Жанр: First Person Action
Година: 2008
Произв/Изд: Electronic Arts/DICE
Платформа: PS3 | X360 | PC
Една от приятните изненади на предпразничния, наситен с качествени игрални заглавия, сезон се оказа по съвместителство и една от най-оригиналните игри на годината.
Оригинална до степен да се препъна още в опита за жанровото й определение, защото въпреки класическата перспектива на камерата от първо лице, допирните точки на Mirror’s Edge с екшъни от типа на Call of Duty, примерно, са почти нулеви.
На теория вече сте играли множество подобни игри, като сред най-актуалните примери са Tomb Raider: Underworld и новия Prince of Persia. Идеята с някакъв пространствен пъзел, в който играча трябва да достигне от точка А до точка Б използвайки разнообразните акробатични умения на героя си, определено не е нова.
Новото идва от факта, че всички подобни заглавия до сега са предлагали перспектива от трето лице, в която да наблюдавате действията на вашия персонаж. И ако простото изместване на камерата в първо лице ви се струва твърде незначителна иновация за гръмките ми откриващи думи, нека да припомня, че един от най-големите кошмари на всеки first person action досега се е таял в опита на авторите му да вкарат някаква jump and run част, в която – примерно – се налага да подскачате по платформички.
Причината е, че колкото е удобна перспективата от първо лице, за да се прицелите и застреляте някое чудовище с футуристичната си пушка, толкова и непригодена е за подобни експерименти. Просто защото не може да си представите ясно как точно е позициониран героя ви в пространството, което превръща всеки изискващ прецизност скок в игра на шанса, а не на уменията ви.
И именно тук производителите от DICE, известни най-вече с популярната си мултиплеърна Battlefield поредица, са ударили голямото бинго, показвайки ни един познат жанр от непозната и – няма как да не признаем – вълнуваща перспектива.
Опитайте да си представите акробатиките на Лара Крофт, която се отблъсква от стени, балансира над дълбоки пропасти и прави невъзможно прецизни скокове. И сега си представете, че не я наблюдавате отстрани, а сте там, в самата сърцевина на акробатичния вихър.
Представете си невероятното усещане за движение, за пълно съпреживяване с персонажа, докато наблюдавате случващото се през неговите очи, докато осъзнавате с много по-кристална яснота риска от поредния скок, ширналата се под вас, смъртоносна, стотинаметрова дълбочина на бездната.
Точно това е Mirror’s Edge. Играта, която превърна кошмара на FPS играчите в своя брилянтна, геймплейна концепция благодарение на добри дизайнерски решения.
В заглавието на DICE поемате ролята на Фейт, която живее в някакъв футуристичен, безименен мегаполис, управляван от строг военен режим. Тя е “бегач” (runner) член на малка престъпна групировка, чиито членове тичат по покривите на града, за да доставят пратки, необезпокоявани от полицията. Един ден сестра й, полицейски служител, е обвинена в убийство, което не е извършила и Фейт трябва да изчисти името й.
Сюжетът е безкрайно схематичен и е представен в серия от кратки, кът-сцени в аниме стил, минималистичен в изразните си средства, подобно на всичко останало в играта. Точно тук обаче това трудно може да се приеме за минус, защото историята е просто фон за описаните по-горе главозамайващи каскади.
Минимализъм е думата, която бихме могли да използваме и за визуалния облик на играта. Безкрайно стилен и изчистен, сюрреалистичен, базиран на ярки цветове и контрасти, поддържащ внушението, че града, в който се развива действието е едно много светло и шарено място, а зловещата тъмнина на режима е останала под повърхността на тази привидна красота.
Във всеки случай Mirror’s Edge е игра, в която няма да имате много време, за да разглеждате пейзажи, защото всичко се развива с невероятна скорост. Останете твърде задълго някъде и полицията скоро ще нахлуе при вас, носейки огнестрелната си смърт. А самата Фейт използва оръжия твърде рядко, защото тук те са закономерно тежки и я забавят.
Тя трябва да използва акробатичните си умения по-скоро за да се изплъзне на преследвачите си, отколкото за да им се опълчи в открит конфликт. А когато ситуацията я принуде да прибегне до второто – ръкопашните схватки и светкавичното обезоръжаване на враговете винаги са по-добра идея. Именно за това, както отбелязах в началото, екшънът, в класическия му first person вид рядко има място в Mirror’s Edge.
Управлението е свръх опростено и интуитивно, каквото би трябвало и да бъде – когато всичко в играта се развива с подобна скорост последното нещо, от което имате нужда са безкрайни комбинации от бутони.
Интерфейс, който да отклонява внимание от действието също отсъства. Възможност да се загубите или обърката обаче няма, защото Фейт, благодарение на уменията си на “бегач” може да разпознае всеки обект от околната среда, който може да бъде отправна точна за поредната невъзможна каскада при движението й напред (въпросните обекти светят в червено, но ако подобно подсказване ви дразни – тази опция може да бъде изключена от основното меню).
В крайна сметка Mirror’s Edge е точно това, което се очаква от него – адреналин без примеси. Бърза, стилна, красива, иновативна игра. Единственият й по-сериозен минус е прекалената й краткост и липсата на какъвто и да било мултиплеърен режим, в който да премерите сили с друг “бегач”. Поради факта, че на практика създава нов жанр в гейминга обаче, съм склонен да й простя за това.
