За книгата
Бестселърът „Непознатият до мен“ е уникален поглед към скрития свят на Тед Бънди. Ан Рул описва в смразяващи подробности времето, когато е била оператор на гореща линия за кризисни ситуации заедно с очарователния, чувствителен и заслужаващ доверие Тед – и опустошителното осъзнаване, че нейният колега е брутален убиец. След множество арести и бягство от затвора Бънди признава за убийствата на най-малко тридесет и шест жени и малко по-късно е екзекутиран. В книгата си Рул разкрива как този свиреп сериен убиец – човек, когото смятала, че познава – е успял да заблуди толкова много хора, включително професионалист като нея.
За автора
Ан Рул (1931–2015) е автор на 35 документални бестселъра на „Ню Йорк Таймс“. Работила е като полицай в Сиатъл, като социален работник в департамента за обществена помощ в щата Вашингтон и като стажант в щатското трудово-изправително училище за момичета в Орегон.
Откъс
Никога не съм очаквала отново да пиша за Тиодор Робърт Бънди. Човекът, който не беше нито известен, нито неизвестен, когато се запознах с него преди тридесет и седем години, е мъртъв от двадесет години насам. Въпреки това обаче новите поколения продължават да са заинтригувани от личността му. Написах епилог, послеслов, „Последната глава“ и „Допълнение: Двадесет години по-късно“ към „Непознатият до мен“ – първата ми издадена книга, – ала историята на Тед изглежда безкрайна. Вероятно ще продължа да прибавям нови и нови части към тази книга още дълги години.
Част от информацията, която добавих към първоначалния вариант на книгата си, се оказа невярна – градски легенди и слухове, в които вярват повечето от експертите, изследващи делата на Бънди, – затова искам да я коригирам. Единственият палач, който е дръпнал шалтера, задействащ електрическия стол в Старк, Флорида, не е бил с маска, нито е имал плътни, подсилени със спирала мигли. Това е част от легендата за Тед.
В този чисто нов раздел цитирам думите на човек, наблюдавал с очите си смъртта на Тед Бънди, и той ще премахне всякакви съмнения и недоразумения.
Непрекъснато изниква нова информация за Тед. Продължават да се появяват негови „почти жертви“. Част от мен иска да обърне гръб и да приключи със спомените за него. Признавам, че дори отложих написването на тази глава. Причината?
Тед Бънди все още обсебва мислите ми.
Ако отчаяният му опит да спаси собствения си живот – след отнемането на толкова много други – бе успял и той все още бе зад решетките, вече щеше да е затворник ветеран, на шестдесет и две години. Внучката ми в момента е на възрастта, на която бях аз, когато за пръв път срещнах Тед. Вече съм прабаба. Дъщерята на Тед от тогавашната му съпруга, Керъл Ан Бун, е на двадесет и шест години. Детето на Мег Андърс, за което Тед е бил бащинска фигура, наближава четиридесетте.
Младите жени, убити от Тед, вече щяха да са преполовили петдесетте. Безбройните му потенциални жертви, които по чудо успяха да се спасят, наистина са между 50- и 60-годишни. Никой никога няма да узнае точната им бройка.
Светът неумолимо се движи напред без Тед Бънди. Само че жестокият убиец остави след себе си толкова много белези, кошмари и спомени, които не могат да бъдат заличени и забравени с лека ръка.
Тед никога не бе чак толкова привлекателен, гениален и харизматичен, колкото се мъчат да го изкарат градските легенди. Само че, както казах и преди, безчестието бе негова съдба. Преди да бъде заподозрян в поредица ужасяващи престъпления, Тед Бънди бе буквално никой, ала някак си се превърна в герой, когато медиите се заеха с него. Изминалите десетилетия го издигнаха – или принизиха – до нивото на Леополд и Лоуб, Албърт де Салво, Уилям Хайрънс, Чарлс Менсън и вероятно дузина други престъпници, които отнемаха човешки животи заради удоволствието от убийството.
Винаги съм вярвала, че времето ще притъпи интереса към Бънди, особено след екзекуцията му. Вместо това той се превърна в едва ли не митологична фигура.
Като журналистка в клюкарско списание, копнееща да стане автор на истинска книга, би следвало да съм благодарна, че получих място на първия ред, откъдето се откриваше отлична гледка към чудовищния сценарий, съгласно който Тед Бънди действаше като, ако трябва да цитирам едно периодично издание, „сексапилното момче убиец“.
Ала не изпитвам благодарност. Бих предпочела по-скоро да нямам нито една собствена книга – да не говорим за цели двадесет и девет – и ми се иска жертвите на Тед да бяха оцелели. Престъпленията му промениха живота ми и отвориха вратата към първия ми авторски договор, но като човешко същество бих желала да мога да се върна назад във времето и да изтрия и него, и смъртоносното му вършеене из Америка. Как ми се иска да имах силата да направя така, че нищо от това да не се беше случвало. Понякога, след всички тези години, ми се струва, че Тед Бънди и десетките му жертви са просто плод на въображението ми.
По силата на някаква ирония на съдбата образът на Тед, който се е запечатал в общественото съзнание след почти четиридесет години, е на един привлекателен и дързък престъпник. Това с особена сила важи за младите жени, които днес са на същата възраст, на която бяха и жертвите му през седемдесетте години.
Не би следвало да се учудвам, че все още продължавам да получавам писма и имейли от двадесетинагодишни, които са очаровани и запленени от Тед Бънди. Преди тридесет години наблюдавах как момичетата от Флорида се редях на опашки пред съдебната зала в Маями, изгарящи от нетърпение да седнат на пейката в галерията зад масата на защитата.
Ахкаха и въздишаха възхитено, когато Тед се извръщаше, за да погледне към тях.
Той се наслаждаваше на реакциите им. Той бе човекът, който контролираше – или поне така смяташе – първото съдебно заседание в Маями.
По някаква странна причина – не бих могла да определя точно защо – от Италия получавам доста по-голям от обичайния процент писма. Там жените „обичат“ Тед и жалеят за него. Получавала съм писма от всеки щат в САЩ, от Франция, Швеция, Нидерландия, Германия, дори от Зимбабве и Китай. Тед се превърна в американския Джак Изкормвача, в реален Дракула, в убиец, чиято гениалност изпъкваше над посредствеността на обикновените убийци. И вероятно именно заради това младите жени са неудържимо привличани от него.
Може би отчасти вината е и моя – дали пък не описах „добрата“ страна на Тед, която видях по време на първите три години на познанството ни, прекалено усърдно? Тогава ми изглеждаше мил, любезен и искрен; не разпознах опасността, която грозеше не мен, а младите момичета, които пасваха на предпочитания от него профил на жертвите му. Исках да предупредя читателите, че понякога злото идва при нас в привлекателна опаковка. Исках да ги спася от садистите-психопати, които продължават да обикалят сред нас и да търсят нови и нови жертви.
Когато се замисля за миналото, разбирам колко наивна съм била. Дори осъзнавам колко наивна продължавам да бъда в една определена насока. Все още искам да спасявам човешки животи, но и нещо друго би означавало много за мен.
През 1980 г. не разбирах напълно разликата между това да си психопат и това да страдаш от личностно разстройство. В първото издание на настоящата книга написах, че Тед вероятно е бил луд, за да убие всички онези млади жени. Наистина смятах, че Тед е луд за връзване и че трябва да го пратят в лудница.
Грешах. Поне бях осъзнала, че личностното му разстройство е причина никога да не бъде пускан на свобода сред обществото. Но мога да си припиша заслуги единствено за това. Не се срамувам, че обърках диагнозата си. Мнозина от психолозите и психиатрите, които разговаряха с Тед, направиха абсолютно същото.
Той не беше луд. Несъмнено имаше множество личностни разстройства – вероятно нарцистично, гранично и социопатично. Една от психоложките, която променяше диагнозата си многократно, започна с биполярно и най-накрая реши да заложи на множествено личностно разстройство. Никога не съм твърдяла, че която и да било от двете категории е правилна. Характеристиките и действията на Тед не пасваха... освен ако човек не решеше да ги напъха насила на погрешните места.
Вярвам, че Тед беше садист-социопат, който получаваше удоволствие от болката на други човешки същества и от контрола, който осъществяваше над жертвите си чак до смъртта им, а дори и след това. Беше дете, юноша, младеж, който никога не бе изпитвал подобна власт над живота си. Бе избрал нелицеприятния път при търсенето си на власт и контрол.
Той бе всичко, което имаше някакво значение за него.
Книгата "Непознатият до мен" от Даниил Хармс, можете да закупите чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
