„Нашият поливагусен свят“ ни въвежда в революционната поливагусна теория – едно от най-важните нови постижения в психологията и физиологията, представено от своя създател.
Самата теория намира приложение в множество дисциплини и се цитира в редица научни публикации, като предоставя правдоподобни обяснения за телесни и психични преживявания, особено за тези, свързани с травма. Но ако се изключат невроанатомията и сложната терминология, в същността си тя е разбиране за света...
Д-р Стивън Порджъс и синът му Сет обясняват на читателя теорията на разбираем език, като същевременно предоставят практични насоки за това как тези знания да бъдат използвани в ежедневието, за да подобрим здравето, взаимоотношенията с близките си и изобщо качеството си на живот.
Акцентирайки върху автономната нервна система, книгата предлага научни прозрения, които дават възможност за лична трансформация, изцеление, устойчивост и благополучие в този така стресиращ свят.
224 с., мека корица, 23.90 лв.
Какво представлява поливагусната теория?
Можем да я обобщим в едно изречение:
Чувството за безопасност е от ключово значение за нашето физическо състояние и психично здраве и благополучие.
Наистина е толкова просто.
Когато се чувстваме в безопасност (забележете, че се казва „чувстваме се в безопасност“, а не че в действителност сме в безопасност – съществено разграничение, което ще правим многократно), нервната ни система и цялото ни тяло преминават през значителна физиологична промяна, която ни прави по-здрави, по-щастливи и по-умни; научаваме нови знания и решаваме проблемите си по-лесно; забавляваме се повече; оздравяваме по-бързо и като цяло се чувстваме по-живи.
(Звучи добре, нали?)
Както вероятно сте разбрали, ключът към всичко това е във вагусния (блуждаещия) нерв. Виждаме го още в заглавието: „поли“ означава „множество“, а „вагусен“ означава... ами... „свързано с вагуса“.
Ако отворите учебник по анатомия, ще разберете, че вагусът е черепно-мозъчен нерв, което означава, че той е един от точно 12-те специални нерва, които водят началото си от мозъчния ствол и осигуряват директна връзка между него и ключови части на нашето тяло.
Това, което прави вагуса специален, е, че за разлика от другите черепно-мозъчни нерви, той няма само едно основно местоназначение в тялото. Например зрителният нерв (отговорен за зрението) преминава от мозъчния ствол до очите – и почти никъде другаде.
Вместо това вагусният нерв се спуска от мозъчния ствол и преминава през почти цялото тяло, като достига до червата. Понеже този блуждаещ нерв (буквално „вагус“ идва от латинската дума „блуждаещ“, подобно на думата „вагабонт(ин)“ със значение на „скитник“) е в досег с такава голяма част от нашето тяло и с толкова много от нашите органи, той служи като своеобразна обща връзка, която позволява на многобройните системи и органи да комуникират помежду си и да работят в хармония.
Ако тялото е симфония, изпълнявана от отделните системи и секции, натоварени със специфични функции, тогава вагусният нерв е диригентът: сплотяващата връзка, която позволява на тялото да работи като единно цяло.
Чрез вагусния нерв възприятието за безопасност или заплаха се разпространява из цялото ни тяло, променяйки емоциите и начина, по който се чувстваме – начина, по който телата ни, органите и сетивата ни функционират на физическо ниво.
Което ни отвежда до темата за травмата: може би определящата заплаха за здравето в XXI век.
Живеем в свят, в който травмата е ендемична, но рядко разбирана. Навсякъде около нас милиони хора мълчаливо страдат сами, често неспособни да обяснят странните промени, които травматичните преживявания, изглежда, са причинили в телата им.
Когато хората говорят за посттравматичните си чувства, често ги описват с една мистична нотка. Сякаш преживяванията им са неповторими и необясними (или може би ненаучни) явления.
Напуснах собственото си тяло. Витаех над него и гледах надолу към някой друг, който приличаше на мен.
Помолете човек, преживял травма, да разкаже за своето преживяване и как то го е променило.
Вместо цялостна история вероятно ще чуете абстрактен колаж от чувства и усещания. За оцелелите от травма спомените често са кодирани в части от тялото или в сетивни преживявания, които се активират и изключват по начини, усещани като нови и чужди. Проблясъци от гледки, звуци и цветове сред сложна мозайка от спомени и чувства и дисоциативни преживявания извън тялото. Тяло и мозък, свързани в едно ново съществуване.
Автомобилен клаксон резонира в мозъка ми като оглушителен трясък. Сякаш има мегафон в ухото ми, който се включва избирателно. Някои звуци заглъхват на заден план. Други ме завладяват и поглъщат и ме превръщат в бясно чудовище, което не разпознавам.
Това може да се случи вследствие на сексуално посегателство или преживяна война. Вследствие на някакво ужасно събитие, на години мъчения и злоупотреби или на поредица от малки ежедневни стресови фактори, които бавно ни разяждат. Но това, което прави травмата травма, е фактът, че тя ни променя по начини, които са нови и плашещи и рядко са разбираеми. И понеже тези промени са до голяма степен невидими, често ги оставяме да ни изяждат отвътре с течение на времето. Невидима сянка, с която много хора живеят и която или приемат за нормална, или отхвърлят като аномалия.
Всичко, което мислих, че съм, бе изчезнало. Вече не съм сигурен кой е този човек.
За повечето хора травмата остава зле разбрана метаморфоза – и която често е тема табу. Тя е странно пътуване и само думите не са достатъчни. Звуците звучат различно. Вкусовете се усещат различно. Нещата, които някога са вълнували или предизвиквали радост, се преживяват през приглушена мъгла. Дишането и храносмилането и безброй други телесни процеси променят своята функция.
Никой не разбира колко абстрактно е всичко това. Сякаш дори не е реално.
Травмата често се третира (или отхвърля) като чисто психичен проблем, който буквално е в главите ни. Но травмата не е само психичен феномен – тя е и физиологичен феномен.
Какво имаме предвид с това: въздействието на травмата не е изолирано в мозъка, то се разпростира чрез нервната система до практически всяка част от нашето тяло, променяйки начина, по който сетивата ни усещат, начина, по който нашите органи функционират, и практически всеки аспект от нашето физическо и психично здраве.
С други думи, травмата променя не само мозъка, но и тялото ни. Поливагусната теория предлага обяснение за това как възникват тези промени и как можем да се справим с тях.
Поливагусната теория измества фокуса на нашето обсъждане за травмата от самото събитие към начина, по който тя се трансформира и запечатва в нашето тяло. Тези промени могат да бъдат коренно различни при различни хора, преживели едно и също травматично произшествие, и могат да произтичат както от действително шокиращи преживявания, така и от обикновени натоварвания, които малцина биха свързали с думата „травма“.
Тези промени настъпват чрез вагусния нерв.
Тъкмо чрез вагусния нерв травмата и повсеместният стрес действат ефективно като предразполагащи фактори, правейки ни по-податливи на почти всяко физическо или психично заболяване.
И тъкмо чрез вагусния нерв можем да намерим изход от този начин на съществуване. Светлина в края на тунела на травмата и път към изцеление и щастие в свят, който сякаш е създаден да ни плаши и травмира на всяка крачка.
Нашата цел в тази книга е не само да покажем как усещанията за сигурност, опасност и травма ни променят в научна и еволюционна перспектива, но и да предложим практична информация, за да живеем най-безопасния – и следователно най-добрия – живот.
Надяваме се, че тази книга ще ви предостави поредица от аха!-прозрения за собствените ви преживявания, като същевременно предлага практични техники за това как да бъдете по-щастливи, по-здрави и като цяло по-сплотени в един свят, който изглежда все по-решен да направи всички ни стресирани, уплашени и тревожни.
Нека сме наясно: това не е урок по анатомия, нито сложен научен труд. Това е историята на нашата нервна система и нашето тяло, разказана чрез примери от реалния свят и свързаните с тях преживявания, които, надяваме се, ще вдъхнат живот на всичко по начин, който е прост, достъпен и споделим.
След като изяснихме това, ще предложим малко по-академично обяснение за това какво представлява поливагусната теория:
Поливагусната теория е нов модел на начина, по който нашата нервна система и цялото ни тяло реагират и се променят в зависимост от това колко безопасен или опасен усещаме света около себе си.
Какво имаме предвид с това?
Да приемем, че сме спокойни и в блажено състояние на релаксация. В този случай всички наши вътрешни механизми работят по начин, който подпомага здравето, растежа и възстановяването. Изплашени сме до смърт? Вътрешните органи превключват на друг режим, така че да функционират, фокусирани изключително върху временното оцеляване.
В основата на поливагусната теория (понякога ще я наричаме ПВТ за краткост) е идеята, че тези промени в начина, по който нашите тела функционират, водят до широкообхватни и може би изненадващи последици по отношение на здравето ни, психичното ни състояние, начина, по който другите реагират на нашето присъствие, и начина, по който възприемаме света на сетивно ниво.
Поливагусната теория ни предлага и подход към света, който ни дава възможност да разберем човешката природа на едно по-дълбоко, емпатично и удовлетворяващо ниво. Тя предоставя обяснение за това какво причинява на здравето ни нашето хронично опасно, травматично и изпълнено с тревожност ежедневие и как можем да освободим тялото и мозъка си от хватката на свят, който изглежда създаден да ни плаши и наранява.
Гледайки на света през призмата на поливагусната теория, можем да разберем поведението, което вероятно ненавиждаме у себе си и у другите, и да погледнем под повърхността на привидно ирационалните или агресивните действия, като ги възприемем като естествен отговор на света, в който всички живеем. Свят, изпълнен с безкрайни опасности, страхове и тревоги, които се съюзяват, за да задействат инстинктите за оцеляване, калени в хилядолетията еволюция.
ПВТ ни дава и усещането, че разбираме онези моменти, в които тялото ни се ръководи от инстинкти извън нашия съзнателен контрол или действа по начин, по който мозъкът ни би предпочел да не действа.
За безкрайно много хора, които страдат от травма или хронична тревожност, преживяванията често са помрачени от усещане за объркване и съмнение. На това, което реално се случва с тях и с тялото им, се гледа като на мистерия.
Поливагусната теория разкрива тази мистерия.
Книгата „Нашият поливагусен свят“, от Стивън У. Порджъс и Сет Порджъс, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
