Единайсет години след началото на новия век, музиката на световната сцена е все толкова разнообразна, колкото винаги е била, въпреки наслагваното мнение, че на съвременните изпълнители им липсва самоличност и харизма, каквато притежаваха предшествениците им. Въпреки тези опасения, в мейнстрийма и ъндърграунда се намират изпълнители, които да изпъкнат по-ярко в намеренията си да правят музика и това личи от изявите им в последните години. 13 банди и артисти от последното десетилетие в класацията на Avtora.com успешно отхвърлят твърдението, че днешната музика твърде самодоволно се е настанила в представите си за слава и пари, забравяйки ,че музиката е първо призвание, преди да бъде професия. 13 банди и изпълнители предлагат своята визия за съвременната музика и са готови да щурмуват класациите или да останат в ъндърграунда, но не и да бъдат безучастни.
Dirty Heads
Произходът на лежерната музика на Dirty Heads не може да бъде сбъркан. Слънчевите плажове на Калифорния, вдъхновили групи като Sublime, сега са се пропили във всяко хип-хоп/реге/рок отношение в продукцията на Dirty Heads. Бандата се събира през 2004 г., когато Дъстин Бушнел/ Duddy B уговаря своя приятел - рапъра Джаред Уотсън/ Dirty J, да сформират група, към която впоследствие се присъединява перкусионистът Джон Олазбал.
Триото от Хънтингтън Бийч тръгва по клубовете и печели нарастваща фенска маса от хора, които живеят по същия начин - за доброто изкарване и положителните емоции с петолистен отенък. Скоро Dirty Heads са забелязани от Warner Bros. и влизат в студио, за да запишат първия си албум, но поради разногласия с лейбъла, материалът е спрян за неопределено време. Момчетата използват засечката, за да запишат още парчета и така проектът Any Port In The Storm излиза през 2008 г., като през 2010 г. бе пусната разширената му версия, в която е включена и песента Lay me Down, направена в колаборация с новия вокалист на Sublime, Роум Рамирез.
Rodeo Massacre
Появата на Rodeo Massacre на музикалния небосклон доказва само, че 60-те и бандите с женски вокали се завръщат, променили много неща по себе си. По същия начин като Massacre биха звучали днес Jefferson Airplane, ако Грейс Слик беше на двайсет или The Doors, ако Джим Морисън беше жив и ако войната сега не се водеше в Либия, а във Виетнам. Rodeo Massacre звучат изненадващо адекватно в настоящето, като голяма част от харизмата на бандата се задвижва от артистичното излъчване на вокалистката Изи, подкрепена от Зорба (китара, барабани и вокали) и Пат Дам Смит (орган, бас и вокали).
Вокалите на Изи са на високо ниво, за да обрисуват подходящо психеделиката на 21 век, видяна без кръглите очила на Ленън и звучаща като извлечена от всички психостимуланти, на които са били правени филмите от "Волния ездач" до спагети екшъните на Тарантино. Парчета като Desert Man, Woman и Zombies of Life са завършени до крайност в музикално отношение, но пробивът на групата засега е задържан от отчетливите намерения на Rodeo Massacre да се задържат под мейнстрийма.
Нат Дженкинс
Нат Дженкинс е един от двамата изпълнители в тази класация, които нямат банда. Въпреки това, успехът на сингъла му Massage дойде като доказателство за това, че Нат няма нужда от нищо друго освен китара, за да захрани с енергия поне няколко електроцентрали. Дженкинс е рязък и настъпателен в парчета като Massage, докато в Lost and Lonely и Letter to Sadie напомня за вокалите на Боб Дилън и рокабили влиянията.
Съчетавайки отчасти по нещо от рошавия вид и вокалните изпълнения на ранния Мик Джагър и всичко, което няма нищо общо с рошавия вид и вокалните изпълнения на ранния Мик Джагър, Нат Дженкис има достатъчно идеи и кураж, за да стъпи на голямата сцена като поредния британски певец-изпитател.
Cage the elephant
Неочакваният успех на момчетата от Кентъки в английските класации е крачка към укрепване на инди рок музиката в нейния най-шумен и надъхан вариант. Cage the elephant определено връщат лентата назад, когато инди рокът беше все още инди рок, преди рокът да отпадне. Групата, която е сформирана от Мат Шулц, Брад Шулц, Джаред Чемпиън, Линкълн Париш и Даниел Тишинър, определено опитва да разчупи клишето и да излезе на светло.
С успеха на сингъла Ain't No Rest for the Wicked и последвалите албуми Cage the Elephant и Thank You Happy Birthday от 2011 година, американската банда доказа, че има място там, където хората правят музика за удоволствие, а не за да платят наема на бетонния кашон, в който живеят. Едва ли са много изпълнителите, които да успеят да вдигнат подобна звукова стена от креативност, въпреки наплива от претенденти, но Cage the elephant се справят.
Smoke Fairies
Те са в дълбокото, честно. Едва ли Джесика Дейвис и Кейтрин Блемайър са имали представа, че училищните им търсения във водите на американския блус/фолк/рок ще ги отведат толкова далеч. След завършване на гимназия, двете момичета потеглят към родното място на американската музика, които се коренят в дълбокия Юг, където дуото доразвива мистичните си проявления, създавайки собствени светове, които се населяват от тайнствени създания, причакващи по пътищата окъснелите пътници. Казано иначе - това е музика на феи, които се крият в гората, в хотелската стая, в пламъка на свещта и евентуално в края на историята. През 2007 г. приятел на Джесика и Кейтрин дава техни демо записи на Браян Фери, който остава впечатлен и ги кани на турне с неговата банда.
През 2009 г. EP-то Frozen Heart и сингълът Sunshine вече са на пазара и успяват да спечелят на дуото известни почитатели като Ричард Хоули (Longpigs/ Pulp), с когото тръгват на съвместно турне, както и бившият вокалист/китарист на The White Stripes Джак Уайт, който ги наема да откриват концертите на настоящата му група Dead Weather. Сингълът Gastown/The River Song е записан с участието на Уайт на барабани и китара и колегата му от Dead Weather, Литъл Джак Лоурънс. Парчета като Living with Ghosts и Strange Moon Rising дават недвусмислен знак за това, че Smoke Fairies излизат с огромен талант на широката сцена, създавайки музика, която се пропива в костите.
Джоан Шоу Тейлър
Англичанката Джоан Шоу Тейлър е най-новата сензация на англоезичната блус рок сцена, след като размести пластовете в жанра от двете страни на Атлантика с огромна доза талант и вдъхновение. Самата Тейлър в свои интервюта не говори за музиката, която прави, като за нещо друго, освен като призвание и очертаване на една права, която съдбата й на изпълнител ще следва на всяка цена. Става дума за линията на блуса, която неизменно води към Мисисипи, откъдето са почерпили вдъхновение героите на Тейлър - Стиви Рей Воугън, Албърт Колинс и Джими Хендрикс.
Талантът на Джоан Шоу Тейлър е открит от бившия член на Eurythmics Дейв Стюърт, който има сериозен опит в блуса след разпадането на групата им с Ани Ленъкс. Той е режисирал филма Deep Blues, пътувал е по делтата на Мисисипи - родния край на блуса, записвайки с някои от най-големите изпълнители в този стил. По това време чува виртуозните изпълнения на 16-годишната Джоан и е потресен, защото не може да повярва, че блусът можде да се е вселил в едно непълнолетно английско момиче. Стюърт веднага урежда Джоан да се присъедини към супергрупата му D.U.P и й предлага договор за албум.
Материалът не излиза до 2009 г., защото лейбълът фалира и така певицата се присъединява към немския лейбъл Ruf Records, и на пазара се появява един албум, който влиза в пълно противоречие с традицията, защото Джоан Шоу е бяла жена, която свири и пее, сякаш знае достатъчно добре докъде може да стигне блусът, веднъж влязъл в кръвта. Блусмените от Щатите и Великобритания приеха с уважение албума White Sugar, особено след като с него се зае продуцентът Джим Гейнс, работил с имена като Карлос Сантана и Лутър Алисън. Последвалият албум Diamonds in the dirt утвърдиха британката като лице на блус-рока и титулярен изпълнител на най-големите тематични фестивали по света.
The Subways
The Subways пробиват на инат на английската музикална сцена, след като поради липса на пари, записват демо записи с ниско качество в дома на вокалиста и китарист Били Лун и ги разпращат на агенти и фестивали. Следващият печеливш ход е изпращането на запис до организатора на Glastonbury - Майкъл Ийвис за конкурс за млада групи, която да свири на фестивала. The Subways печелят място на феста, след което Били Лун (китара и вокали), Шарлот Купър (бас и вокали) и Джош Морган (барабани) издадоха два албума, които не постигат голям комерсиален успех, но им гарантират уважението на публиката и критиката, и им донесоха участия на фестивалите в Рединг и Лийдс, където взривоопасните им сетове направиха такова впечатление, че бандата бе поканена да подгрява титаните AC/DC на Уембли и Хемдън парк.
Енергичният им брит рок пасна на саундтрака към последния "Умирай Трудно" - Live Free Or Die Hard и "Рокендрола" на Гай Ричи, а през 2009 г. триото свири на най-големия открит фестивал в Европа - Przystanek Woodstock в Полша, който събира по половин милион души всяка година.
Блек Джо Луис & Honeybears
Чрез Блек Джо Луис блусът, соулът и R&B се завръщат към корените през усилвателите на модерната техника. През 2009 г. албумът Tell 'Em What Your Name Is! разкри цяла гама от настроения на Джо Луис и момчетата от групата му Honeybears, събрана след безброй дни по пътищата, които преди години са били кръстосвани от идолите им Хоулин Улф, Уилсън Пикет и Джеймс Браун.
Бандата интензиво обикаля клубовете и малките фестивали на американския юг, като по пътя събира вдъхновение за втория албум Scandalous, който излезе през април и съдържа същия класически соул, примесен с носталгичен блус, който преминава в рокендрол ритъм с брас секция, което е по-приятно да се чуе, отколкото да се опише. За Блек Джо Луис играта винаги е била една и съща - пътуваш, пееш, радваш се и се смееш, и живееш с всичко това, което се събира в музика за една цигара време. Музика, която или я разбираш, или не, но това става ясно само когато си пиян, разорен или влюбен.
The Galaxy Asteroids Tour
Едно от най-ценните попълнения в класацията произхожда от богатата музикална школа на Скандинавия. The Galaxy Asteroids Tour са толкова независими в своята креативност, предвождани от очарователната Мете Линдберг, че каквото и да направят, ще звучи като добра музика. Основната движеща сила на датчаните са Мете и Ларс Иверсен, като за концерти към тях се присъединяват Милуд Сабри (тромпет), Свен Минилд (саксофон), Мадс Нилсен (китара) и Расмус Валдорф (барабани). The Galaxy Asteroids Tour спечелиха голяма популярност, след като песента им Around the Bend стана саундтрак към реклама на Apple iPod Touch, друго парче - The Golden Age - саундтрак на рекламата на Хайнекен The Entrance, а три песни влязоха в саундтрака на популярния американски сериал Gossip Girl.
Въпреки че са наследници на големи имена в поп музиката от скандинавски произход като ABBA, Ace of Base и Roxette, групата силно се отличава, заради ритмичния поп, който черпи поравно от джаз и психаделик влияния, които вероятно нямаше да звучат добре, ако не бяха изпълнени от чаровната вокалистка Мете Линдберг, която изглежда и звучи като разсеяна в съсредоточението си модерна Деби Хари в хипи одежди. Въпреки че бандата изглежда се чувства удобно на клубната сцена и на малките фестивали, музиката на The Galaxy Asteroids Tour просто няма начин да остане под голямата сцена и дори скандалната Ейми Уайнхаус лично настоя Мете и компания да подгряват концерта й в Копенхаген. Скоро след това, The Galaxy Asteroids Tour подписаха с Universal и пуснаха на пазара сингъла The Sun Ain't Shining No More, който бе последван от дебютния албум Fruit през септември 2009 г.
The Thermals
Групи като The Thermals звучат много небрежно, вероятно защото се е събират случайно и без първоначална идея за по-сериозни ангажименти. Просто през 2002 г. Хъч Харис и Кати Фостър успяват да запишат инструментите и вокалите за цял албум на домашен касетофон в кухнята на Харис и така на бял свят се появява More Parts per Million, очертаващ посоката на групата към инди/рок звучене и пънкарски текстове, което прави The Thermals лесни за слушане и по-трудни за разбиране.
Впоследствие около Харис и Фостър се събират още Джордан Хъдзън на барабани и Бен Барнет на китара. В този състав групата записва следващия албум Fuckin A, след който Барнет напуска, защото се чувства излишен, след като Хъч се заема с китарните партии на бандата и ги завършва сам. С издаването на следващия албум на бандата The Body, The Blood, The Machine става ясно, че The Thermals са предимно и изключително Хъч Харис и Кати Фостър, след като и барабанистът Джордан отпада от бандата, а неговите партии са записани от Кати. Албумът съдържа осторумни закачки и въобще много пънкарско отношение към религията, докато текстовете са ангажирани със случващото се в главите на индивидите от глобалната общественост, с които действителността отвреме навреме няма връзка. За записите на албума Now We Can See барабанистът Уестън Глас се присъединява за постоянно и се включва на скорост за записите на последния материал на бандата Personal Life през 2010 г.
Wolf people
Името на групата хрумва на идеолога на Wolf people Джак Шарп, преди да запише демо албум в Бедфордшир през 2005 г. и идва от детската книжка Little Jacko and the Wolf People. Вдъхновенията на Wolf people са предимно от блус рока като Cream и Traffic, като в общото звучене на бандата има много от стария звук, често дори повече от необходимото. Приближаването до класическите групи им дава силата на оригинала, прикрил удобно подражателите, но не и свободата да намерят себе си.
Въпреки че на моменти Wolf people звучи монотонно, зарядът в отделните парчета и страхотните инструментали успяват да направят така, че бандата да изгради собствен имидж от останките на психеделичния рок и блус рока. Скоро след първия запис, към Шарп се присъединяват барабанистът Том Уот, китаристът Джо Холик и басистът Дан Дейвис. Бандата издава няколко сингъла и EP-та, преди Wolf people да станат първата британска група, която подписва с инди лейбъла Jagjaguwar. През 2010 г. групата бе повече от заета, балансирайки между участия и издаване на албума Tidings, както и последвалия го Steeple.
Алекси Мърдок
Ако има някой призван да върне на мода акустичната музика, това без съмнение би могъл да бъде Алекси Мърдок. Шотландец по паспорт, с баща грък и майка от шотландско-френски произход , Алекси е достатъчно космополитен талант, за да се впише идеално в инди и lo-fi средите на Лос Анжелис, където се премества в края на 90-те. Мекият глас на певеца и зрялата музика, която изпълнява, правят впечатление и през 2003 г. негови песни попадат в ефира на радиото KCRW, като парчетата бързо стават фаворити на широката аудитория и критиците. Спокойният му и дълбок акустичен стил лесно пасва на визуалните изкуства и логично Алекси Мърдок става автор на парчета, намерили място в едни от най-успешните сериали на нашето време.
Различни парчета от творчеството на Алекси са разпиляни из епизодите на "Ориндж Каунти", "Доктор Хаус", "Бягство от затвора", "Грозната Бети", "Анатомията на Грей", "Дневниците на вампира", както и към номинирания за Оскар за чуждестранен филм Paradise Now, Southland. Междувременно, певецът набра изключително голяма популярност и желаещите подписа му лейбъли се множат, но Алекси така и не откри правилната оферта, която ще му даде необходимата творческа свобода и затова през 2006 г. реализира албума Time Without Consequence чрез собствения си лейбъл Zero Summer. Песни от последния материал на Алекси Мърдок - Towards the Sun, намериха място и във филма на Сам Мендес Away We Go от 2009 г.
The Heavy
The Heavy са като превъплъщение на някакъв призив за малко неподправена лудост. Групата произхожда от Бат, Англия и има отчетливи влияния от фънк, соул и рокенрол. Китаристът Дан Тейлър и вокалистът Келвин Суейби започват да свирят заедно още през 90-те, вдъхновени от ретро R&B музиката и филмите на Джим Джармуш. По-късно към групата се включват барабанистът Крис Елъл и басистът Спенсър Пейдж и кийбордистката Хана Колинс. Характерни за The Heavy са стабилните вокални изпълнения като в парчето Sixteen, които имат много общо с това, което Джеймс Браун би изпял на дявола на частно ВИП парти.
С еднакво вдъхновение бандата постига плътен тежък саунд, който докарва приятно гъделичкане от вътрешната страна на гърлото на всеки рок фен в едни парчета, докато в други - нео соул музиката преминава в самобитен алтърнатив. След пробива на групата с издаването на албума Great Vengeance and Furious Fire през 2007 г., може да се твърди ,че фронтменът Келвин би могъл да бъде топ изпълнител на почти всички познати сцени в музиката.
