Мнозина от нас смятат, че колкото сме по-успешни, толкова по-малка е вероятността да се поддадем на усещането за професионална и социална непълноценност, което често се появява с възрастта. Но истината е, че колкото по-големи са постиженията ни, толкова по-ясно забелязваме упадъка си и толкова повече страдаме, когато настъпи. Какво да направим, започвайки отсега, за да превърнем старините си във време на щастие, смисъл и да – успех?
На върха на кариерата си петдесетгодишният професор от „Харвард“ Артър Брукс поема на седемгодишно пътешествие, за да разбере как да превърне разочарованието от намаляващите си способности във възможност за растеж. „От сила в сила“ е резултатът от това пътуване – една практична пътна карта, която да ви напътства до края на живота.
Позовавайки се на социалните науки и философията, на теологията и източната мъдрост, както и на биографии на известни личности и интервюта с най-обикновени хора, Брукс ни показва, че истинският успех не зависи от възрастта. Премествайки фокуса си върху определени приоритети и навици, които всеки може да усвои, като: дълбока мъдрост, загърбване на външната показност, акцент върху връзките и духовното развитие– можем да се настроим така, че с напредването на възрастта да се чувстваме все по-удовлетворени и успешни. Достатъчно е да осъзнаем, че в различните етапи от живота си владеем различни сили.
Открийте вашите.
„С тази книга Артър Брукс помага на хората да откриват повече щастие, докато остаряват и се променят.“ – Далай Лама
224 с., мека корица: 18 лв., твърда корица.
Откъс
Въведение
Мъжът в самолета, който промени живота ми
„Не е ВЯРНО, че вече никой няма нужда от теб.“
Тези гневни думи идваха от една възрастна жена, седяща зад мен на късния полет от Лос Анджелес към столицата Вашингтон. В самолета беше тъмно и тихо и повечето хора или спяха, или гледаха филми. Аз работех на лаптопа си и трескаво се опитвах да приключа нещо, за което изобщо нямам спомен в момента, но тогава ми се е струвало критично важно за живота, щастието и бъдещето ми.
Мъж, за когото предположих, че ѝ е съпруг, промърмори в отговор почти недоловимо.
Жена му продължи:
– О, спри да повтаряш, че е по-добре да си мъртъв!
Сега вече приковаха вниманието ми. Нямах намерение да ги подслушвам, но не можех да не се заслушам. Направих го донякъде от човешка емпатия, донякъде от професионалното любопитство на учен хуманитарист. Оформих в ума си образа на съпруга. Представях си някой, който е работил здраво цял живот и е водил сравнително скромен живот; някой, който е разочарован от това, че не е осъществил мечтите си – може би кариерата, в която никога не се е впуснал, обучението, което никога не е започнал, компанията, която никога не е основал. Представях си, че е бил принуден да се пенсионира, че е изхвърлен като вчерашен вестник.
Щом запалиха осветлението след приземяването, най-сетне успях да видя злочестия човек. Бях слисан: разпознах го – той беше добре позната, дори известна личност. Тогава – в средата на осемдесетте му години, всички го обичаха заради куража, патриотизма и постиженията му преди толкова десетилетия. Възхищавах му се, откакто бях млад.
Докато минаваше по пътеката между седалките зад мен, пасажерите го разпознаваха и си шушукаха с благоговение. Пилотът, който стоеше на вратата на пилотската кабина, го разпозна и каза, повтаряйки моите мисли:
– Господине, възхищавам ви се, откакто бях малко момче.
Възрастният мъж, който само преди няколко минути си мечтаеше за смъртта, засия от оценката за славното му минало.
Зачудих се: Кой по-точно е човекът пред мен – този сега, изпълнен с радост и гордост, или онзи отпреди двайсет минути, който казваше на жена си, че е по-добре да не е жив?
През следващите седмици когнитивният дисонанс на тази сцена не можеше да ми излезе от ума.
Беше лятото на 2012 г., малко след четирийсет и осмия ми рожден ден. Не бях световноизвестен като мъжа от самолета, но се справях доста добре в професионален план – бях президент на проспериращ изтъкнат мозъчен тръст в столицата Вашингтон. Бях написал няколко бестселъра. Хората посещаваха речите ми. Списание „Ню Йорк Таймс“ публикуваше статиите ми.
Бях намерил списък, който си бях съставил на четирийсетия си рожден ден, осем години по-рано, с професионалните ми цели – онези, които, ако постигна, щях (бях убеден) да бъда удовлетворен. Бях постигнал или надхвърлил всички тях. Само че... не бях особено доволен или щастлив. Бях получил това, което искам, или поне което си мислех, че искам, но това не ми донесе радостта, която си представях.
Но дори и да бях получил удовлетворение, щях ли да мога да го поддържам? Ако се посветях на това седем дни в седмицата, по дванайсет часа на ден – което и правех с моите осемдесетчасови работни седмици, – в някакъв момент напредъкът ми щеше да започне да се забавя и щеше да спре. Много дни поред си мислех, че този отлив вече е започнал. Ами сега? Щях ли да се окажа в ситуация да погледна назад и да кажа на страдащата ми от много време жена Естер, че е по-добре да съм мъртъв? Имаше ли начин да сляза от колелото на хамстера, в което тичам към успеха, и да приема с достойнство неизбежния залез на професионалния ми живот? И дори да превърна това във възможност?
Макар тези въпроси да бяха лични, аз реших да подходя към тях като социолог, какъвто съм, и да ги приема като изследователски проект. Беше ми неестествено – като хирург, който сам оперира апендикса си. Все пак се впуснах в това и през последните девет години имам лична мисия да превърна бъдещето си от нещо, което всява ужас, във възможност за напредък.
Зарових се в разнообразна литература, от собственото ми поле на социалните науки до съседните области на науката за мозъка, философията, теологията и историята. Потопих се в изследванията на хора, които се стремят към съвършенство, и интервюирах стотици лидери – от щатски губернатори до собственици на железарии.
Това, което откривах, беше скрит извор на терзания, който не просто се срещаше често, а съществуваше почти при всички хора, които са имали успешна кариера. Започнах да го наричам „проклятието на амбициозните“: хората, които всячески се стремят да бъдат сред най-добрите в работата си, често започват да изпитват ужас от неизбежния упадък, намират успехите си за все по-неудовлетворяващи и се оказват без партньори.
Добрата новина е, че освен всичко аз открих и това, което търсех: начин да се отърва от проклятието. Методично си изградих стратегически план за остатъка от живота ми, който ми даваше възможност да преживея втората част от зрелите си години не само без разочарование, а дори и по-щастливо и смислено от първата.
Бързо осъзнах обаче, че не е достатъчно да създам план само за моя живот. Трябваше да го споделя. Тайните, които открих, бяха достъпни за всеки с желание да живее радостен и смислен живот – и готов да положи труда, необходим, за да го постигне. За разлика от света, който сме се опитвали да покорим в по-ранния етап от живота си, тук няма съревнование за награда. Всички можем да успеем и да бъдем по-щастливи. Ето защо написах тази книга за вас, колеги в амбициите.
Фактът, че сте избрали моята книга, ми говори, че най-вероятно сте постигнали успех с усилена работа, огромни саможертви и безкомпромисен професионализъм. (И нека сме честни, вероятно с не малка доза късмет.) Заслужили сте си много похвали и възхищение и сигурно сте ги получили. Но разумът ви подсказва, че купонът не може да продължава вечно, и може би вече долавяте сигналите, че краят му се вижда. За жалост никога не сте се замисляли за края на купона и затова имате само един път: да се опитвате да го поддържате жив. Да отричате промяната и да работите още по-здраво.
Но това е сигурният път към нещастието. В моята област на икономиката има нещо, наречено „Законът на Щайн“, на името на известния икономист от седемдесетте години на XX век Хърбърт Щайн, който гласи: „Ако нещо не може да продължи вечно, то ще спре.“1 Очевидно, нали? Само че, когато става въпрос за собствения им живот, хората постоянно го пренебрегват. Но ако игнорирате този факт, това си е на ваша лична отговорност. Това ще ви кара все повече да изоставате и да размахвате юмрук към небето.
Все пак, има и друг път: вместо да отричате промяната в способностите си, можете да превърнете самата промяна в източник на сила. Вместо да се опитвате да избегнете спада на ефективността си, можете да го надскочите, като намерите успех в нещо друго, по-добро от това, което светът обещава, което не е причина за неврози и пристрастявания; една по-смислена форма на щастие от това, което сте имали преди, а същевременно да откриете истинския смисъл на живота, може би за първи път. Точно този процес излагам в тази книга. Той промени моя живот и може да промения и вашия.
И все пак трябва да ви предупредя: да поемеш по този път означава да тръгнеш срещу много от своите инстинкти на амбициозен човек. Ще ви помоля да не отричате слабостите си, а да ги приемете, без да заемате защитна позиция. Да се откажете от някои неща в живота си, за които сте се трудили усилено, но които сега ви дърпат назад. Да приемете онези страни от живота, които ще ви направят щастливи, дори и да не ви правят специални. Да се изправите пред все по-намаляващите ви способности – и дори пред смъртта – с кураж и самоувереност. Да възобновите взаимоотношенията, които сте занемарили по дългия път към материалния успех. И да се впуснете в несигурността на прехода, който толкова сте се трудили да избегнете.
Нищо от това не става лесно – трудно се учи старо куче на нови номера! Изискват се страхотни усилия да приемеш идеите, които са ти се стрували налудничави, когато си правил всичко по силите си да бъдеш истински велик в професията си. Но ви обещавам, че резултатът ще си струва. Аз – и вие – можем да ставаме все по-щастливи с всяка изминала година.Книгата „От сила в сила“ от Артър Брукс, можете да закупите чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
