Когато в днешно време говорим за Непалските Хималаи, първата мисъл е за комерсиален туризъм и алпинизъм. Но в миналото Хималаите са „остров на блажените“ за планинарите от всички континенти. Сред късметлиите, изпитали необикновената енергия на Великата планина от онова време, е и Румен Воденичаров заедно със свои четирима добри приятели. През далечната 1983 г. те извършват нещо необикновено: изминават 700 км под седем осемхилядника с преминаване на превали над 5500 м по пътя на първия хималайски трекер Бил Тилман.
Легендата гласи, че някъде там се намира митичната страна Шамбала, населена със свръхмъдри махатми. Едни смятат, че Шамбала съществува реално и вярват, че някои са стигнали до входа към нея – до каменна врата, неотваряна досега, защото „моментът, в който човешкият дух се приближава до божествения, още не е настъпил“ (Рьорих). Други са убедени, че Шамбала е страна, разположена в друга реалност и в измерение, достъпно само за духовно извисени личности.
Групата от петимата хималайски трекери не попада на входа към Шамбала; пък и това не е била тяхната главна цел, защото за тях „пътят е целта“. А целта на тази книга е преживяното от тях сред добрите хора, изповядващи хиндуизъм и будизъм, да пребъде и да пренесе читателите в едно по-невинно, по-романтично, но и по-предизвикателно време.
240 с., твърда корица, 35 лв.
Румен Воденичаров: Неотдавна отново ми попадна дневник, който съм водил преди 40 години по време на едно гигантско пътешествие на петима български планинари в Хималаите през пролетта на 1983 г.
То е пионерско и уникално; едва ли ще бъде повторено от наши сънародници.
Хималаите вече не са същите. Магията на Хималаите насели древните пътеки на великата планина с хора от всички континенти. Едни – с финансови възможности – се нареждат на опашките за изкачване на осемхилядници. Други преминават през високи над 5000 метра превали и съзерцават хималайските върхове, като постигат близост с Космоса и опознават себе си. Трети продължават с многодневни духовни практики да търсят входа на „една от загадките на Централна Азия“ (Рьорих) – страната Шамбала.
Хората винаги са вярвали, че има страни на света, в които човек може да бъде по-щастлив. Митът, че съществува и земна Шамбала, завладява много пътешественици от средата на XVII век, когато двама мисионери се завръщат от Бутан и разпространяват легендата, че там, в Хималаите, се намира „земен рай“. Не закъсняват експедициите, като най-активни са двете империи: английската и руската. В историята на хималологията остават имената на Чарлс Еванс (Англия) с книгата „Трансхималаи. Тибетски светини. Неизвестната планета“, Н. М. Пржевалски (1839–1888), Николай и Елена Рьорих (Русия) с тяхната тибетска експедиция (1924–1928), Елена Блаватска (1831–1891), шведа Свен Хедин (1865–1952) – с „Покривът на света. В сърцето на Азия“, германеца В. Филхнер (1877–1957) и др.
През ХХ век успоредно с алпийските експедиции на англичани и германци към Хималаите потеглят секретните експедиции на хитлеристите от СС1 , ръководени от Ернст Шефер и Карл Хаусхофер, за да търсят следи от родоначалниците на арийците. Входът към могъщото небесно владение Шамбала така и не бива открит и след Втората световна война се налага убеждението, че Шамбала е разположена в друга реалност и в измерение, достъпно само за духовно извисени личности с положителна карма. Така пътешествието към Шамбала остава преди всичко духовно пътешествие.
И в Хималаите просветлението, което 35-годишният Гаутама Буда постига с медитация за 49 дни, остава цел на всеки човек, изповядващ четвъртата световна религия – будизма. Все пак отпадна предупреждението на древните лами (будизмът е въведен като официална религия от 28-ия крал на Тибет през VII век) хората да не се доближават до заснежените склонове на Сагармата (Еверест), защото кармичното действие се усилва многократно и може да бъде гибелно за хора с пороци.
След покоряването на всички най-високи върхове с големи експедиции настъпи бързо развитие на т.нар. трекинг туризъм. Носачи, храна и подслон се намират по всички по-известни маршрути. Десетки са хималайските туристически маршрути, хиляди туристи ги преминават преди и след мусонните дъждове. Те не бродят с тежки раници и всичко необходимо на гърба, не броят като нас звездите през бамбуковите стени на местните „спални“, нито преминават над реките по разплетени бамбукови мостчета. Шерпите придобиха самочувствие, строят къщи на три ката, а децата им учат в училищата от програмата на Хилъри три езика: непали, английски и тибетски.
Енергията, която струи от убежищата на хиндуистките и будистките божества, е причина за едно „заболяване“, което синът ми по-късно във времето определи като Хималария, защото след всяко завръщане започвахме да кроим планове за ново пътешествие.
През пролетта на 1983 г. започна и нашето дълго пътешествие под непалските осемхилядници. Седем от тях заснехме от непосредствена близост. На Канчендзьонга, който преди 40 години беше разрешен само за алпийски експедиции, отидох шест години по-късно. За два месеца преминахме около 700 км, като се издигнахме на превали, високи до 5700 м. От 2002 г. този трекинг за напреднали се нарича „Големите хималайски пътеки“ (The Great Himalaya Trail). Оказва се, че петима български планинари, напуснали на собствен риск „парника“ на социалистическата страна, са преминали половината от този маршрут без излишъци от конвертируема валута, без носачи и водачи и без връзка с Родината. Непосетени останаха само Бутан и обиколката на свещения Кайлаш, понятно защо. Дневната такса за трекинг в Бутан по това време беше 100 долара, а връх Кайлаш е на територията на днешен Китай.
Моят старателно воден дневник възкресява едно дълго ходене по мъките и може да служи като ръководство и напътствие за младите българи, които мечтаят за трудни пътешествия в непознати земи и търсят своята Шамбала.
Книгата „По пътеките към Шамбала“, от Румен Воденичаров, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
