Една индианска легенда гласи, че ако имаш съкровено желание, трябва да хванеш пеперуда и да го споделиш с нея. Истинските желания винаги трябва да останат скрити, за да не се погуби магията на силата им. А пеперудите не могат да говорят – те не издават и звук дори. Ако искаш желанието ти да се сбъдне, трябва първо да уловиш пеперуда и да и го прошепнеш, а след това да я пуснеш на свобода. Така желанието ти ще полети и ще достигне до знанието на Великия Дух. А той ще ти го сбъдне, защото си повярвал и защото си подарил свобода.
В този сборник разкази ще откриете множество необикновени съдби, неосъществени мечти и неудовлетворени копнежи, но и неутолим стремеж към красивото. Казват, че „да си различен и вече си прокълнат“, и в този калейдоскоп на човешката участ ще срещнете уморени герои, претърпели крах при сблъсъка си с реалността. Само истински познавач на човешката природа може да ни накара да го следваме със затаен дъх, докато рисува пред нас живи картини, понякога ярки, друг път – изтъкани от светлосенки, каквито са описаните човешки съдби. Толкова многопластова е човешката природа, така неведоми са пътищата житейски, че любопитни и смирени следваме плетеницата от избори, които предопределят участта ни.
Колко често сами се погубваме в стремежа си към непостижимото – като пеперуди, литнали към светлината, само за да паднат с опърлени криле. И все пак – животът е най-великият художник, способен е да сътвори красота дори в най-мрачните си творби.
400 с., твърда корица.
Откъс
Мими пеперудката
I
Читателят навярно познава малките заспали градчета, пръснати из България, някои от тях наистина малки, други не съвсем и въпреки това създаващи впечатление на местенца, където животът сякаш е замрял в очакване на второто пришествие. Животът в тях е хубав и спокоен, веднъж като си създадеш име и поддържаш общоприетите норми на поведение, съществуването ти е комфортно и хич не ти се остарява. Иска ти се все да си стоиш на същите години, все да си контактуваш със същите приятели, въобще – все да правиш същото, защото рутината те е обвила като бръшлян и сладкият навик е пуснал корените си така здраво, че няма сила на земята, която да откъсне човека от тая лепкава паяжина на еснафското благополучие. Нямам големи наблюдения, защото не съм израснал на такова място, но съм виждал същия модел по света и затова предполагам, че няма голяма разлика от държава до държава. И все пак в тази еднородна маса винаги има няколко бунтари, които живеят живота си, за да преобърнат тихия покой на такива заспали места, измъчвайки обитателите им с проявата на правото си да бъдат различни. Това щях да открия и тук, в този средно голям град, разположен в Предбалкана, в който се разиграха събитията, които възнамерявам да опиша.
Връщах се, по-точно е да се каже, идвах за първи път тук, където се бяха родили и живели моите родители, преди да емигрират в Австралия. Това се е случило през 1955 г., още не съм бил роден, това е щяло да стане три години по-късно през един навъсен ден в началото на декември. Родил съм се с нормален ръст и тегло, въобще раждането ми е протекло без никакви усложнения. Майка ми е получила първите контракции сутринта към осем часа и след два часа съм известил с глас появата си на белия свят. Дали са ми името Хари – на дядо ми Харалампи, тъй като в Сидни, където се установили родителите ми, никой не бил чувал за подобно странно име, докато името Хари било популярно. Но нека открехна малко завесата и да разкажа предисторията на моите родители. Баща ми Спиридон Тюфекчиев бил кротък чиновник в кметството, единствен син на местния доктор и на учителка в гимназията. Не знам защо не е продължил професията на дядо ми, но предполагам, че причината е твърде прозаична – баща ми припадаше от вида на кръв. Дядо ми го изпратил да се изучи във Финансовия институт и след дипломирането си баща ми заел службата на ревизор към местното кметство. Майка ми Райна Попнеделева произлизаше от възрожденски род с комити; имаше твърд и на моменти буен нрав, който в годините стана още по-твърд и неотстъпчив. Баща ми си имаше едно наум с нея и предпочиташе да ѝ отстъпва, за да няма разправии. Оставяше я да вършее, като се ядоса, и тя скоро се кротваше; знаеше как да ѝ „пуска кръв“, та като станеше анемична от кръвозагубата, той си поставяше условията кротко и уж с леко загрижено лице и в крайна сметка постигаше това, което си беше наумил, без да се пали. Това винаги работеше добре, защото майка ми както лесно си изпускаше нервите, така и лесно изпадаше в угризения на съвестта и тогава беше готова да направи най-голямата торта на света, за да изкупи вината си.
След като комунистите завзели властта, семейството на дядо ми изпаднало в немилост. Понеже той бил способен лекар, не го изпратили в лагер, но частната му практика пострадала, макар не съвсем, понеже не смеели съвсем да се лишат от него. Оставили го да ги обслужва, но за сметка на това уволнили баща ми и му забранили да работи по специалността си. Майка ми, която била по образование историчка, също пострадала, защото се опасявали, че с буржоазния си произход може да окаже морално разлагащо въздействие върху младото поколение. И на двамата им предложили да станат книжари, настанили ги в едно помещение, снабдили ги със стока – учебници, тетрадки, моливи, гумички и всякакви други учебни помагала; дали им също и малко количество книги – съзвучни с партийната линия – предимно трудовете на Ленин, Сталин и Димитров заедно с книги от типа на „Майка“, „Как се каляваше стоманата“, и от кумова срама хилава подборка от разказите на Чехов, а от класиците – „Война и мир“, „Престъпление и наказание“ и т.н., и ги оставили да си трошат главите със спуснатия им насрещен план за продажби. Доходите им били скромни, но дядо ми съумявал да поддържа и двете семейства и понеже се ползвал с добро име на специалист пред новата власт, баща ми и майка ми постепенно били оставени намира. След време на майка ми разрешили да учителства в началното училище, а баща ми направили инспектор в пощата. Така си карали те до едно знаменателно събитие: сватбата на дъщерята на сестрата на дядо ми, първа братовчедка на баща ми, в Загреб. По това време, за да се отиде в Хърватия, която била част от тогавашна Югославия, трябвало специално разрешение от Народната милиция – тогавашното име на сегашната полиция. Дядо ми успял да се сдобие с разрешението за баща ми и майка ми и една септемврийска утрин те излетели за Белград, а оттам продължили с автобус до Загреб. Сватбата била много хубава, останали са снимки оттогава, които моите родители пазеха, докато бяха живи, а след смъртта им ги оставиха налепени в албум с пожълтели страници. Изглежда, по същото време са се срещнали с някого и след проведения разговор, ден след сватбата, били прехвърлени по вода срещу заплащане в Триест, където поискали убежище. Там веднага ги настанили в лагер за бежанци. Родителите ми предпочитаха да не говорят за трудните три месеца престой в тези оградени с бодлива тел места, събрали отчаяни от „справедливостта и прогресивността“ на социалистическата система дезертьори. В тях се беше натрупала много болка и унижение и те умишлено не искаха старите болезнени спомени да се съживяват наново. След тримесечния си престой те избрали Австралия за своя втора родина. Три години след това съм се родил аз, така че, макар и да съм етнически с български корени, аз съм в същото време австралиец и това ми личи в много отношения. Може би фактът, че майка ми е била учителка, е основната причина да говоря и пиша на български, макар че вкъщи говорехме ту на български, ту на английски. Тя съумя да развие любов към българското четмо и писмо, макар че беше трудно да се намират книги на български. Аз и досега говоря езика на дядо ми, на баба ми и на предците ми, без да се замислям, и това изпълва гърдите ми с чувство на гордост.
Колкото и странно да звучи, когато за пръв път стъпих на българска земя преди три месеца, първото нещо, което ми се прииска да направя, бе да коленича и да целуна родната земя. Знаех историята за четата на Ботев и може би отчасти това несъзнателно желание беше заседнало някъде далече там в детството, когато майка ми е разказвала патриотични истории за хайдути и борци за национална свобода, но слизащите от самолета пътници ме повлякоха и аз се отказах от изпълнение на намерението си. Добре, че си го спестих, защото в крайна сметка можеха да ме набутат в някоя психиатрия. Още с първите глътки въздух усетих, че душата ми се отпуска. Стана ѝ някак необичайно леко и с всяко следващо вдишване усещах, че никога не ми е било толкова спокойно, както сега. Същото чувство изпитах и с простата, но питателна и силна българска храна. В продуктите имаше сила, млякото и маслото имаха вкус, не можех да се наситя на хляба. Зеленчуците и плодовете бяха сякаш отгледани в Райската градина. Хората – простодушни и добри, така ми се сториха в началото, после се оказаха истински дяволи, но за това ще говоря по-късно. Тепърва ми предстоеше да си сверя часовника и да опозная задочната си родина. Всъщност трябва да уточня, че съм на петдесет години. Годината бе 2008-а, България вече бе тръгнала по пътя на промяната, бяха минали почти двадесет години, случили се бяха нещa, немислими за социалистическите държави – сателити, преди разпадането на бившия Съветски съюз. В България обаче реформите не вървяха с бързината, с която се надяваха хората, но на мен тепърва ми предстоеше да науча за разочарованията им. (...)
Книгата „Непокорни пеперуди“, от Владимир Симов, можете да закупите чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
