно – в момента, в който след близо 10-годишно затишие се появи The Next Day.

Отново продуциран от Тони Висконти (с когото Бауи сформира The Hype и работи през цялата си кариера), адмириран от критиката и комерсиално успешен, този проект даде да се разбере, че на 65 Бауи все още е законодател в арт попа и, раздразнени от екстатичните The Stars (Are Out Tonight) и Where Are We Now?, искаме още и още!

Blackstar обаче не е още от същото. По своя 25-ти, последен студиен албум Дейвид избира да работи с музиканти, с които не е записвал дотогава. И това не е самоцелно – той иска да избяга колкото може по-далеч от рокендрола, имунизирайки се със слушането на артисти като Kendrick Lamar (без обаче в 42-минутния проект да има и следа от хип-хоп звученето на американския хитмейкър).

Една неделна вечер през пролетта на 2014 година той заема една от масите близо до сцената в 55 Bar – неголям джаз клуб с близо 100-годишна история в Уест Вилидж в Ню Йорк. Групата, която свири същата вечер – квартетът на саксофониста Дони Макаслин – му е препоръчана от приятелката му Мария Шнайдер. Десетина дни след въпросната вечер Макаслин получава мейл, с който Бауи кани него и барабаниста на бандата – Марк Джулиана – да се присъединят към него в студиото.

Именно Макаслин и, разбира се, Висконти, са хората, които разкриват най-много за процеса по създаването на Blackstar и работата с Бауи в този (впоследствие оказал се финален) етап от живота му. Макаслин е единственият, с когото Бауи споделя, че едноименното парче от албума – 10-минутна прелюдия, възникнала като две отделни парчета, преди Бауи и Висконти да ги обединят в едно, се отнася до ИСИС. Пак той разказва за креативния процес по Dollar Days, която Бауи засвирва и написва процедурно на място в студиото.

"Ако искате да разберете какво е искал да ви каже Бауи, просто вникнете в текстовете му", обяснява Висконти. Според него той е от авторите, изразяващи себе си чрез онова, което излиза изпод перото им, поради което и не дава интервюта. Точно в този момент той вижда в своя дългогодишен приятел човек, погълнат и отдаден изцяло на собственото си изкуство. Дали вижда смъртник? Не, нито той, нито някой от останалите творци, с които работи.

"Човек може само да мечтае да влезе в колаборация с ум като неговия… а какво да говорим, когато са повече от една. Интуитивен, закачлив, мистериозен и ерудиран… След като работихме заедно по Blackstar и Lazarus, нямам никакво желание да правя повече видеклипове, знаейки, че процесът никога няма да бъде толкова пълноценен и въздействащ. Чувствам се така, сякаш съм достигнал слънцето и съм го докоснал", споделя Йохан Ренк, режисьор на 10-минутния късометражен филм по заглавното парче от албума и на видеото към Lazarus – последните кинематографични проекти на Дейвид Бауи.

Всъщност целият Blackstar може да бъде определен като изключително визуален проект, а сладострастното слушане на коя да е от седемте композиции, включени в албума, отключва сцени и видения, каквито само драматург като Дейвид Бауи би могъл да режисира...