"Какъв е този концерт, на който ще ходиш?" - на няколко пъти ми зададоха този въпрос, като така и не намерих лесен отговор. И наистина, как да се опише с две думи музиката на Майкъл Джира? Не съм от хората, които отхвърлят жанровите етикети, но трябва да призная, че в случая описания като post-punk, experimental, no wave, industrial нито дават ясна представа, нито стоят много на място.
Джира основава групата Swans (която наскоро възроди след 13-годишно затишие) през 1982 година, където пее, пише музика и текстове, като първоначално свири на бас, а впоследствие на китара. Освен това, създава експерименталната банда Angels of Light и издава солови албуми, доста от които са записани в домашни условия.
Ако има една дума, която да описва всичките му музикални проекти, това може би е "екзистенциални".
Гледайки го как се разхожда из залата преди началото - с тиранти и каубойска шапка, и с акустичната китара на сцената в добавка, някой случаен човек почти би си помислил, че се е озовал на кънтри концерт. Почти, защото Майкъл Джира има неповторима осанка, около него витае думичката grit.
Преживял е доста и му личи. Още на 13 бяга от баща си и започва да странства из Европа и Близкия Изток, като в крайна сметка се озовава в Израел, където е арестуван за продажба на хашиш.
Излежава четири месеца и половина в затвор за възрастни, където прекарва времето в четене на Оскар Уайлд и Жан Пол Сартр. На този период от живота му е посветена и песента Eden Prison от последния албум на Swans - My Father Will Guide Me Up a Rope To the Sky (2010), която с нетърпение чаках да чуя на живо.
По-горе споменах grit, което ме подсеща за възможен отговор на въпроса в началото – ако музиката на Джира беше саундтрак към някой филм, то това щеше да е филм на братята Коен.
Всъщност, ако трябваше да препоръчам Джира на някого, вероятно бих го описал като по-мрачна версия на Ник Кейв (с оттенъци на Питър Мърфи, както отбеляза един приятел). Само че аз не бих препоръчал Майкъл Джира.
Както гласи предупреждението за Магическия театър в една от любимите ми книги, "Вход не за всеки" и "Само за умопомрачени". С други думи - всеки да слуша Джира на своя отговорност.
Посетителите, които бяха дошли на 3 май 2012 година в неговия Магически театър (в случая столичния клуб Mixtape 5), не бяха много, но не бяха и малко. Бях там с цели двама приятели, а се мяркаха и други познати лица, както и имена на любими групи по тениските на непознатите.
Това допринасяше за доброто настроение, а когато Джира подкани присъстващите да се приближат до него, непосредствено пред сцената, атмосферата стана съвсем интимна.
Джира откри с Jim (също от My Father…), посветена на индъстриъл първопроходника Джеймс Търлуел, основател на Foetus, друга трудна за описване група.
Наскоро слушах концертния албум на Swans - We Rose from Your Bed with the Sun in Our Head (да, падат си по дългите заглавия), но не бях подготвен за звуците, които Джира успява да изтръгне от електро-акустичната си китара.
Студийната версия на Jim е интензивна най-вече заради откачените перкусии, но Джира успява да постигне не по-малко наситено усещане само с гласа си и с китарата.
Контрастът между нежния инструмент и плътния, тежък звук беше стряскащ и впечатляващ. Но по-горе използвах думата "умопомрачени" не случайно. Целият концерт на Джира беше белязан от сблъсък на крайности, почти до шизофренично ниво. От любовните му песни, както той ги нарече, струи всичко, но не и любов.
Самият той, със закоравялата си спагети-уестърн физиономия, не отпива от бутилка уиски, а от чаша с герои на Дисни. Гласът му понякога звучи красиво, понякога грозно.
В един момент се шегува чистосърдечно с публиката, в следващия спира насред песента, за да отправи остра забележка към техниците или към някой фен, имал неблагоразумието да не се вслуша в думите на музиканта, който не иска никой да снима по време на концерта, защото песните му са специално за нас, тук и сега, не за други хора или друго време.
Тези малки прекъсвания обаче бяха добре дошли, защото концертът беше емоционално изцеждащ, определено едно от най-тежките ми концертни изживявания.
Затова и жизненият, екзалтиран женски вик в началото на God Damn The Sun ми се стори крайно неуместен, а явно и на мистър Джира, който не обича публиката да вдига шум по време на песните и погледът тип "сигурно се шегуваш, тя сериозно ли?!", който отправи към останалите хора в залата, беше просто безценен.
God Damn The Sun беше и последната песен за вечерта, като между нея и Jim, Майкъл Джира изпълни още осем. Добавям пълния сетлист, но ми е трудно да разкажа отделно за всяка песен, защото спомените ми от концерта са обвити в известно усещане за нереалност и безвремие.
Пък и няма смисъл. Майкъл Джира трябва да се види и чуе на живо, защото всеки негов концерт е посветен лично на присъстващите.
1. Jim
2. Eden Prison
3. Oxygen
4. She Lives!
5. Blind
6. On the Mountain
7. Two Women
8. My Birth
9. Promise of Water
10. God Damn The Sun