Всеки словенец, когото някога съм срещала в живота си, ми е заявявал категорично за дистанцията между словенците и "балканците" като сърби или българи. Всеки път все чувам, че Словения няма нищо общо с Балканите – въобще не е на полуострова, а пък като погледнеш картата на Европа – дори не е в Източна Европа...
И всеки път аз съм се опитвала да оспоря твърдението за тази дистанция с доводи, вариращи от славянските корени през простичката истина, че Източна Европа е повече политико-географска конструкция отколкото чиста география.
Дали Словения е балканска или европейска държава? За мен, отговорът на този въпрос зависи от коя посока влизаш в китната столица Любляна. Дали идваш от дълбоките Балкани или идваш от по-лъскавите земи на север-северозапад. Защото Любляна е точно на ръба на Балканите.
Размислите ми са подкрепени от първото интересно нещо, което виждам на слизане от влака в Любляна. Излизайки от симпатичната, но неголяма Централна гара (което на словенски звучи като “железнишка постая”) и поемайки улицата, която трябва да ме заведе до хостела ми в старата част на града, забелязвам дюнерджийницата "Евробалкан" – където, освен дюнери, се предлагат и любимите в цяла бивша Югославия бюреци (както те наричат баницата).
Да, точно така – Любляна е един евро-балкан. Полирани, по-шлифовани Балкани, някак по-европейски: улиците са чисти, хората псуват малко по-малко, шофьорите са с една идея по-търпеливи, а фасадите в центъра са наскоро пребоядисани. И все пак се чувствам като у дома си.
Хостелът ми е в най-добрата част на Любляна – в стария град, под хълма на двореца, точно при реката. За да стигна до там, минавам през официалния център на Стара Любляна – площад Прешернов и Тримостовието. На площада се намира червената Францисканска църква. Хората по кафенетата наоколо изглежда не се наслаждават особено на обедно слънце. Причината е в смущаващия неделното спокойствие шум на площада – в момента се строи някаква сцена. Ето къде ще съм вечерта.
Минавам по най-левия от трите моста. Защо е нужно на едно място река Любляница да пресичат три моста, при това пешеходни, за мен остава загадка.
Малко по-надолу по река Любляница, в хостел Алиби ме очакват симпатични хора и любопитни стени по стълбището. Оставям си раницата в шкафчето в стаята на последния етаж и веднага излизам – защото имам само 24 часа в Любляна и уговорена среща в университета в града на следващия ден – понеделник.
Но все още е неделя и мога да се разходя. Взимам си безплатна карта на Любляна от туристическия офис наблизо и сядам в заведение, препоръчано от хората в хостела. В "Стара мачка" си поръчвам едно точено пиво от местната марка Лашко и една "обара" – традиционна задушена манджа с месо и зеленчуци, в различни вариации. Докато чакам храната преглеждам картата на града. Ограждам трите ключови места, които ще обиколя до края на деня – средновековния замък, Римската стена и парка Тиволи.
За мързеливите туристи – тези, които биха се качили на автобус без покрив и биха слушали историята на града от слушалки – пътят за средновековния замък в Любляна не е никак труден: за няколко евро до върха на хълма те качва асансьор.
Но за туристите, които не изпитват нужда да бъдат чак толкова глезени (или пък просто за тези, които нямат излишни евра и биха предпочели билета за асансьора да бъде изконсумиран във вид на точено Лашко пиво) – за тях има дълга и в някои части доста стръмна пътека от лявата част на хълма или старовремски плъзгави каменни стълби от дясната. И двата варианта си заслужават – най-вече заради красивата гледка над Любляна, която се разкрива през храстите. Поемам по пътеката нагоре с идеята на слизане да мина по стълбите от другата страна.
Самият замък е интересен, добре реставриран, с безплатен достъп до почти всички части. За беда обаче нацелвам времето, когато кулата е в ремонт – и така изпускам шанса да направя панорамни снимки на града от най-високото.
В една от хладните каменни зали на замъка има 3D прожекция на няколко езика на историята на Любляна – първите заселници, римско време, Средновековието, Австро-Унгария... много набързо през Югославия ... и до днес.
Обаче вече съм прекарала два часа в замъка, а стрелката на часовника ми подсказва, че нямам твърде много време за другите две забележителности, които съм планирала преди вечерта. Без да губя повече време, слизам надолу – този път по каменните стълби. Пред мен се откриват покривите на Стария град.
Поемам към атракцията, отбелязана на картата ми като Римската стена. Израснала недалеч от Римската стена в София, аз очаквах нещо подобно. Но не – Римската стена в Любляна е сравнително ниска и доста дълга – и в днешния си вариант е подпорна стена на малък, приятен сенчест парк. И понякога явно върви с неочаквани екстри – например кандидат-Спайдърмен.
На залез слънце вече съм в особено красивия парк Тиволи, наречен на Парижкия парк със същото име. Този Тиволи е най-големият парк не само в Любляна, но и в цяла Словения. Там се намира и дворецът Тиволи – красива резиденция, построена от Йезуитския орден през 17-ти век, а през 19-ти век подарена от императора на Австро-Унгария на граф Радецки (който пристига “с гръм”).
В парка Тиволи е пълно с хора, които си правят вечерния крос, с влюбени тийнейджъри и със студенти, които рисуват птички.
Но аз отново усещам глад и се отправям обратно към центъра. Осъзнавам в колко малка столица се разхождам, когато виждам за поне трети път на различни места все едни и същи хора. И наистина – самата Любляна е с население около 300 000 души.
Площадът е пълен с хора, а някои се облягат на умаления модел на града...
На площада при Тримостовието вече се събират хора за концерта – оказва се първи ден от летните културни дни на Любляна.
Намирам си свободна масичка в една от сладкарниците на площада и си поръчвам "прекмурска гибаница" – невероятно вкусна тортичка с блатове с макови семенца и орехчета и лек крем от извара, ябълки и стафиди.
Концертът е скучен – детски хор пее песни, които звучат шлагерно. Питам две момчета с тениски на Депеш Мод кой е най-известният словенски изпълнител. Те се засмиват и казват: “За съжаление – Магнифико”. С такъв артистичен псевдоним няма как да не ме заинтересова. След още час-два разходки по реката се прибирам в хостела. Проверявам в Интернет кой е Магнифико и осъзнавам, че Словения има истински музикален гений, автор на великото парче "Hir aj kam, hir aj go", в което се пее “London Paris Skandinavia/ Marihuana Tirana Albania/ Export import diaspora/ Everybody now turbomania”.
Лягам си рано, уморена от доста ходене. И с предстоящо ранно ставане, за да се срещна рано сутринта с едни добри хора от Люблянския университет, които да ми помогнат за дипломното ми изследване.
Любляна може да е повече от четири пъти по-малка от София по население, но пък студентите в Люблянския университет са близо пет пъти повече от тези в Софийския. Имам среща с двама изследователи от Факултета по социални науки, който е в новия кампус на университета в квартал Бежиград, недалеч от центъра. В университетския парк има няколко общежития, доста добре поддържани спортни съоръжения и няколко нови сгради за факултетите по икономика, публична администрация и социални науки. След ползотворната среща сядам да изпия един чай в кафенето в полупразния вътрешния двор на факултета. След минути обаче идва паузата между лекциите и дворът се пълни със студенти.
А аз тръгвам. Искам да се върна до хостела, да си взема раницата и на път за гарата набързо да мина през още един символ на Любляна – Змейския мост.
Ходейки обратно към центъра научавам от надписи, че пожарна на словенски е "гасийска бригада", а “внимание, коли” е "позор, авто". На картата си набелязвам кратък път през едни малки улички и така попадам на едно любовно обяснение на стена.
Вече с раницата на гръб се отправям към Змейския мост, който е точно на половината път пеша от хостела към гарата. Това е специален символ на Любляна, също и защото змеят е в герба на града.
Като почти всичко в Любляна, мостът е малък. Но змейовете наистина са впечатляващи. А от екскурзовода, застанал пред група немски туристи точно до мен, разбирам, че Змейският мост е признат за най-красивия мост в стил Виенски Сецесион.
Пускам монета в река Любляница, обещавайки си, че отново ще се върна в този китен град. А хората му неочаквано ме изпращат с усмивка.
Точно 24 часа след като за първи път видях дюнерджийницата "Евробалкан", аз отново съм пред нея. Този път влизам. Искам да си взема един дюнер за преди влака и да се заредя с два бюрека и минерална вода за пътя. Опитвам да заговоря на някакъв език – микс от български и идеята ми за словенски. И дюнерджията, и касиерът звучно се засмиват и ме питат дали съм от Сръбско.
Казвам им, че съм българка и получавам един фалафел за подарък, не знам защо.
Автор: Мая Фадеева
___
Виж останалите победители и наградени в играта на Аvtora.com и Караджъ турс тук!
За да публикуваме вашите пътеписи, впечатления от пътувания и снимки в Avtora.com, пишете на [email protected]. Материали от лични блогове ще бъдат публикувани с препратки към тях.
