Темата на предлагания труд е структурата на историческото познание. Доколкото анализът на познанието има гносеологически характер, дотолкова настоящето изследване се отнася към областта на, така да се каже, приложната гносеология. Доколкото пък историческото познание има мисловен, а не сетивен характер, дотолкова трудът ни има приложно-логически характер. Следователно областта, към която принадлежи предоставената работа, е областта на приложната или специализираната гносеология и логика. В този смисъл нейната тематика може да бъде окачествена като методологическа, ако приемем, че по степен на общност на предметите си методологията на научното познание е нещо средно между гносеологията и логиката, от една страна и дадена частна наука – от друга.
В методологията на историческото познание съдействат и ред други въпроси, които обикновено се третират в литературата – например въпросът за способността на историческото познание да достигне обективната истина, за отношението между ценност и истина, за познанието на общото в историята, респ. за възможността на общите понятия в историческите науки.
Асен Игнатов
Откъс
Историческото познание непременно съдържа описание, констатация на фактите, разказ или повествование за тях. Това е толкова очевидно и до такава степен се потвърждава от реалността на историографията, че се приема като нещо разбиращо се от само себе си. Ранното наивно разбиране за историята дори я отъждествява с повествованието, макар и да не липсват изключения (например при Полибий). По принцип античните историци и средновековните хронисти виждат задачите си в това да разкажат за случилото се, за „делата и дните“. Това разбиране е неразривно свързано с тясната, утилитарно-морализаторска функция, която ранните класици на историческото знание приписват на историята: от нея съвременниците и бъдещите поколения трябва да черпят поука, за да избегнат грешките на своите предшественици, да постъпват по-правилно, да не се поддават на влиянието на „гибелните страсти“, да бъдат богобоязливи, справедливи и т.н. Така или иначе древният историк „просто разказва“.
Вярно е, че, както ще видим по-късно, повествование, лишено от всякакъв теоретически момент, е невъзможно. Но обяснителните предположения на античните и средновековните историци се случайни, наивни и имплицитни и във всеки случай историкът от този тип не си поставя съзнателно някаква друга, по-висша теоретическа задача. Задължителното присъствие на повествованието, на наративния момент в историческото познание е породило популярното причисляване на историята към „разказвателните предмети“ в училищната програма, за които, за разлика от логиката, материалните или физическите, била необходима не логичност, а само „силна памет“!Днес, разбира се, никой не ще повтори безхитростните думи на княз Константин Павлович: „По мое мнение в история- та трябва да има само числа, години, имена и произшествия без големи разсъждения за тях.“ Но признанието, че повествованието е елементарна и нисша база на историческото познание за съжаление е довело до едно пренебрежение към по-обстойния му анализ. Вниманието на методолозите на историческото познание е било привлечено главно от въпросите на теоретическите процедури в историята на тяхното взаимодействие с повествованието. Що се отнася до самото него, то изглежда така елементарно, че като че ли във него не могат да се открият особени теоретически тънкости. Това предубеждение като че ли се потвърждава от обстоятелството, че повествованието е от емпиричен порядък, а трудните въпроси на познанието възникват на теоретично равнище. Обаче това мълчаливо прието и широко разпространено схващане е дълбоко погрешно.
Историческото повествование съдържа в себе си богата и сложна проблематика. Според нас една от най-актуалните неразработени задачи на методологията, гносеологията и логиката на историческото изследване е анализът на историческото повествование. Фредерик Олафсон е прав, когато смята, че изследването на историческото познание не трябва да се свежда само до многократно обсъждания въпрос за историческото обяснение.
Емпиричен или изводен характер на историческото повествование? Историческият факт.
Какво представлява историческото повествование от логическа гледна точка Запознаването с разказа на който и да е историк за някакви факти ни убеждава, че ние имаме работа с една поредица от единични съждения. Когато например историкът описва знаменитото заседание на Конвента на девети термидор 1794 г., той подробно се спира на жестовете и репликите на ораторите, на взетите решения и т.н. Историкът ни разказва как заговорниците не дали възможност на Робеспиер да говори, как постановили арестуването на водачите на якобинското правителство и как тържествено провъзгласили „падането на тиранията“. В такъв разказ всяко съждение констатира някакъв факт, или – ако приемем, че знаменитото заседание представлява един цялостен факт – някаква съставка на този факт. Всяко съждение ни съобщава, че някъде и някога се е случило нещо. Пространствено-временните определения на обектите на отделните съждения, образуващи историческото повествование, се подразбират, макар че в повечето случаи те не се формулират експлицитно. Невинаги е възможно историческото повествование да възпроизведе хода на събитията по дни, часове и минути. Това не е нужно и дори е вредно, защото възможностите на човешкото познание за възпроизвеждане на фактическата пълнота на историческия процес са ограничени и всеки опит да се извърши това е, първо, обречен на неуспех, а второ, отклонява историята от възпроизвеждането на цялостния, относително обособен откъс от историята. За да се избегнат тривиалните и неестетични повторения, отделните съждения в повествованието невинаги фиксират изрично пространствените и временни координати на дадения детайл на факта. Но цялостният контекст на повествованието показва, че те, макар и имплицитно, непременно се възпроизвеждат във всяко съждение. И така структурата на съждението в историческото повествование може да се представи така: Fst („в момента t на място s е налице F“).Съжденията от този тип ни дават емпирично познание. Но тази констатация е недостатъчна. Съпоставена с емпирията, която доминира в естествознанието, емпирията в историческото повествование се отличава с една основна особеност.
Книгата „Структура на историческото познание“ от Асен Игнатов, можете да закупите с 20% намаление в издателство Изток – Запад.
