След излизането на Born To Die мнозина се усъмниха в жизнеността на явлението Lana Del Rey. Наред с похвалите за този изключително важен албум от второто десетилетие на XXI век певицата си спечели и много хейтъри.
На Lana Del Rey й предричаха бърз крах. Заиграваха се със заглавието на албума ("тя е родена да умре... бързо"). Разбира се, имайки предвид смъртта не като естествения край на житейския път на всеки човек, а като потвърждение на поговорката "всяко чудо за три дни".
Затова и Lana Del Rey имаше важна задача - да опровергае критиците си и да триумфира победоносно, дори леко злорадо. В периода между Born To Die и Ultraviolence певицата не спираше да работи, да записва, да издава... да снима дори късометражния филм Tropico, който е по музика на транзитното EP - Paradise.
В един момент изглеждаше, че песни на Lana Del Rey излизат (или просто "изтичат") почти всеки месец - демота и други неиздавани досега материали, кавъри, песни за саундтраци и прочее, и прочее. Всичко това занижи донякъде очакванията към нея - твърде много количество без мярка за качество.
И през цялото това време Елизабет Грант подготвяше почвата за Ultraviolence - технически погледнато, нейният трети албум. Lana Del Rey не само нямаше право на грешка с него - тя трябваше да надскочи нивото на Born To Die и да докаже, че музиката й ще остане и ще се слуша след още 50 години.
Ultraviolence е голямата крачка в кариерата на изпълнителката. С този албум Lana Del Rey дори няма нужда да визуализира песните в клипове. Всяко едно парче звучи достатъчно силно, за да прекара през ума на слушателя винтидж кинематография - от веещите се коси на певицата в ретро кабрио кола, през лежерното ежедневие на калифорнийските плажове и гледката на залеза на Sunset Blvd, до отчаяната и бореща се за еманципация съпруга, която готви вечерята вкъщи.
Това са само част от усещанията, които носят песните в Ultraviolence. Тези усещания обаче са такива, защото самата Lana Del Rey е израснала много като артист и композитор. Нейната бленда трудно може да бъде сбъркана, но по някакъв начин е станала още по-опияняваща и прелъстяваща.
В същото време работата по парчетата с различни автори на песни и продуценти като Дан Ауербах (The Black Keys) и работилия с куп поп звезди Рик Ноуелс слага различен печат на Ultraviolence, а не просто такъв на Born To Die номер 2.
Ако с Video Games и Summertime Sadness сте си мислели, че таванът на Lana Del Rey е достигнат, то West Coast, Brooklyn Baby, Pretty When You Cry и едноименната Ultraviolence са само част от доказателствата, че новият албум на певицата е едно от събитията на 2014 година.
Мис Грант не ни спестява нищо. Тя е цинична, тъжна, на моменти ентусиазирана, но винаги в центъра на мелодрамата. Дали "I fucked my way up to the top - this is my show" звучи като признание без мисъл за съжаление или укор към други момичета, е без значение, защото музиката в Ultraviolence е истинска в истинския смисъл на думата.
Lana Del Rey не е "родена да умре... бързо", тя е родена да покорява най-големите върхове - сърцата и душите на хората.
