Колко време трае любовта? Въпрос, който често присъства както в живота, така и в литературата. И има безброй много отговори. Този път към него (и към още много други свързани теми) ни отвежда един от най-талантливите европейски творци - Иън Макюън.
Иън Макюън е най-награждаваният английски писател и е едно големите имена в постмодерната литература. Повечето от вас вероятно са попадали на някои от най-известните му творби (като отличения с "Букър" роман "Неумолима любов", например) или поне на екранизации по книгите му.
Част от произведенията на Макюън обаче тепърва излизат на български език. Включително и написаният през 1992 година роман "Черните кучета". Книгата е своеобразна равносметка на последиците от нацизма в Европа и илюстрация на това как падането на Берлинската стена се отразява на хора, които някога са смятали комунизма за възможен модел за изграждане на обществото.
Романът е изключително добре посрещнат от критика. Не само защото излиза, когато Макюън вече се е наложил като един от най-добрите британски автори, но и защото представлява един изключително задълбочен и интересен размисъл по теми, които малко или много вълнуват всеки човек - теми като любовта, вярата и историята.
"Черните кучета" започва с цитат от едно писмо на италианския философ Марсилио Фичино, който гласи: "В тези времена аз, така да се каже, знам какво искам; може би не искам това, което знам, и искам това, което не знам". А връзката между тези думи и историята, разказана от Макюън, става все по-ясна за читателите с всяка следваща страница.
"Черните кучета" е разказ за двама души, които не спират да се обичат въпреки своята несъвместимост. За мястото, което убежденията на човек заемат в живота му. Затова е особено важно кой разказва. Понякога страничният наблюдател е много по-обективен, понякога неговата собствена история променя начина, по който приема околните.
В случая на Джереми са верни и двете твърдения. Той разказва историята на Джун и Бърнард не толкова от позицията на техен зет, колкото от тази на човек, който винаги е мечтал да има родители. Джереми остава сирак, когато е само на осем години и през целия си живот се опитва да запълни празнината, която загубата на родителите му оставя в живота му.
Успява едва когато среща съпругата си и създава собствено семейство. Преди това обаче дълго време се лута, търсейки и "крадейки" чужди родители. Още в тийнейджърските си години, когато връстниците му се отнасят с родителите си с пренебрежение, Джереми предпочита да общува с възрастните, вместо с децата.
Сред родителите на приятелите му има дипломати, учители по музика, психоаналитици и океанограф, така че жадният за знания Джереми се възползва от възможността да общува с тях и намира някакво подобие на липсващото му "семейно гнездо". Тази негова склонност се проявява и когато се среща с Джун и Бърнард.
Съпругата на Джереми и нейните братя не изпитват желание да общуват с родителите си, точно както приятелите на Джереми в юношеските години са бягали от своите. За Джереми обаче Джун и Бърнард са много повече от двама странни старци и той държи да разкаже историята им.
През 1946 година Джун и Бърнард членуват в Комунистическата партия. Същата година двамата се женят и заминават на меден месец в Италия и Франция. Пътуване, което ще промени убежденията им завинаги. Срещата с две зловещи черни кучета, колкото реални, толкова и метафорични, променя напълно живота на Джун.
Среща, която впоследствие тя ще обрисува така: "Злото, за което говоря, живее във всеки от нас. То обсебва индивида, личния живот, семейството... А после, когато се появят подходящи условия, в различни държави и по различно време, изригва ужасна жестокост, насочена срещу живота, и човек се изумява от дълбоката омраза, която изпитва. Подир това омразата отново се спотайва в очакване на своя час. Тя е нещо, което живее в сърцата ни..."
Как непреодолимите идейни различия стават причина за раздялата на Джун и Бърнард, но не и причина да спрат да се обичат, можете да научите само ако прочетете "Черните кучета". А най-прекият път към нея е ТУК.
