Авторът на следващия материал – Васко Катинчаров е завършил журналистика, вокал е на метъл бандата Suffer H, водещ на предаването “Фрактура” по телевизия ММ и радиоводещ по радио Нет.
Пародията наречена “български шоубизнес” или защо в България “шоу” и “бизнес”са две несъвместими понятия ?!Здравейте, моeто име е Васко Катинчаров. На тези от вас, които ще прочетат това, което съм написал ще кажа само, че всичко по долу е плод на моя собствен опит, на личните ми наблюдения и заключенията, които съм си направил през годините. Нямам абсолютно никакви претенции за оригиналност, изчерпателност на темата или желание някой да се съгласява с мен. Далеч съм и от мисълта да се правя на “специалист”, да поучавам някого или да си играя на “разбирач”, каквито в България – колкото щеш. Това са лични размисли за нещата, с които съм се сблъскал досега.
Категорично заявявам, че няма конкретна група/изпълнител (с малки изключения, но те са истинските си имена), който да съм имал предвид при някои от анализите ми. Казвам това защото съм сигурен, че ще има хора, които ще открият себе си някъде долу в текста.
Причината да споделя това с вас е, че понякога човек има нужда да “излее” това, което се е събрало вътре в него. Какво ще спечеля от това ли? Ами нищо. Просто ще кажа/напиша неща които всички виждат и знаят, но никой досега не е написал черно на бяло. Добре дошли в зле режисираната пародия наречена български шоубизнес. И приятно четене.
Както и да се опитвам да започна все имам чувството, че ще излезе нещо негативно. Затова нека е такова пък може накрая и нещо позитивно да открием. Знае ли човек?
Забелязал съм, че на хората им е дошло до гуша всичко да е черногледо и някой все да им натяква, че това и онова не можело да стане. Стига! Време е да е*еме майката на всички такива тъпи копелета. Сещам се, че легендарните The Exploited имаха парче на име “Beat the bastards”. Колко поучително, но е вярно.
Ако погледнем страниците на вестниците и списанията ще видим, че те са пълни с измислени медиини “герои”. Да, и по телевизията е същото.Та голямата част от тези хора, са известни с това, че просто са популярни. Но ние не знаем с какво и защо, по дяволите.
Консуматорската култура издига празноглави модели за идоли, които след умела реклама стават обект на подражание. И защо децата ни после били такива, а? Гледат кастингови мацки и захаросани младежи и искат да бъдат като тях. И по света е така, но у нас много неща са “уродливи” и криворазбрани. Мисля си, че май не са виновни медиите, а ние консуматорите, които се “връзваме”, ядосваме, недоволстваме вместо просто да ги “отебем” – както се казваше в казармата.
Признавам си, че нямам нищо против чалгата стига тя да си знае мястото - в кръчмата. От друга страна това е най-купуваната музика в България, съответно когато има голямо търсене има и свръхпредлагане. Факт е, че допреди 10 години същата тази аудитория слушаше само сръбска музика, но нашите “играчи” се усетиха и “на Ви” сега сръбско.
Появиха се тематични списания, вестници, телевизии... и колелото се завъртя. Перхидролени певици, цигани, а и изведнъж стана модно да си гей. Дори без да си такъв по природа. Та в България на всеки, който ни дразни му викаме “педераст”. Но виж да си гей е престижно при това със специален статут. Направо си в друга категория.
Евала му правя на Азис за това, че се усети как да привлече вниманието на хората. До вчера обикновен циганин/римлянин, днес изрусен “good looking - травестит ???” с моден имидж и скандален репертоар. Направо Marilyn Manson в нашенски вариант. Самият Азис сподели наскоро, че дори тези които го мразят си купуват албумите му за да чуят все пак: “Какви ли ги е сътворил/а този път таз’ душица сладка?”
Да-а, ама техните пари пак отиват при Азис. Нека му е лошо. Както и да го въртим тези ритми са в кръвта на българина и измъкване няма. Лошото според мен е, че чалгата не е само една музика, а е отражение на модела на мислене на една голяма част от българите. Живота ни е чалга, уважаеми читателю! И ние сами позволихме той да стане такъв.
Всички се уморихме и от това някои все да лепва етикета на кога кадърен, кога некадърен изпълнител – българският Elvis; българската Cher; българският Justin ; българските Korn.... това вече не е смешно, а е по-скоро тъжно.
От опита ми по звукозаписни студия знам, че там мога да направя и дядо ми да звучи като Фреди Меркюри. Без майтап. Какво остава за опашката от сладникави девойки и младежи, които с присвити сърца “трепнат” да се влеят в стройните редици на апетитния роден шоубизнес. Да ги гледат после мама и тати по “тиливизура” с дебел чичко под ръка. Между другото в това няма нищо лошо стига да е съзнателен избор.
Дразнещото в цялата работа е, че в голяма степен можещите и талантливите губят. Свирят в гаражите и мазетата и чакат някой да ги открие. Да-а, ама това няма да стане. Никой не го интересува колко била добра дадена група или изпълнител, ако тя не направи нещо за да и обърнат внимание. За кратко и после пак нищо.
В България поговорката, че всяко чудо е за три дни е в пълната си сила. Територията ни е малка, публиката е прецизна и бързо и писва да гледа едни и същи лица. Много често съм стигал до извода, че някои от добрите ни групи/изпълнители не са чак толкова добри, колкото останалата част от изпълнителите са зле. Щом масово актьорите/балерините пропяха, за какво говорим въобще.
На фона на “статистите” другите са страхотни. Но само как и едните и другите “жадуват” за музикална награда на родните церемонии. Тогава се почва обсъждане на кой/коя колко патки е лапнала през годината/кой колко си е платил/кой е гей...и за това ще обере статуетките тази година. Общо взето плюене на различните музикални форуми/ конкуренция/ журналисти, ама в един момент същите тези първи тичат да си шият дрешки за по телевизията.
Важното е да сме “cool”, dress code-а да е моден за да дефилираме уверено на червената пътека. Претенциозна суета присъща на индивиди, които те оглеждат /задължително/ от обувките нагоре и аз бих ги сложил най-сполучливо в графа - ”Thank you people”. Има обаче и много готини хора, които умело се правят на такива защото просто това е част от играта. Такива са правилата и за да оцелееш се съобразяваш с тях. Отчасти го разбирам това, защото въпросът е така или иначе да съумееш да “хванеш и употребиш” своите задължителни минути слава, нали?
В България много обичаме да си играем на комерсиални и ъндърграунд групи/изпълнители. Това се разбира като комерс = shit и ъндърграунд = много яко. Погрешно. Комерсиално значи продаваемо, но не задължително лошо. Много е лесно да си ъндърграунд. Не правиш нищо добро, не се продава и си измиваш ръцете с твърдението, че правиш ъндърграунд музика и популярността не те влече. Аре стига, бе! Кой не иска музиката му да достигне до повече хора, а и да спечели и някакви пари.
В интерес на истината всички в България са в различните нива на ъндърграунд-а може би с изключение на Слави, 3-4 певици на Пайнер, Азис и още двама-трима. Забавно е и как всички сме в лайната, но драпаме кой да е най-отгоре. С всички сили и с удари под кръста. Човек трябва да бъде искрен с музиката която прави, и в един момент това ще се забележи рано или късно. Чувства се когато някой просто играе себе си, а не роля за пред медиите.
Това ме навежда на мисълта колко много добри родни групи си стигнаха тавана и сега са в посоката надолу. Гадно е, но в България за всеки стил си има видим таван на възможностите за развитие. Целта е като стигнеш горе да удържиш повече време. Както правят Д2. Или Каризма, които евентуално ще издадат албум през 2012-та година. Те не са виновни. Докато не ги “отебат” феновете, те ще се ебават с публиката. Браво и на Мишо Шамара защото той размаза всички с постоянството и късмета си. Точният човек на точното място. Една и съща елементарна формула на песните. Набор от 200 думи, на които само им се сменят местата. Но работи. Наистина. Късмет, търговски нюх, хищнически подход – както искате го наречете, но Шамара усети, че сега е неговият момент да печели. И хората сами, доброволно му изсипват парите си в неговите джобове. И той прибира.
Конкуренцията набляга да прави стойностна-ъндърграунд музика, но когато рап-истерията свърши и на хората им писне казвайки: “Стига!” - Кой ще има верига заведения в цялата страна, издателска компания, модна линия, парфюми... Това са фактите. Въпреки, че Шамара се “поояде” и май много си повярва. Нещото, което обаче наистина ме натъжава е въпроса: “Да подгряват известна западна банда ли е тавана за успех на българските групи ? Това ли е голямата цел?” Май това е тъжната и плашеща истина.
Лично аз през годините съм преминал през няколко етапа на вътрешни убеждения и нагласи. Първо беше етап- надежда преминаваща в увереност, че правя добри записи и съм удовлетворен от тях. След първоначалният ентусиазъм дойде реалността, че от това може и да не излезе това на което съм се надявал.
Вторият етап беше тоталното отрицание/раздразнителност от пеещите на плейбек, бездарните връзкари, измислените-повярвали си певци, битовите трудности... дразнеше ме всичко това и се бунтувах. Сега съм в най-добрият си период. От няколко години гледам само от веселата страна на нещата. Забавлявам се на абсурдите и си вадя изводите за себе си. Въпреки всичко, което съм написал тук аз съм оптимист.
На базата на опита си имам една произволна стълбица за степените на развитие на един музикант. Всичко обаче е приблизително и доста условно. Отделен е и въпроса за разликата между свирещите на музикални инструменти и професионалните музиканти.
Ето ги и степените:
1/ Започва да свири на някакъв инструмент някъде на около 10 г.
2/ На около 16-17 г. вече свири/пее кавъри на по-техничните си любими групи
3/ Към 18-20 г. вече има напълно сериозна група със собствен репертоар и идва време за записи в професионално студио. Следват и участия по клубове, ако ги има клубовете, де!
4/ На 25 г. има 2 албума зад гърба си и чака признание не само от приятелите си, но и от публика/журналисти за постигнатото до момента
5/ Към 30-така се чуди: “Абе аз дали не се занимавам с глупости докато наборите правят пачка ?”
6/ Около 35 е най-сложно. Тук идва най-трудният момент накъде да се поеме.
Забелязал съм, че приблизително на тази възраст обикновено се правят два съществени хода. Или човекът си прави собствено звукозаписно студио (на базата на събрания опит), музикален магазин, става озвучител ...... или къса с музиката и слага инструмента на пирон на стената в хола.
Ако трябва да вмъкнем и малко пример от Запад ще посочим чичко Ozzy, който въпреки преклонната си възраст продължава да се занимава с рок музика. Никой не му се смее обаче, защото изкарва милиони на година. Долари. Има стимул човекът. Питам аз и отговор неискам: Защо точно за 30-тата си годишнина Judas Priest се събраха отново с Роб Халфорд? Защото са си казали, че и Iron Maiden и Deep Purple бичат милиони от турнета и на тези си години, а те спят. Я-я, да се обадим веднага на бате Роб, че няма време.
Давам този пример, защото и западните музиканти преминават през по-горе посочените етапи на развитие, но когато станат на години имат стимул да продължават. Няма какво да се лъжем, в основата на всичко стоят парите. В България нещата не стоят точно така.
Добри родни групи в един момент с напредването на годинките стават карикатури на самите себе си. Не им се подигравам, защото явно прекалено много обичат музиката и за това не се предават. Респект за тези хора. Но все пак всеки сам трябва да реши кога му е дошъл момента. И понякога, но само понякога е по-добре да няма “реюниъни” за да не се разваля доброто впечатление. Да се запази магията.
Прави ми впечатление как родната публика коментира често, че дадена група нямала добро сценично поведение на концерт. Как ще има като бандата свири в репетиционна два на два и излиза на концерт на сцена - три на три. Къде да изгради това поведение? Трябват много лайфове за да стои една група добре на сцена.
Когато влезе в студио пък същата банда гледа техниката с недоумение. Тя не е работила с такава и се чувства неловко как да обясни какво точно иска. Носи се запис на западна банда и се казва: “Искаме китарите да звучат така, баса така, а останалото по този начин”. Тонрежисьорът казва добре и групата звучи по начина, по който тонрежисьора по принцип си работи. В България все още никой не може да озвучава добре барабани за запис, докато китарите горе-долу се докарват.
Проблемите със звукозаписа според мен са два основни:
1/ Студията не са тясно профилирани за дадения стил музика. В един момент се записва метъл, след това чалга, а вечерта рап, да речем. Във всеки стил се изискват различни честотни корекции, различен подход на звукозапис. Тонрежисьорите обикновено са един или двама и накрая от многото разностилови записи резултатът става “манджа с грозде”.
2/ На Запад хората работят с такава техника от години. Те последователно са се развивали в крак с напредването на технологиите. В България сериозната звукозаписна техника се появи през 1990-та година. И изведнъж ние тук не знаем как се работи с нея.
Ако има стъпала, които западняците са изкачвали последователно, ние изведнъж с внасянето на сериозната техника скочихме директно на петото стъпало /произволно/. А основните четири стъпки ни липсват. Има техника, но няма кой да работи пълноценно с нея. Няма я приемствеността да се учиш директно от знаещите как да боравиш с нея и започваш да налучкваш. В повечето случаи неуспешно и най-важното - за сметка на клиента. С видеоклиповете ситуацията е идентична. И все пак вече има много талантливи тонрежисьори/озвучители/режисьори, който напредват осезаемо в материята.
Нещата, които ни куцат в държавата са безброй, но аз се спрях да коментирам музиката, защото безумно и се кефя и се чудя кога в България най-накрая ще започне да се случва нещо положително. Безсмислено е да припомняме защо толкова талантливи родни музиканти избягаха в чужбина. За да не станат в един момент бачкатори притиснати от обстоятелствата, може би?
Веднага след 1990-та година се получиха някои ходове, които още тогава дадоха грешна посока на родния шоубизнес. И сега си имаме само шоу, но без бизнес. Групите/изпълнителите вместо да тръгнат от зараждащите се клубове за да стигнат нормално до израстването си, те изведнъж стъпиха директно на големите сцени. И не бяха подготвени за това. Нещата се обърнаха и ето ги сега голяма част от тези банди в мазета и малки клубове свирещи предимно кавъри.
Много голяма заслуга за това имат и “маститите” журналисти, които често за да не обидят музикантите, които в повечето случаи са им приятели, ги хвалят дори и да няма за какво. Музикантите ни са доста обидчиви и чувствителни на тема собствено творчество. Понякога се правят и записи, които при негативни оценки карат музикантите да обясняват, че те били велики ама журналистите не ги били разбрали.
Съвсем друг е и въпросът, че в България почти няма тясно специализирани музикални журналисти, които да напишат обективна статия/ревю за дадена музика. Признавам, че все пак има и изключения, които не преписват/публикуват пресинфото дадено им предварително от PR-ът на дадената банда. Понеже стана дума за групи няма как да пропусна и другата страна – публиката.
Обикновено когато има голям лайф на западна банда, уважаемият български фен се присеща, че точно на тази дата има да ходи на село; да пътува в провинцията; да си оправя колата... и после пита: ”А кога ще дойдат пак Metallica/Slayer/Anthrax…..!!!” Горко им на родните промоутъри.
А като се замисля всички те са си заслужили отдавна паметник в центъра на София. Какво ли лъжат те западните групи/изпълнители да дойдат в държава, в която не е ясно какво да очакват. Ясно е, че на Запад концерти се правят за да се продават албуми след това. У нас легалните продажби на албуми са плачевни. Защо тогава някой трябва да идва у нас след като няма да пътува толкова и ще вземе повече пари от лайф в Германия, да речем. Заради феновете може би? Едва ли.
Тук е мястото да си отговорим и на въпроса - Защо често се канят банди попреминали зенита се преди години. Ами явно е, че се “стреля на сигурно” към по-възрастната/платежоспособна публика в България. Всички знаем, че българина е сантиментален и носталгично настроен и всяка година да идват Deep Purple и Whitesnake стадиона/залата ще се пръсва от хора. Уважавам тези банди, само коментирам фактите.
Много тъжна обаче е статистиката за напусналите държавата българи за последните 15 години. Около 800-900 хиляди и то предимно млади хора. Именно голяма част от тези активни хора посещаваха концертите и си купуваха музика. Сега тях ги няма и за това се канят носталгични групи и продажбите на родна музика паднаха така драстично в последно време. Това е само част от проблема, обаче.
Другото в което се убедих е колко са измамни интернет- форумите. Спомням си как се вдигаше страхотен шум около гостуването на HIM на “Арена Музика 2002”. Небивал интерес, истерични фенове звънят по телевизиите за игри с билети, СМЕ се подведоха в очакванията си и накрая – 3500 души на лайфа. Свръхочакване – разочарование. Не ми се ще да зачеквам темата за големите Laibach и Living Colour. Там е тъжно. Факт е, че най-актуалните и големи групи ще ги гледаме само по телевизията, защото няма кой да ги покани при евентуална цена на билета от около 80-100 лв.
На младите западни групи сега им е момента да печелят. Утре може да не са актуални или въобще да са аут от бизнеса. И пак си викам добре, че са Гърция и Турция та понякога да се излъже някой да прескочи и у нас. За сравнение билетите у съседите са 3 пъти по-високи като цена. В България за всичко сме свикнали да се оправдаваме/обясняваме и ще кажем, че нямаме стандарт – бедни сме за такива цени. Тогава западните мениджъри ще ни отвърнат без капчица свян: “ Ами стойте си бедни и като имате пари пак се обадете”.
Забелязал съм, че и след добър български концерт винаги има хора, които нещо недоволстват и мърморят: “Абе, можеше и по-добре/ тия педерастчета къде са тръгнали/ не могат да свирят...”. А ако самите те са музиканти е още по-забавно защото има реплики:“Тия за нищо не стават/ние сме по-добри/връзкари са, затова са ги поканили...”
Сещам се за предаването “Нощен Магазин” преди години, където имаше рeклама на еротичен телефон с думите: “Ако искате да чуете нещо мръсно, наберете телефон...”, ако трябва сега да перефразирам това в контекста на темата ще стане така: “Ако искате да чуете нещо наистина мръсно – български музикант говори за български музикант!!!” Смятам, че ме разбирате.
Още по темата за концертите са интересни процентите от хората, които ходят на лайфове на БГ групи. Съвсем условно можем да ги разделим така: 50% фенове, 20% музиканти отишли да видят докъде “бе дееба” го е докарала конкуренцията, 20% приятели/семейства, 5% случайно попаднали и 5% просто защото са нямали къде да отидат точно в този момент. Ако човек пожелае и просто размени процентите едва ли ще сгреши много.
За насаждането на изкуственото убеждение, че трябва обезателно музиката да е на български език голяма роля изиграха и родните радиостанции. Обаче чисто българска музика сигурно е само фолклорната ни музика. Всички други свирят западна музика, но на български език. Нещо не е както трябва, си мисля аз.
За пример всички известни шведски банди ( АBBA, The Сardigans, E-Type…) пеят на езика на музиката – английският. Това обаче не им пречи да популяризират страната си и да са горди с произхода си. На нас обаче ни пречи. И никой няма да се поинтересува от нашето съвременно творчество, защото сами си го превръщаме в неконвертируемо. Всеки сам прави съзнателен избор на какъв език да пее. Иначе харесвам богатството на българския език. Честно.
Интересно би било да се замислим какъв би бил шанса за пробив на българска банда/изпълнител на международнта сцена. Май, е по-добре да не мислим. Засега. И все пак надеждата крепи човека са казали умните хора.
Та представете си, че наш изпълнител/група е записал/а цял албум - задължително на английски, тук в България. За да стигне до голямата цел - американските мениджъри си има канален ред. Българските издатели, ако има такива, не си дават зор защото нищо кой знае какво няма да спечелят от евентуален успех. И все пак групата трябва да си намери местен агент-мениджър, който срещу хонорар от няколко хиляди долара обикаля и “ръчка” компаниите да обърнат внимание на музиката, която им предлага. С директно изпратена поща не се работи. Без да ти отварят пощата ти я връщат с обратна разписка. Дори не я хвърлят в кошчето за да не ги съдиш после, че са откраднали идеите от песните ти. За това трябва задължително агент да ти занесе пратката лично на мениджъра в компанията. Той може /твоя човек/ и да не успее да направи нищо, но парите си остават за него. Човекът си е свършил своята задача. Значи планът за Америка отпада, освен ако не си мечтател или просто не се преместиш да живееш там. И пак да се надяваш. Или да продължаваш да изпращаш свои записи на организатори на големи фестивали в цял свят. Скъпите разходи за пощенски услуги не ги броим, защото нали надеждата крепи човека....
В Европа нещата са по-различни. Или записа ти отива директно в кошчето, а ти питаш с месеци дали са го чули и какво мислят, или получаваш два вида отговор. Първият е любезен отказ с благодарност, че си решил да го пратиш точно на тях. Вторият (при късмет) е заинтересованост дали групата би желала да я дистрибутира даденият лейбъл, чрез мейл-ордера си. Подточка е обяснението, че при сериозен договор за издаване записът трябва обезателно да бъде направен в западно студио (без да се обиждаме за момента и най-добрите ни професионални записи са много добро демо за западните стандарти). Бандата трябва да говори езика добре, да се пренесе да живее в западна държава, ако се надява на по-сериозен успех, де. Иначе може и оттук.
Другото необходимо е подходящ имидж и най-важното нещо - в музиката да има нещо автентично/хващащо ухото. Ако някой роден “мечтател”си мисли, че ще “пробие” с парчета каквито свирят хиляди банди там, на местно ниво и смята, че като свири “зверски яко” всичко е ОК - много се лъже.
Какво като бил свирил много яко? Те там си имат хиляди NewMetal/ PopRock/ Pop/ Alternative…групи и изпълнители, които ще го изядат с парцалите. Трябва да си много различен с Огромен късмет или да имаш адски много пари. За пример рускинята Алсу. Добре пее и е хубава. Така е, но като нея има много други девойки. И ето една, но съществена разлика – баща и е милиардер/ съсобственик на гиганта ЛУКОЙЛ. Е, извинявайте тогава....
Тъжно е и когато българина сравнява наглед несравними неща. Филмите ни, литературата ни, музиката ни с някакви западни аналози. Всяко нещо носи духа и спецификата на времето и мястото в което е създадено. Критериите и стандартите са ни различни с тези на западняците. Ние не сме поставени в едни и същи условия на работа за да може да се сравняваме. Може да е тъжно, но първо трябва да влезем в Европейския Съюз, да минат години и тогава да чакаме признанение. И чак тогава евентуално с много труд - световноизвестна българска/и банда/изпълнител.
Друга е и работата, че западните музиканти се занимават само с това – свирят по цял ден. И защо били добри после. В България музиканта обикновено по съвместителство е и шлосер/продавач/готвач/барман..., който се мъчи да пести пари за да си купи читав музикален инструмент. Свири човекът в свободното си време (притискан от хиляди битови неуредици) записва албум и стига до момента - кой да го издаде. Предлага го, в зависимост от стила, на местните издатели и чака резултат от труда си. Често резултата е съкрушаващ.
Важно е човек точно тогава да си даде ясна равносметка къде се намира и какво ще прави с музиката си. Без да се самозаблуждава да намери стимула, който го крепи да продължава. Виждал съм много мои приятели-музиканти да рухват психически след като осъзнаят реалната безизходица. Свириш, но незнаеш защо. И късат с музиката. Завинаги. Така, че най-сигурният стимул е забавлението и любовта към самата музика.
Та стигнахме и до момента на договор с издател. За всички е ясно, че лейбълите ни не са това което се очаква от тях. И причините са много. Най-важната е, че вече почти няма пазар за предлаганата продукция. Ако се появи обаче ситуацията със сигурност ще е друга. Но сега от една страна хората нямат пари да си купуват легална музика, липсва им потребителска култура пък и не ги вълнува особено родната музика.
Пиратските дискове са евтини, а като се намеси и свободния даунлоуд от родните фрий-сървъри и ситуацията си “Ебава майката отвсякъде” – с извинение. MP3 –ките са чудесно нещо, вършат полезна работа на неизвестните групи, но са “убийство” за вече големите банди. За първите научават повече хора, стават популярни, записват парчета и правят концерти. След като издадат албум обаче почти никой не си го купува, а си го сваля във вид на МР3-ки и тогава групата фалира, губи пари и няма следващ албум. Губи се стимула от парите от продажби да се инвестират в нови записи. И изведнъж групата става противник на свободния даунлоуд. И защо ли преминава от другата страна? Един порочен затворен кръг, от който аз не се наемам да търся изход. Това е страхотен световен проблем, който в близко бъдеще може тотално да преобрази не само музикалната индустрия, но и познатите ни взаимоотношения групи-издатели-купувачи.
В последните 5 години сме свидетели на една нова и съвсем логична тенденция сред българските музиканти. Това е създаването на собствени лейбъли и домашни студиа. След като се разочароваха от родните издатели музикантите масово започнаха да се самоиздават. Записват си само инструментите в студио (или вкъщи) и си работят по албума в домашното си студио. След това се подписва само договор за дистрибуция и кръга се затваря.
Може би това не е най-точния подход, но така музиканта поне знае, че е направил всичко което е било по силите му за популяризиране на труда си.
Е, освен добрите ходове, които прави БГ музиканта понякога допуска да става и смешен. Чувал съм въодушевени хора да твърдят, че те били първи в правенето на такъв клип в България; такава песен; такъв концерт... Мисля си колко нелепо е подобно твърдение след като нещото вече е било правено, кой го интересува, че някой го бил направил пръв в България. Аз поне така смятам..... и не преставам да се чудя кога ще спрем да си купуваме 1 списание – да го четат още 20; да си купуваме 1 диск – да си го презаписват още 20 ... ех, чудя се, чудя се... и тази нетолерантност, вечно недоволство и как не умеем да ценим това което имаме докато не го загубим. И после си викаме: “Абе, то си било добро!”
Аз лично винаги съм делял свирещите наживо музиканти на няколко типа (тези с плейбеците не ги броим): Пичове, които могат да свирят; пичове, които не могат да свирят; скапаняци, които могат да свирят и скапаняци, които не могат да свирят. Единственият критерий по който съм ги канил в предаванията, които съм водил, е бил само качеството на тяхната музика. Така и трябва да бъде. Никой не е по-голям от музиката. Това изречение съм го чул от човек, който изигра голяма роля в закриването на рок-радио Тангра.
Явно с годините идеалите избледняват и идва само въпроса за оцеляването. Да си музикант в България е равнозначно на подвиг. Без да броим “медиините герои” другите са ентусиасти без ясно бъдеще. Водени единствено от хъса и любовта към музиката и достойни за уважение. Хора, които правят стойностни неща и неговорещи за песните/албумите си като за продукт. Защото уважават изкуството и труда си. Сори, ама музикална сцена в нашата държава няма. Няма и бизнес, а те са неделимо свързани. Тук не броим “участийцата” на конкурси тип Мис България или обичайните предизборни митинги. Хич не ми се говори и за това колко пагубно повлияха безплатните концерти върху формирането на представата на родния фен относно това, че изкуството си има цена.
Това, че ситуацията в България е тежка и лайняна е ясно на всички. Ако си я представим образно като нещо, което ще ни “изтряска” отзад, докато вече принудително сме се навели със свалени гащи, нека поне се бунтуваме, а не сами доброволно да си мажем гъзеца с възелин. Просто така - за да покажем, че сме живи и още мърдаме. А сме от поколението на което беше казано, че ги чака едно светло бъдеще.
След този оптимистичен финал се присещам, че в началото бях написал, че най-вероятно към края ще излезе нещо оптимистично. Това вече е един положителен завършек на тази “поучителна” история. Моля, ако някой се е подразнил от нещо от написаното дотук, нека прочете отново внимателно увода. И както се казва за край: “Аре, и ако има нещо - нема нищо”
Мерси за вниманието: Васко Катинчаров
София 18/05/2004 г.
