През изминалите четири години, откакто Трент Резнър (Trent Reznor) изпрати Nine Inch Nails в почивка, той се постара да ни покаже по всякакви начини, че няма никакво намерение да си почива.
От невероятната си работа по два саундтрака (The Social Network OST и The Girl With the Dragon Tattoo OST, първият от които му донесе Оскар през 2011 г.) до издаването на две EP-та и един дългосвирещ албум с новото си музикално начинание How To Destroy Angels, Трент даде сериозна заявка, че не само няма да си почива, но е готов за сериозни експерименти.
През 2013 г. Трент Резнър събуди NIN, за да издаде Hesitation Marks - осми поред албум за бандата от Кливланд. Записан изцяло в тайна през 2012 г., проектът отразява кулминацията на една метаморфоза, започнала още през 2007 г. с албума Year Zero.
Крачещ винаги на границата между органичното и електронното, този път Резнър е завил сериозно в дигиталната посока. Hesitation Marks е албум, съставен предимно от дискотечен електронен саунд, китарите са прибрани назад и по-скоро спомагат за по-текстуриран звук, отколкото за основен акцент.
И трите сингъла, които NIN пуснаха преди появата на албума - Came Back Haunted, Copy of A и Everything - звучат по един доста различен начин от това, което всички очаквахме от групата. Мракът е отстъпил крачка назад и е заменен от екстравагантни електронни бийтове, мажорни мелодии и много лъскав радиофоничен звук.
Hesitation Marks звучи по-скоро като Best of - почти всички песни са създадени като за сингъл със запомнящи се припеви и голям заряд енергия.
Ден преди да замина за Милано - единствената нефестивална дата на Nine Inch Nails през лято 2013, Hesitation Marks най-накрая leak-на в интернет. Пристигнахме в града един ден по-рано, така че имах достатъчно време да го повъртя на слушалки преди да ги гледам на живо.
Концертът на 28 август е уреден в спортната зала Mediolanum Forum с капацитет около 10 000 места, които са почти изцяло запълнени. Публиката е разделена на две зони, настроението е приповдигнато.
Начевам игра със себе си да намеря фена с най-апокрифна фланелка на банда, но положението е толкова шарено и наистина ми е трудно да взема решение дали мрачният тип с тишърт на окултните етно джазмени Current 93 е моят фаворит или здравенякът с дебел надпис UNSANE.
Това се оказва още един признак каква разнообразна аудитория слуша Nine Inch Nails през 2013-та. От типичните готик риветхеди, през откровени металисти, до хипстъри - всички са се събрали да посрещнат бандата в нейното завръщане.
Първи са Tomahawk - група, предвождана от добре познатия на всички ни Майк Патън (Mike Patton) и събрала в редиците си концептуални музиканти като Дуейн Денисън от нойз-рок иконите Jesus Lizard и John Stainer (ex-Helmet, Battles и още един тон интересни банди).
Със супер минимален сетъп Tomahawk забиват адски силно - добре познатите мелодични вокали на Патън често прерастват в нечовешки изкривени писъци и стонове. Нищо чудно, че го наемат да прави voice over на зомбита.
Авангардният звук на бандата не стряска ни най-малко публиката, Патън през цялото време говори на италиански и е много добре приет. Предполагам, че пуска невероятни шеги, защото всички се спукват от смях и ръкопляскане между песните. Свирят близо час и се превръщат в дебел чек-марк в тефтера ми с банди.
Светлините в цялата зала, включително и на сцената, светват и след изключително кратка почивка на празната сцена излиза позната фигура. Трент Резнър застава пред малък контролер и започва да свири интрото на Copy of A сам пред изцяло осветена зала.
Един по един излизат и останалите музиканти, като за всеки от тях техниците изнасят малка масичка с различен електронен инструмент. Визията е доста нетипична за рок шоу - докато групата свири на просторно празна и полуосветена сцена, зад нея се появяват пет големи пана, които започват да се движат, пречупват и разтягат сенките й по протежение на огромен екран зад тях.
В момента, в който песента достига припева, огромна ферма прожектори буквално избухва в безкрайна цветна супа от ярки и мигащи светлини. Дори не мога да забележа, че светлина над публиката вече липсва. Това шоу определено не е препоръчително за епилептици.
В първата част от сета Nine Inch Nails се разхождат през най-агресивните песни от своето творчество - 1,000,000, March of the Pigs, The Wretched и Terrible Lie се редуват с по-бавни и мрачни парчета като Sanctified, The Frail или Piggy. На последната Трент Резнър не изневерява на традицията и слиза от сцената, надвесва се над публиката и в един момент просто им хвърля микрофона.
Енергията около мен може да захрани електроцентрала. Макар стартът да е класически, това шоу е нещо ново за Европа, където NIN винаги са били сравнително скромни визуално.
Лицата около мен са на сащисани млади хора - мигащи светлини, вълма от пушек, движещи се дигитални пана, по които се прожектира специално подбрана визия за всяко парче, и всичко това съпроводено от адски качествен звук, в който можеш да чуеш всяко едно ужасно гъгнещо синтезаторче, всяка една добре преценена микрофония или блъскащия бийт на Илан Рубин.
Трент е събрал страшна банда този път - електронния гуру Алесандро Кортини, който редува китари с огромен стенд от синтове, любимия на всички ни китарист Робин Финк, вече упоменатия Илан Рубин - дете-чудо на барабаните, както и Josh Eustus от Telefon Tel Aviv, който е в ролята на мултиинструменталист и постоянно сменя китара, бас, синт или цигулка.
Аранжиментът на парчетата е много по-шумен от друг път, а сетлистът е подбран като за истински фенове.
На Gave Up нещо се случва и Резнър не влиза както трябва с вокалите, така и не разбирам къде се получава гафът - той ли се подведе, бандата ли го подведе, но имаме удоволствието да присъстваме на типичен Трент момент - китарата му полита с всичка сила към едно от паната и се размазва на сцената.
Естествено, един техник веднага търчи и му връчва абсолютно същата, а песента бива довършена с невероятна ярост и агресия. Трент изисква всичко да бъде перфектно, всяко отклонение е непростимо.
За 30-тина секунди светлините угасват, явно е, че се случва някакво съвещание зад кулисите. Не забелязвам никой недоволен около мен, всички са ухилени, а някои дори имитират как Резнър си метнал китарата. Рокендрол, ама със синтезатори.
Към средата на сета агресията отстъпва на по-бавни и атмосферични парчета, има силна серия тракове от Year Zero, хитове като Closer, които впечатляват с визията си, както и два бонуса - I am Afraid of Americans (песен, която Трент направи с Бауи в края на 90-те) и What If We Could от саундтрака на The Girl With The Dragon Tattoo.
Тук Илан ни изненадва, като напуска барабаните и сяда зад виолончело. Изненада може би е най-точната дума за целия лайв. Въпреки всички концерти, които сме изгледали на компютрите си, и желязната продукция за новото турне, Nine Inch Nails все още намират начини да стреснат публиката.
Трент подхваща кратка реч за това как се радва, че не свирят на фестивал. Като за пред приятелска публика, както сам казва, песните към края на сета не са подбрани стилово и по-скоро са мозайка от цялото творчество на проекта - от Pretty Hate Machine до Year Zero.
На Head Like a Hole публиката полудява - всички скачат и реват с пълно гърло текста "Head like a hole / Black as your soul / I'd rather die than give you control". Невероятно е как това парче от 1989 г. продължава да има такъв заряд повече от 20 години по-късно.
Завършват, както обикновено, с Hurt, която свирят почти изцяло акустично. Светлините отново светват, но този път за последно, а ние полека-лека се изнасяме от залата.
Докато пътуваме в метрото, аз си мисля за това къде е Трент в музиката през 2013 г. Впечатленията от новия албум и прясно гледаният концерт започват да ми се смесват.
След 25 години активен шум, борба с алкохола и наркотиците, трезвеност, борба с цялата музикална индустрия, "Оскар", къща, пълна с кучета, сватба и две деца, Трент Резнър все още намира нещо, на което да се ядоса.
Не знам как го постига, но формулата работи и той звучи по-добре от всякога. С това турне NIN отново предефинираха стандартите за рок шоу - човекът просто се зарежда от това да блъска по границите на възможното, да ги пречупва и видоизменя.
Колкото и да не им се ще на някои хора, 90-те бяха отдавна и сега е време за нещо ново. Трент за пореден път се явява вестител на новото в музиката и оставя своите съвременници да си играят на рок.
Аз ще ставам - пускам си Hesitation Marks за n-ти път и излизам за работа. А ако сте фенове, направете всичко възможно да ги гледате скоро на живо. Това е преживяване, което ще помните много, много дълго време.
