За книгата:
Нобелистът Иван Бунин, остроумната Тефи, жлъчната Зинаида Гипиус, поетът и религиозен философ Дмитрий Мережковски, лирикът Георгий Иванов (когото Бунин наричал Българина), странният и хазартен Георгий Адамович – това са част от руските писатели, емигрирали в Западна Европа, които са герои в живописната мемоарна книга на Ирина Одоевцева „По бреговете на Сена“. Авторката добавя разкази за своите срещи със Сергей Есенин, Игор Северянин, Марина Цветаева, Константин Балмонт, Иля Еренбург, Константин Симонов, но също и за по-малко известните на българските читатели Юрий Терапиано, Яков Горбов, Борис Зайцев. Мемоарите са плод на личните познанства на Одоевцева с представителите на руската литературна и художествена интелигенция, отнесена към Европа от емигрантската вълна по време на гражданската война в Русия.
Книгата „По бреговете на Сена“ е своеобразно продължение на предизвикалата фурор „По бреговете на Нева“, в която Ирина Одоевцева разказва от първо лице за поетите от Сребърния век в Петроград. Самата Одоевцева е едно от имената, впечатлявали с поезията си многобройната публика, препълваща салоните на литературните вечери в първите години след революцията в Русия, известна още като любимата ученичка на Николай Гумильов.
Феноменалната памет на авторката й позволява да разказва увлекателно и с множество интригуващи детайли за живота на руските писатели и художници главно в Париж, но също и в Берлин, Рига, Ница, Биариц, Монте Карло.
Заповядайте на незабравимо литературно пътешествие във времето!
За автора:
„Одоевцева е литературен псевдоним на Ираида Густавовна Гейнике, родена на 27 юли 1895 година в Рига в семейството на руски немец, известен адвокат.
Фамилията на майка ѝ е Одоевцева.
Ученичка на Гумильов, „малката поетеса с голямата панделка“, както сама нарича себе си в едно свое стихотворение, е била известна в литературните кръгове на своето следреволюционно време.
Всичко беше за мене забава,
а съдбата – пътеводна звезда,
мимолетно докосна славата
полудетската ми глава.
Всичко започва така. И всичко свършва през 1921 година. Смъртта на Блок, ужасната гибел на Гумильов.
През 1922 година тя се омъжва за поета Георгий Иванов и двамата напускат Русия.
Ирина Владимировна живее в емиграция 65 години. Издава първия си поетичен сборник „Дворът на чудесата“ още в Русия през 1921 година. В Париж издава книгите със стихове „Контрапункт“, „Десет години“, „Златната верига“ и „Портрет в римувана рамка“, а също романите „Ангелът на смъртта“, „Огледало“, „Изолда“ и „Простете се с надеждата завинаги“. И две книги със спомени: „По бреговете на Нева“ и „По бреговете на Сена“. “
Анна Колоницкая
Откъс:
Ето, вече три месеца, откакто аз – завинаги, за което още не подозирам – съм напуснала Петербург. Първия месец живях в Рига, където беше отседнал моят баща, а оттам заминах за Берлин.
Дали ми харесва тук, в чужбина? Не, изобщо не ми харесва. Тук всичко „не е каквото и както трябва“. Не за това си бях мечтала в Петербург, не така си представях живота в чужбина.
Често си мечтая да си отида у дома, но за това дори не смея да намекна – баща ми би загубил свяст, ако чуе, че искам да се върна в Петербург.
На никого не признавам колко съм разочарована. Повечето, които са избягали от Русия, са във възторг от живота в Берлин и му се наслаждават. Само като си помисли човек – това е един непрекъснат празник – магазини, където можеш да си купиш всичко, за което си помислиш, ресторанти, кафенета, таксита. Какво друго би могъл да искаш?
Тук сякаш всички са забравили за поезията. Трудно е човек да повярва, че същите тези хора доскоро са изминавали неосветените, страшни нощни улици, уморени, гладни и измръзнали, вървели са в студа, под дъжда, често са прекосявали целия Петербург, само и само да слушат стихове в Дома на изкуствата или в Дома на литераторите.
В Берлин аз живея сама, в момента съм в категорията „сламена вдовица“*. Вече седмица, откакто Георгий Иванов замина за Париж да види малката си дъщеричка Леночка и разбира се, първата си жена. Отиде с мое позволение и дори с моята благословия – слава богу, не съм ревнива. Докато той отсъства, аз съм се разположила доста комфортно – имам спалня и приемна в един немски пансион и като „сламена вдовица“ постоянно ме навестяват приятели и познати, които по молба на Георгий Иванов се грижат за мен.
Както си му е редът, от сутринта обикалям магазините, обядвам в ресторантите „Мечка“ или „Фьорстер“, а вечер съм в различни кафенета, сборни пунктове на бежанците.
С една дума, също както в стихотворението на Оцуп:
Всички в Берлин усърдно разучаваме модерните танци. По тях се е увлякъл и Андрей Бели с побелелите коси, който свързва, както е правил и Ницше, танца с философията. Сега за него ден без танци е изгубен ден. В една от „танцовите академии“ той по цели часове с вдъхновена физиономия прави специалната „кнохен гимнастик“ и подскача като фавън, заобиколен от нимфи.
Това е доста зловещо зрелище, особено когато тези танци са в някое берлинско „диле“ – кафене, където се танцува. Там Андрей Бели, след като направи с партньорката си няколко стъпки от фокстрота, внезапно спира, оставя я сама и започва „по-широко, все по-широко, в кръг, в кръг“ ритмично да препуска покрай нея, като се гърчи вакхически и гримасничи. Клетата му партньорка, която очевидно предпочита да потъне в земята от срам, го гледа безпомощно и не смее да помръдне от мястото си. А благодушните немци отпиват от бирата, клатят глави и се подсмиват на verrucktem Herr Professor’а и дори понякога го аплодират поощрително.
Днес е много специален ден. Днес е моят първи бал. Първият истински бал, на който ще отида с кола.
Защото в Петербург ходех на баловете пеша – обута с валенки, затъвайки до коляно в снежните преспи, като стисках в ръце торбичка с летни обувки – естествено, че там нямах бални пантофки, както впрочем нямах и бална рокля, а се задоволявах с роклите на майка ми, които в интерес на истината бяха от Па-риж – тях аз сама ги преправях и ги стеснявах набързо и неумело.А сега за първи път не отивам пеш на бал – и съм със специално ушита за случая копринена рокля с голямо деколте, с много широка пола и здраво пристегната талия, с бална прическа, направена при фризьор, с тюлена панделка в косата и сатенени бални пантофки. Ще отида на бала не с карета, а с такси, с което ще минат да ме вземат Николай Оцуп и моят познат от Петербург Борис Башкиров, „полупоет“, както ние наричаме „пишещите стихове, които нямат достатъчно основания за това“.
И също както е редно, аз съм леко развълнувана, в най-празнично настроение – нали първият бал е своеобразно събитие в живота на едно младо момиче и макар вече от две години да съм женена за Георгий Иванов, се чувствам почти като дебютантка.
И ето, вече съм на бала. И там веднага ме обзема разочарование. Не, отново „всичко не е каквото и както трябва“. Нашите балове в Петербург бяха съвсем други – в тях имаше нещо от великата държава, някакво трагично величие и великолепие.
В огромните колонни зали на черното мраморно имение на граф Зубов на Исакиевския площад, неотоплени, слабо осветени, зъбите ни тракаха от студ, но танцувахме и се веселяхме до припадък, до световъртеж. Спомням си, че на един от тези балове през зимата на 1920 година някой от присъстващите дълго разпитваше всички къде тук може да се намери вино. И като чу отговора, че тук няма и не е имало никакво вино, изпадна в недоумение, сочейки към мен:
– Ами тази девойка къде е пийнала? Няма как да бъде толкова весела, ако не е пила вино!
А тук всичко е дребнаво и плоско, върху всичко лежи някакъв отпечатък на дребнобуржоазност, на посредственост. Всичко е много прилично и чинно и би трябвало това да се харесва – и оркестърът, и сияещите полилеи, отразяващи се в лъснатия паркет като в огледало, и цветните храсти в дървените качета, и бюфетът в дъното на залата с арсенала бутилки, с тортите, пастите и сандвичите. Но на мен не ми харесва, изобщо не ми харесва. И след като се оглеждам, дори започвам да изпитвам почти непознатата за мен скука.
Но макар че балът не оправдава надеждите ми, чувството за разочарование и скука се стопява още щом започвам да танцувам, и отново ми става весело. Не така, както беше преди, там, но все пак ми става весело. Дори намирам, че тук е забавно. Разбира се, че е доста по-зле, отколкото в Петербург, но като за Берлин е добре.
Давам си сметка, че мен просто ме мъчи тъгата по родината. Оттам идва и моето недоволство от всичко и от всички.
Тук има много познати хора от Петербург, но и много писатели и поети, които на мен са ми известни само по име. Оцуп, който е пристигнал в Германия преди мен, ме запознава с тях – с А. Толстой, с Мински, с Еренбург.
В почивката между два танца при мен идва Башкиров.
– Тук е Игор Северянин. Искате ли да се запознаете с него?
– Игор Северянин ли? Искам! Много искам! Покажете ми къде е. Никога не съм го виждала. Дори на снимка. Къде е?
– Ето го там, в ъгъла, на третата масичка – сочи ми Башкиров, – с жена си, принцесата, както той я нарича, макар че тази млада чухонка изобщо не прилича на принцеса. Видяхте ли го?
На третата масичка наистина е седнала скромна млада жена, която по нищо не прилича на принцеса, облечена е с тъмна рокля с дълъг ръкав, вчесана е обикновено, подомашному, и дори не е напудрена – носът ѝ блести издайнически. До нея седи един върлинест брюнет със старомоден дългопол сюртук. Чертите на едрото му лице са до такава степен неподвижни, че изглеждат като издялани от дърво. Той седи изправен, високомерно отметнал глава назад. Целият изглежда претенциозен, колосан, също както е колосана неизмеримо високата, подпираща брадичката му якичка. Такива не се носят не само в Берлин, но даже и в Петербург.
Той седи мълчалив, с напрегнатия неспокоен поглед на пътешественик, който очаква на гарата да се прекачи на влак, и явно тук се чувства съвсем не на място. Никой не му обръща внимание. Никой сякаш не знае кой е той.
Наистина ли това е Игор Северянин? Онзи същият „гений Игор Северянин“, който гордо беше провъзгласил за себе си:
Не, аз по съвсем друг начин съм си представяла „принца на теменужките“.
