„Книга трета е своеобразно резюме и кулминация на Опити. През 1580 г. Монтен публикува първите две части на своята творба. Книга трета излиза през 1588 г. В периода 1580–1588 г. се случват две големи събития в живота на писателя: през 1580–1581 г. страдащият от бъбреци Мишел дьо Монтен предприема 17-месечно пътуване в Швейцария, Германия и Италия, а през есента на 1581 г. той е избран за кмет на Бордо с двугодишен мандат. След това кметуване бива преизбран (по изключение) за още две години. Така Монтен е кмет на своя град от 1582 до 1586 г. За тези събития той не говори пряко, но те очевидно са повлияли на неговите идеи.
В книга трета 55-годишният автор говори за старостта и за края на живота, за жените, за знанието, почерпено от книгите и от живия опит. Последната глава 13 от книгата е озаглавена „За опита“ (De l’expérience). От друга страна, както знаем, Монтен озаглавява своята творба Опити (Essais). Смисълът на думата е „вкусване“, „опитване“. Докато с думата essai авторът подсказва безпрецедентния характер на своята книга, която се различава от тогавашната специализирана литература, с думата expérience той обозначава индивидуалния опит с решаващо значение за възгледите му по политически, медицински, социални, битови и др. въпроси.“ – Стоян Атанасов
504 с., твърда корица, 35 лв.
Откъс
Що се отнася до мен, аз обичам и живея на света, който Бог ни е дарил. Не бих искал той да бъде притиснат от нуждата за трошица хляб и капчица вода; и не по-малко извинително би било да се стремиш животът ти да притежава повече, отколкото му е нужно (Sapiens divitiarum naturalium quaesitor acerriirus); не бих желал също да поддържам силите си само с мъничко от онази трева, с която Епименид убивал апетита си и залъгвал стомаха си; не бих желал зачеването на нашето потомство да става без каквото и да е чувство, само с помощта на пръстите или петите; нека, вежливо казано, това зачеване да става и с пръстите, и с петите, но да бъде съпроводено със сладостно усещане; не бих желал също така нашата плът да не познава желанието и да не изпитва ласката. Да се иска подобно нещо е неблагодарно и безбожно. От все сърце и с благодарност аз приемам всичко, което природата е направила за мене, радвам се за това и го славя. Несправедливо е спрямо един такъв велик и щедър дарител да отказваш, да унищожаваш или да извращаваш даровете му. Самият добър, той е направил така, че всичко да бъде добро. Omnia quae secundum naturam sunt, aestimatione digna sunt (Всичко, което е според природата, заслужава да бъде ценено. Парафраза на Цицерон, De finibus bonorum et malorum, III, 6, 20.).
От всички философски възгледи с най-голяма охота приемам онези, които са най-здрави, т.е. които са най-човешки и най-свойствени нам; и думите ми в съответствие с нрава ми са скромни и смирени.
Философията постъпва по детски според мен, когато се мъчи да ни внуши, че е противоестествено свързването на божественото със земното, на разумното с неразумното, на строгостта със снизходителността, на честността с безчестието, че сладострастието е грубо и недостойно усещане за един мъдрец: единственото удоволствие, което може да изпита философът от брака си с красива млада жена, е съзнанието, че е извършил някакво много полезно дело, сякаш е обул ботушите си за сериозна езда. Нека последователите на такъв философ, лишавайки своите съпруги от девственост, правят това толкова добре, с толкова мощ, с толкова жар, колкото има в техните учения.
Не така говори Сократ, негов и наш наставник. Той цени плътската наслада, както е нужно, но предпочита духовната, защото в нея има повече сила, постоянство, лекота, разнообразие, достойнство. И съвсем не за това, че тя е единствената (Сократ не е такъв чудак), а само за това, че е по-първостепенна. За него умереното въздържание не противоречи на наслаждението.
Природата е ръководител кротък – толкова кротък, колкото разумен и справедлив. Intrandum est in rerum naturar, et penitus quid ea postulet, pervidendur. (Трябва да се влезе в природата на нещата и дълбоко да се прозре какво изисква тя.) Аз винаги търся нейния път, който сме объркали с всевъзможни изкуствени следи. И ето висшето благо на академиците и перипатетиците, състоящо се в това, че човек трябва да живее според природата, става едно понятие, трудно за определение и изразяване, както и близкото до него понятие на стоиците за отстъпването от природата. Не е ли порочно да се смята, че някои действия са по-малко достойни само защото са необходими? Моята глава не може да си избие мисълта, че бракът между необходимостта и наслаждението, с помощта на който, както казва един древен, боговете довеждат всичко до края, е най-подходящият брак. Защо да разрушаваме и разпокъсваме построеното, постигнатото по силата на такова тясно и братско съответствие на частите? Не трябва ли, обратното, да го укрепваме с взаимни усилия? Докато духът разбужда и оживява тежестта на тялото, тялото пък възпира и установява лекотата на духа. Qui velut summum bonum laudat animae naturam, et tanquam malum nataram carnis accusat, profecto et animam carnaliter appetit et carnem carnaliter fugit, quoniam id vanitate sentit humana, non veritate divina. (Който хвали духовното начало като висше благо и осъжда плътското начало като зло, всъщност и към душата се стреми плътски, и плътта отбягва плътски, защото чувства това според човешката суета, а не според божествената истина. Августин, За Божия град, XIV, 5.) В този дар от Бога няма нищо, което да не е достойно за нашите грижи; ние трябва да му даваме сметка до последния конец. И не по своя воля човек си е вменил задачата да води човека съгласно природата; самият творец ни я е възложил с цялата си сериозност и строгост като нещо изрично, непосредствено и важно. И тъй като за обикновеното съзнание винаги е необходимо да се опре на някакво авторитетно мнение, което да тежи със странния си език, ще приведа следното мнение: Stultitiae propriam quis non dixerit, ignave et contumaciter facete quae facienda sunt, et alio corpus impellere, alio animum, distrahique inter diversissimos motus.(Кой би отрекъл, че присъщо на глупостта е да прави немарливо и с досада нещата, които трябва да се правят, и да тласка тялото си на една страна, а на друга духа си, като се разкъсва от движения в най-противоположна посока. Сенека, Нравствени писма до Луцилий, 74, 32 (със слаба промяна).
Впрочем, за да се убедите в това, попитайте някого за какви мисли и фантазии, които си е наумил, не желае да мисли за добрата трапеза и съжалява за времето, изгубено за ядене; вие ще откриете, че на масата няма нито едно ястие, което да е по-безвкусно от съдържанието на душата му (най-често на нас ни е по-добре да заспим, отколкото да размишляваме за това, което мислим), и ще се убедите, че всичките негови думи и размишления не струват колкото вашата яхния. Дори това да са откритията на Архимед, какво от това? Тук аз в никакъв случай не докосвам и не намесвам в детинската тълпа от хора, каквато представляваме ние, не намесвам в суетността на желанията и вълненията, които ни изпълват, ония високо почитани души, които са се издигнали в сферата на неизменното и дълбоко съзнателното съзерцание на божествените неща чрез пламъка на своето благочестие и вяра; тези души, изпълнени отнапред с живото и пламенно очакване да вкусят от вечните ястия, устремени към крайната и последна цел на всички желания на християнина, към единственото постоянно, неподкупно, чисто наслаждение, презират бедняшките, леките, преходните удоволствия и с равнодушие отстъпват на тялото грижата и потреблението на сетивната и временна материална храна. Между нас казано, аз винаги съм наблюдавал удивително съвпадение между две неща: помисли, по-високо от небето, и нрави, по-ниско от земята.
Езоп, този велик човек, видял веднъж своя господар да пикае, вървейки. „Ние пък – забелязал той – може би трябва да се изхождаме, тичайки.“ Колкото и да пестим времето си, от него винаги ни остава голяма част свободно и зле използвано. Навярно нашият дух не разполага с достатъчно часове за своите занимания и не може да се раздели с тялото за този период от време, който е необходим за удовлетворяване на неговите потребности. Има хора, които искат да излязат вън от себе си, да се измъкнат от своята човешка природа. Това е безумие; вместо да се превърнат в ангели, те се превръщат в зверове; вместо да се издигнат, те слизат надолу. Всички тези извънмерни стремления са ми вдъхвали същия ужас, както и недостижимите планински върхове; за мен в живота на Сократ няма нищо по-трудно за разбиране от неговите изстъпления и демонични озарения; у Платон нямало нищо по-човешко от това, за което го наричали божествен. От нашите науки най-земни и най-нискостоящи ми се виждат тези, които са най-възвисени. А в живота на Александър откривам някои съвсем скромни и съвсем свойствени на смъртната му природа черти, каквато е например приумицата му да се мисли за безсмъртен. Интересно го е уязвил Филот в писмото си до него по повод обявяването му от оракула Юпитер-Амон за равен на боговете: „За тебе се радвам, но ми е жал за хората, които ще живеят под властта на човек, който надминава човешката мярка и не се задоволява с нея.“ Diis te minorem quod geris, imperas. (Владееш, че пред бог се признаваш слаб. Хораций, Оди, III, 6, 5.)
На мен много ми допада приветственият надпис, с който атиняните са посрещнали Помпей в техния град:
Дотолкова до Бог се приближаваш,
доколкото се за човек признаваш.
Абсолютно и почти божествено е умението да проявиш себе си в своята природна същност. Ние се стремим да бъдем нещо друго, не желаейки да вникнем в себе си, и излизаме извън естествените си граници, без да знаем на какво в същност сме способни. Няма защо да се качваме на кокили, защото и на кокили трябва да вървим със собствените си крака. Дори и на най-високите земни тронове ние седим на собствения си задник.
Най-прекрасен според мен е животът на онези хора, които се равняват по общочовешката мярка, с ред, но без каквито и да е чудеса и необичайности. Старостта обаче има нужда да бъде третирана малко по-меко. Нека бъде милостив към нея богът на здравето и мъдростта и да премине тя жизнерадостно и в постоянно общуване с хората:
Fruì paratis et valido mihi,
Latoe, dones, et precor, integra
cum mente, nec turpem senectam
degere, nec cythara carentem.
Натрупаното с радост да ползвам здрав,
Литонин сине,* дай ми, но моля, с ум
запазен, старост жалка
да не живея, лишен от лира.
Хораций, Оди, I, 31, 16–20.
[* Феб Аполон.]
Книгата „Опити. Том 3“, от Мишел дьо Монтен, можете да закупите чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
