„Само капитализъм“ е провокативен разказ за миналото и бъдещето на капитализма – и за новата схизма между икономическите модели на Изтока и Запада
Днес капитализмът е не просто доминираща, а единствена социално-икономическа система в света. В книгата икономистът Бранко Миланович разкрива причините за тази решителна историческа промяна и очертава границите на новото световно разделение – между западния либерален меритократичен капитализъм и политическия авторитарен капитализъм, олицетворен от Китай. Той търси корените на още неслучилото се бъдеще, към което вървим не само под натиска на това съперничество, но и на глобализацията, икономическата миграция, задълбочаващото се неравенство. Предлага и възможни пътища, по които да поемем – нерядко провокативни, но винаги безупречно подкрепени от забележителния му анализ.
Миланович отхвърля пророчествата, че неизбежно ще стигнем до някакъв „край на историята“ – независимо дали на пълен просперитет, или на масова безработица заради автоматизацията. Капитализмът е рискова, но работеща система. Нашите избори ще определят как ще ни служи и в бъдеще.
Блестяща... Бранко Миланович стъпва върху оригинални изследвания и един много широк поглед към историята, за да зададе всички важни въпроси за нашето бъдеще.
Гордън Браун, бивш министър-председател на Великобритания
За автора
Бранко Миланович (р. 1953) е сръбско-американски икономист, един от водещите световни специалисти по неравенство на доходите. Получава докторската си степен от Белградския университет (1987) с дисертация върху неравенството на доходите в Югославия. Почти 20 години работи като водещ икономист в Световната банка. Преподава в различни университети, а понастоящем в Центъра за аспиранти на Сити Юнивърсити в Ню Йорк.
Откъс
Фактът, че сега цялото земно кълбо следва едни и същи икономически принципи: производство, организирано с цел печалба и използващо де юре свободен наемен труд и предимно частен капитал, с децентрализирана координация е без прецедент в историята. В миналото капитализмът – без значение дали в Римската империя, в Месопотамия през VІ век, в средновековните италиански градове държави, или в Нидерландия в модерната епоха – винаги е трябвало да съществува паралелно със, а понякога в едно и също политическо образувание с други начини на организация на производството. В това число с лов и събирачество, с различни видове робовладелство, с крепостничество (при което работниците по закон са прикрепени към земята и им е забранено да предлагат труда си на други) и с дребномащабно стоково производство, извършвано от независими занаятчии или дребни фермери. Само преди сто години, когато се появява първото превъплъщение на глобализирания капитализъм, в света все ощесъществуват всички тези начини на производство. След Руската революция капитализмът си поделя света с комунизма, царуващ в страни, където живее около една трета от човечеството. Днес на света не е останало нищо освен капитализъм, с изключение на някои съвсем маргинални зони, които нямат влияние върху глобалното развитие.
Глобалната победа на капитализма има много последствия, които бяха предусетени от Маркс и Енгелс през 1848 г. Капитализмът улеснява – а когато печалбите в чужбина са по-високи, отколкото в страната, дори изисква – размяна на стоки през граници, движение на капитал и в някои случаи движение на труд. Затова не е случайност, че глобализацията се развива най-силно в периода между Наполеоновите войни и Първата световна война, когато капитализмът в голяма степен има надмощие. Също не е случайно, че днешната глобализация съвпада с още по-абсолютния триумф на капитализма. Ако комунизмът беше постигнал триумф над капитализма, може да не се съмняваме, че въпреки интернационалистическото кредо, изповядвано от неговите основатели, той нямаше да доведе до глобализация. Комунистическите общества бяха прекомерно автаркични и националистични, а движението на стоки, капитал и труд през граници беше минимално. Дори в рамките на Съветския блок търговията се осъществяваше само за да се продадат излишъците от стоки или според принципите на двустранното договаряне на меркантилизма. Това е напълно различно от капитализма, в който, както отбелязаха Маркс и Енгелс, е заложена тенденцията да се разширява.
Неоспорваното господство на капиталистическия начин на производство има своя паралел в също толкова неоспорвания идеологически възглед, че правенето на пари не само заслужава уважение, но е и най-важната цел в живота на хората – стимул, разбиран от хората от всички класи и краища на света. Може да е трудно да убедим човек, който се различава от нас по жизнен опит, пол, раса или възпитание, в някои от нашите убеждения, тревоги и мотивации. Но същият човек лесно ще разбере езика на парите и печалбата: ако му обясним, че нашата цел е да сключим възможно най-добрата сделка, той ще е в състояние бързо да реши за себе си дали кооперацията, или конкуренцията е най-добрата икономическа стратегия, която да следва. Фактът (да използваме марксистки термини), че инфраструктурата (икономическата база) и надстройката (политическите и юридическите институции) си пасват така добре в днешния свят, не само помага на глобалния капитализъм да запази господството си, но също така прави целите на хората по-съвместими, а тяхната комуникация по-ясна и лесна, тъй като всички знаят какво търси другата страна. Живеем в свят, в който всеки следва едни и същи правила и разбира общия език на правенето на печалби.
Това голямо обобщение се нуждае от пояснения. Действително има малки общности, разпръснати по света, които избягват правенето на пари, има и някои индивиди, които го презират. Но те не влияят на положението на нещата и на движението на историята. Твърдението, че индивидуалните убеждения и ценностни системи съответстват на целите на капитализма, не трябва да се разбира в смисъл, че всички наши действия изцяло и винаги се движат от мотива за печалба. Понякога хората извършват действия, които са наистина алтруистични или са движени от други цели. Но за повечето от нас – ако оценим тези действия според времето, което сме им отделили, или парите, които сме пропуснали заради тях – те играят малка роля в живота. Също както е погрешно да наричаме милиардерите „филантропи“, ако са натрупали огромно състояние по нелицеприятен начин и после са раздали малка част от богатството си, погрешно е и да се фиксираме върху нашия малък списък с алтруистични действия и да пренебрегваме факта, че прекарваме може би 90 процента от времето си в целенасочена активност, чиято цел е да подобри стандарта ни на живот главно чрез правене на пари.
Това съответствие между индивидуални и системни цели е голям успех на капитализма, както дискутирам по-подробно в пета глава. Безусловните поддръжници на капитализма обясняват този успех с това, че капитализмът е „естествен“, тоест с предполагаемия факт, че той по съвършен начин отразява нашата вътрешна същност – желанието ни да търгуваме, да печелим, да се стремим към по-добро икономическо положение и по-приятен живот. Но не мисля, че отвъд някои първични функции е коректно да се говори за вродени желания, все едно че те съществуват.
Има една стара идея, подкрепяна от изтъкнати писатели като Платон, Аристотел и Монтескьо, че политическата или икономическата система се намира в хармонична връзка с преобладаващите ценности и начини на поведение в обществото. Това е особено вярно за днешния капитализъм. Капитализмът има забележителен успех в това да придава на хората своите приоритети, подтиквайки или убеждавайки ги да възприемат неговите цели – и така постига изключително съответствие между нещата, от които той се нуждае за своята експанзия, от една страна, и идеите, желанията и ценностите на хората, от друга. Капитализмът много по-успешно от конкурентите си създава условията, които, според политическия философ Джон Ролс, са необходими за стабилността на всяка система, а именно, че индивидите в ежедневните си действия изразяват – и така подсилват – по-общите ценности, върху които се основава социалната система.
Да, но световното господство на капитализма е постигнато с два различни типа капитализъм: либерален меритократичен капитализъм, който постепенно се е развивал на запад през последните двеста години (обсъждам го във втора глава), и ръководеният от държавата политически, или авторитарен, капитализъм, олицетворен от Китай, но съществуващ и в други части на Азия ( Сингапур, Виетнам, Бирма), и в някои части на Европа и Африка ( Русия и кавказките държави, Централна Азия, Етиопия, Алжир, Руанда), който дискутирам в трета глава. Както се е случвало твърде често в човешката история, възходът и привидният триумф на една система или религия скоро бива последван от някаква схизма между различните варианти на това вероизповедание. След като християнството триумфира в Средиземноморието и Близкия изток, то преминава през жестоки идеологически спорове и разделения (най-значимо е това между православието и арианството) и това в крайна сметка води до първата голяма схизма между западните и източните църкви. Не по-различна е съдбата на исляма, който почти незабавно след поразителните сизавоевания се разделя на два клона, сунити и шиити. И накрая, комунизмът – съперникът на капитализма през XX век, не остава дълго монолитен и се разцепва на съветска и на китайска версия. В това отношение световната победа на капитализма не е поразлична: изправени сме пред два модела на капитализъм, които се различават не само в политическата, но и в икономическата, а в много по-малка степен и в социалната си сфера. И мисля, че е малко вероятно, каквото и да се случи в конкуренцията между либералния и политическия капитализъм, накрая цялото земно кълбо да се управлява само от една система.
1.2. Възходът на Азия и новият световен баланс
Икономическият успех на политическия капитализъм е силата, която стои зад втория забележителен процес, споменат по-горе: възхода на Азия. Вярно е, че възходът на Азия не се дължи единствено на политическия капитализъм; либерални капиталистически страни като Индия и Индонезия също имат много бърз растеж. Но няма съмнение, че Китай стои начело на историческата трансформация на Азия. Тази промяна – за разлика от възхода на капитализма, който достигна до безпрецедентно положение на глобално господство – има своя исторически прецедент: тя връща разпределението на икономическата активност в Евразия приблизително до положението преди Индустриалната революция. Но прави това по един по-специфичен начин. Макар че нивото на икономическо развитие на Западна Европа и Азия (Китай) е приблизително еднакво например през I и II век, както и през XIV и XV век, по това време двете части на света си взаимодействат слабо и като цяло нямат знание една за друга. Сега ние знаем много повече за техните относителни равнища на развитие, отколкото съвременниците са знаели по онова време. За разлика от това, днес взаимодействията са интензивни и продължителни. Също и равнищата на доходите в двата региона са многократно по-високи. Тези две части на света, Западна Европа и нейните разклонения в Северна Америка, от една страна, и Азия, от друга, които заедно подслоняват 70 процента от световното население и дават 80 процента отсветовното производство, сега са в постоянен контакт чрез търговия, инвестиции, движение на хора, трансфер на технологии и обмяна на идеи. Произтичащата от това конкуренция между двата региона е изострена, тъй като системите, макар и сходни, не са идентични. До това се стига, без значение дали конкуренцията протича по дизайн, като едната система се опитва да се наложи над другата и над останалия свят, или само по пример, като останалият свят копира едната система по-охотно, отколкото другата.
Книгата „Само капитализъм“ на Бранко Миланович, можете да закупите от издателство Изток – Запад.
