За книгата
Подозрението на автора е, че българският свят, в който диалогът е на път да заглъхне, е окончателно навлязъл в своя катастрофален край.
Известно е, че когато думите губят смисъла си, хората губят свободата си. Именно това стана в началото на най-новите времена в България – в обществения дискурс беше насилствено и злонамерено имплантиран един термин без смисъл, една дума без значение: „преход“. Безсмислицата, скрита в тази дума-паразит, излезе оттам и обгърна с мрака си цялото общество.
Три десетилетия бяха необходими на българите, за да успеят да осъзнаят, че „преходът“ всъщност е равносилен и равнозначен на една национална катастрофа – катастрофа, обхващаща едновременно както живота на обществото, така и неговите дълбинни обяснителни механизми. След три десетилетия преход българите се намериха в разрушено битие и с разрушено съзнание, т.е. с разрушена способност за разбиране.
Значението на публикуваните тук разговори е останало в миналото, там, където те са се състояли. Смисълът им обаче е извънвременен – като свидетелство на непрекъсващите усилия за разбирането на света и на нас самите в него. Докато има стремеж за разбиране и саморазбиране, нищо не е окончателно изгубено: социалният свят си остава обитаем, макар и непоносим, и действителността, макар и запълнена както казва Шекспир с „вой и скърцане на зъби“, винаги съдържа и една последна надежда.
Всички интервюта, публикувани тук, са израз на стремежа онова, което се казва за нещата и ситуациите – дори и да е без значение, – да е осмислено, за да има надежда в мрака на катастрофата.
Откъс
Интервю на Минчо Минчев с Валентин Вацев
Минчо Минчев: Г-н Вацев, едно обръщение на политическия съвет на АСО от последните дни стана „притча во язицех“ за българските национално-патриотични кръгове. Трябва веднага да кажа, че тъкмо макрорамката на поставените в документите въпроси предизвика интереса, в резултат на който е и днешният ни разговор. Същевременно, като ви благодаря за отзивчивостта, би ми се искало да отминем помоему преексплоатираната тема за идейния плурализъм в БСП и да се съсредоточим върху един такъв въпрос като коалиционната политика на БСП в контекста на историческия кръстопът, пред който е изправена България.
Валентин Вацев: Въпросът за коалиционната политика на БСП не е тактически въпрос, въпреки че се „привижда“ като такъв, и дори не е „обикновен стратегически“ въпрос. Той всъщност е глобален въпрос със съдбовно значение не само за изхода от текущата (и вече изтичаща) политическа ситуация. Неговото решаване предопределя политическата „география“ на българското общество и задава глобалните структурни характеристики на политическия живот в България в периода на следващите 5–6 години, т.е. до края на века. По значение този въпрос е съизмерим с другия, отнасящ се до формата на приватизация на националното одържавено богатство. Заедно с него този въпрос успешно детерминира особеностите на основните политически субекти на новата българска политика – тяхната природа, характеристики, движещи сили, степени и типове на представителност.
М.М. Решаването му от страна на БСП би ли довело да това, което днес се нарича „преструктуриране на политическото пространство“?
В.В. Да. При това не по кулоарен и спекулативен начин то би допринесло за формиране на „новия политически феномен в България“ – т.е. нова, представителна и отговорна политика, поддаваща се на широк публичен граждански контрол „отдолу“.
Въпросът засяга не просто новата политическа архитектура на България в края на XX и в навечерието на XXI в., а позицията на България в контекста на геополитическите взаимодействия, пресичащи се на Балканите и влияещи, макар най-често косвено, и вътре в съвкупността от политически, стопански и културни взаимоотношения в България.
М.М. В този документ [публикуван отделно – б.р.] АСО твърди, че чрез начина на решаване на въпроса за коалиционната политика на БСП може с конструктивен и отговорен подход да се повлияе дори върху начина, по който историята решава въпроса за българската десница. Доколкото Политически кръг „Зора“ се определя като такъв, нормално е, струва ми се, да запитам, дали не възлагате твърде големи отговорности в този смисъл на „генното инженерство“, с което БСП дари българското общество от периода на „кръглата маса“?
В.В. Мисля, че е изчерпан политическият модел на „нова политическа България“, който беше заложен още с решенията на „кръглата маса“. В основата на този модел лежи горбачовската идея за „споделяне на властта с конструиран партньор за благото на България“. Конструираният партньор се оказа политически Франкенщайн – сам по себе си неконструктивен и определено опасен за обществото. Беше изстрадана истината, че се споделя не власт, а управление (друг е въпросът, че в технократско-мениджърското съзнание тези две реалности не се поддават на разграничение); че националното съгласие е съгласие вътре в нацията, а не между скарани политици, и главно, че политическите разпадни продукти на БКП и СДС са не толкова филизи на новото статукво, колкото белези на старото, отиващи си с него.
Определени действия на БСП в една или друга насока могат да се окажат с голямо значение при решаване на въпроса дали ще бъде продължен континуитетът на днешната реставраторска, скрито фашизоидна и националнобезотговорна „десница“, или тя ще бъде изтласкана в полагаемата ѝ се политическа ниша и на нейно място ще започне да се утвърждава десница от нов тип – национално отговорна, относително диалогична и относително конструктивна. Не е възможно национално съгласие със сили, които виждат главната си историческа мисия в реванша и отмъщението. По този начин БСП, решавайки привидно своя въпрос (за коалиционните си партньори), фактически се изправя пред историческия шанс, който е също и едно историческо предизвикателство към нейния интелектуално-политически потенциал – да повлияе по явен, т.е. негорбачовистки начин върху конструирането на българската десница. От друга страна се наблюдава един съпътстващ процес, който условно може да се нарече „деполитизация на самата политика“.
М.М. Г-н Вацев, пресилено ли ще е, ако кажем, че днес България е на кръстопът – защото народът не желае да бъде управляван постарому, а управленският елит не желае или не умее обективно да управлява поновому. И има ли изход от тази класическа схема, предвещаваща политически взрив?
В.В. Изход от кризисната ситуация и спасение от наближаващия авторитарен спазъм са изборите. Днес основният обществен проблем обаче е, че в България предстои преразпределение на собственост чрез власт – т.нар. приватизация, а не преразпределение на власт чрез собственост, т.е. избори. В този смисъл силите на статуквото разглеждат (съвсем основателно) властта си не просто като основание и легитимация за управление, колкото като основен структуроопределящ фактор в цялата икономическа, политическа и културна сфера с дългосрочно стратегическо значение и обхват. Това означава, че статуквото прави опит да се увековечи, като залогът е максимален – една политическа победа този път на дадена сила ще определя политическия и стопанския „ландшафт“ поне две десетилетия без връзка с всички следващи избори. Всички сме свидетели как вече пета година една реваншистка и реставраторска шайка се опитва да предаде националния суверенитет на всеки, който ѝ обещава външна подкрепа. Стига са ни залъгвали, че вървим към Европа, когато и за слепеца е ясно, че външнополитическата ориентация, която ни натрапиха, всъщност води към Анадола.
М.М. Освен БСП днес в обществото функционира и сравнително успешно разширява своя политически периметър още една мегапартия – партията „Президентство“...
В.В. Да, въпреки измамната формалноюридическа видимост на държавна институция това е именно политически властови комплекс – т.е. именно партия със свое явно (и неявно) ръководство, експерти и консултанти (не непременно български), своя идеология (разбира се „центристка“, и насочена срещу „двата мастодонта“), свои медии („Панорама“ на Гарелов, „Труд“ на Т. Тошев и мн. др.), казионни полусиндикати (ръководени от услужливи политици), свой политически, културен и икономически елит, позиции (в държавната администрация, включително във Въоръжените сили), активисти, посредници и конфигуратори. След разделянето на БКП от държавата БСП остана със своите държавотворни импулси, стремежи, отговорности и мисловни категории, докато „синята“ държава под ръководството на президента (като държавен глава) започна да се превръща в партия. Тази синя „криптопартия“ разширява успешно периметъра си именно като партия (а като държава се руши). Противостоенето на този изключително опасен процес единствено от леви (или лявоцентристки) позиции е по принцип невъзможно. Новата „партийност на държавата“ е общонационална заплаха и нейното предотвратяване е общонационална задача, надхвърляща делението „ляво–дясно“ (дори и ако то е в „облагороден лявоцентристки“ вид). Новата „партия-държава“ с активен функционер средният и висшият държавен чиновник и с политически репрезентатор президентът, разширява сферите си на влияние, чрез което стеснява периметъра на обществената власт. Не само за БСП, а за шанса въобще България да има една отговорна политика в бъдеще. От тази ситуация изходът съвсем не е в лявоцентристка насока.
М.М. Днес един авторитарен спазъм може да бъде инспириран не само и не толкова по икономически причини и интереси – към днешна дата капиталът няма нужда от твърди правила. Опит за авторитаризъм обаче по политически, включително геостратегически причини е напълно възможен. Не мислите ли обаче, че икономически причини за авторитарен поврат ще има в достатъчно количество след изтичане на определен срок, който е необходим за окончателния срив на реалната българска икономика?
В.В. Ако БСП е получила в резултат на едни успешни избори властта, след около 6–9 месеца тя би имала срещу своя, да допуснем, лявоцентристки съюз обединените сили на българския капитал, който вече умее да управлява по неполитически (непрозрачен) път. Това бъдещо състояние може да бъде избегнато (или остротата му да бъде смекчена), ако днес БСП успее да забележи и осъзнае факта, че българските икономически групировки се раздират от едно дълбоко, макар и не съвсем осъзнато от тях противоречие – как да бъде употребена държавата? Конфликтът между непосредствения и стратегическия интерес на българския капиталист в тази област се формулира така: или да се изяде държавата – чрез плячкосване и разруха, или тя да се използва в дългосрочен план като своеобразен национален комитет за защита на националния капитал. На първата капиталова нагласа, следствие и проява на непосредствения му интерес, обществото, в това число и БСП, са длъжни безкомпромисно и сурово да противостоят. Що се отнася до БСП, това произтича от нейната държавнотворческа природа. На втората нагласа БСП може и трябва да отговори не само с разбиране, но и с ясно обявено, декларирано, а после и реализирано съдействие чрез лостовете на новопридобитата след изборите власт.
М.М. Е, да, но такава оферта следваше да се огласи много по-рано – далеч преди ажиотажа с коалиционните партньори – досегашни и нови. Трудно ми е обаче да повярвам, че с една лявоцентристка политическа оптика може да се разчетат тези зависимости. Мисля, че на Енрико Берлингуер принадлежеше фразата: „Разбирането за ролята на съюзника и на съюзите на една политическа сила е следствие от разбирането на нейните цели, природа и същност“...
В.В. С две думи: реформистките сили правят съюзи (и то честни), а революционните сили – фронтове. Съюзите са за нещо, а фронтовете – предимно „против“. Тъкмо в това деление се проявява истинската природа на една партия отвъд (или зад) нейната официална фразеология. Лявата или истински дясната партия с ценностна природа и принципи адресират всички с определената програмна цел, а лявата или псевдодясна партия, изградени на доктринална основа, търсят класов съюзник срещу класовия си противник. Това е повърхностната проява на едно дълбоко, фундаментално различие – различието между понятието „социализъм“ като обществено-икономическа формация и понятието „цивилизационен процес“ ведно с неговите вече достигнати резултати.
Тревожен белег за възпроизводство на стари схеми е обстоятелството, че БСП не успя да отдели достатъчно сили за публично обсъждане с всички заинтересувани политически сили именно на програмните си виждания за изхода от общата социална и национална криза. В този смисъл вашата забележка за офертата е напълно справедлива.
1994 г.
Книгата „Третата национална катастрофа“ от Валентин Вацев, можете да закупите в сайта на Издателство Изток - Запад.
