За книгата и автора:
Вирджиния Улф (1882–1941) е призната за една от най-големите писателки на XX в., ключова фигура в световната литература. През целия си творчески живот тя създава малък брой разкази и темите в тях са онези новаторски търсения от 20-те години, които изследват личността и съзнанието, конфликта между вечното и преходното, между действителното и въображаемото, и именно тяхната неповторимост изисква въвеждането на нови литературни техники. В тези ранни разкази най-добре, дори нагледно, се вижда как около зрънцето реалност Вирджиния Улф с лекота плете мрежа от мисловни асоциации – странни, мъгляви, често неразбираеми. Неслучайно литературната критика твърди, че прозата ѝ се домогва до висините на музиката. В някои от разказите случката и разказът са в основата, в други те са изместени от настроения, образи и поетични прозрения. Заглавията в този том са подредени хронологически, защото само така може да се проследи изумителната еволюция на писателката, която започва да твори в традиционен стил, минава през модернизма, докосва се до постмодернизма и отново се връща към традицията. По същата причина те не могат да бъдат сложени под общ заменател, защото едни носят белезите на класическата фабула, а в други експериментът преобладава.
Да четеш тези разкази и въобще Вирджиния Улф е огромно удоволствие, да тълкуваш нейния свят, да чуваш гласа и, да усещаш болезнената острота на нейните възприятия и по този начин – да откриваш себе си. Преди всичко да откриваш себе си.
Подбор и съставителство: Иван Атанасов и Иглика Василева
Превод от английски: Иглика Василева
Откъс от разказа „Вечерно парти“:
О, нека изчакаме малко! Луната е високо, небосводът – открит; а ето там на фона на небето се издига могила с дървета, това е земята. Плаващите сребристи облаци гледат надолу към талазите на Атлантика. Вятърът тихо подухва откъм ъгъла на улицата, изду наметалото ми, с лекота го задържа във въздуха, после го остави да падне и да провисне, а морето бушува, блъска се в скалите и пак се отдръпва. Улицата е почти празна; всички транспаранти на прозорците са спуснати; жълтите и червени люкове на презокеанските кораби току хвърлят ярки петна върху синята разлюляна гръд на морето. Свеж е нощният въздух. Прислужничките са се събрали край стълба на пощенската кутия или пък флиртуват в сянката на оградата, където цветовете на едно дърво са увиснали като тъмнеещ дъжд. Върху кората на ябълката малките мушици потръпват, смучат захар с дългите си черни хоботчета. Къде се намираме? Коя може да е къщата с партито? Тия тук фасади с техните розови и жълти прозорци изглеждат сдържани и смълчани. А – зад ъгъла, по средата, ей там, където една врата стои отворена, – почакай още миг. Нека погледаме хората, един, двама, трима, които са се забързали натам, към светлината, а мушиците щурмуват стъклените вратички на фенера, поставен на земята като в гора. Ето, идва файтон и се устремява към същото място. Дама, бледна и обемиста, слиза от него и влиза в къщата; господин във вечерен тоалет в черно и бяло плаща на файтонджията и тръгва след нея със забързани стъпки. Хайде, иначе ще закъснеем.
Върху всяко кресло има малка, мека възглавничка; панделки от ефирна материя са увити около грейнали коприни; свещи с крушовидни пламъци горят от двете страни на овално огледало; има и четки за коса, полираните им дръжки са от броня на костенурка; кристални гарафи със сребърни запушалки. Възможно ли е винаги да изглежда така – не е ли това е същината – духът? Нещо разми чертите на лицето ми. Почти не се вижда в замъглената сребриста светлина на свещите. Хората ме отминават, без да ме виждат. Те имат лица. В техните лица звездите сякаш блестят през прозирна розова плът. Салонът е пълен с оживени, но безплътни фигури; стоят прави пред лавици, изпъстрени от безброй томове малки книги; главите и раменете им скриват част от квадратните златни рамки на картините; а телата им, гладки като каменни статуи, са се скупчили на фона на нещо сиво, непокорно и лъснало като вода отвъд незапердените прозорци.
– Ела да отидем в ъгъла и да си поговорим.
– Чудесно! Чудесни хора! Духовни и чудесни!
– Но те не съществуват. Не виждаш ли как езерцето прозира през главата на професора? Не виждаш ли лебеда, който плува върху полата на Мери?
– Мога да си ги представя с малки грейнали розички около тях.
– Малките грейнали розички са досущ като светулките, които видяхме заедно във Флоренция, накацали глицинията, носещи се във въздуха огнени атоми, летят и светят... светят, не мислят.
– Светят, не мислят. Както и всички книги зад нас. Ето го Шели... а това тук е Блейк. Хвърли ги високо във въздуха и ще видиш как стиховете им ще полетят надолу като златисти парашутчета, ще блещукат, ще кръжат и ще ни посипят с дъжд от звездни цветчета.
– Да ти цитирам ли Шели? „Ей там! Пустошта тъмнее под луната“...
– Чакай, чакай! Недей сгъстява ефирната ни атмосфера в капчици дъжд, поръсили тротоара. Нека подишаме още огнената прах.
– Светулки в глицинията.
– Жестоко, нали! Ала виж как големите цветове са увиснали пред нас; огромни полилеи от златисти и пурпурни висулки се спускат от небето. Не усещаш ли как фината им позлата рисува бедрата ни, докато влизаме, и как тъмносивите стени припляскват вяло край нас, докато потъваме все по-дълбоко и по-дълбоко във венчелистчетата или се изпъваме като кожата на барабан?
– Професорът се носи към нас.
– Професоре, кажете ни...
– Да, мадам?
– Според вас необходимо ли е писането ни да е граматически вярно? И пунктуацията. Въпросът със запетайките на Шели живо ме интересува.
– Нека седнем. Да ви кажа право, отворените прозорци след залез... когато съм с гръб... въпреки приятния разговор... Попитахте за запетайките на Шели. Несъмнено важен въпрос. Ето там, малко вдясно от вас. Това е оксфордското издание. Очилата ми! Ох, бремето на вечерните тоалети! Не бих се осмелил да чета... да не говорим пък за запетайките... този модерен шрифт е ужасен. Създаден да съответства на модерната оскъдност; признавам, че сред съвременниците намирам малко неща достойни за възхищение.
– Тук съм напълно съгласна с вас.
– Така ли? Боях се, че ще ми възразите. На вашата възраст, във вашия... тоалет.
– Сър, аз пък намирам малко достойни за възхищение неща сред древните. Тези класици – Шели, Кийтс, Браун; Гибън; има ли и една-едничка страница, която да цитираш от край до край, или поне един съвършен параграф, или изречение, което да не може да бъде доизпипано от перото на човек или Бог?
– Шшт, мадам. Вашето възражение не е лишено от основание, но му липсва умереност. Още повече че вашият избор на имена... В кой отдел на духовното може да сложите Шели редом с Гибън? Освен ако всъщност техният атеизъм... Но да не се отклоняваме. Съвършеният параграф, съвършената фраза; хм... паметта ми... освен това забравих очилата си върху рамката на камината. Заявявам. Но всъщност вашата строга критика се отнася до самия живот.
– Несъмнено тази вечер...
– Човешкото перо, поне така си мисля, не би имало затруднение да пренапише написаното. Отвореният прозорец... дето стоях на течение... и, нека ви споделя, разговорът на онези дами, сериозен и добронамерен, с разпалени схващания за съдбата на негъра, който и в този момент превива гръб под камшика, за да осигури каучук за някои от нашите приятели, ей там, увлечени в приятен разговор. За да се насладим на споменатото от вас съвършенство...
– Разбирам гледната ви точка. Човек трябва да пресява и отстранява.
– По-голямата част от всичко.
– Но за да докажем правотата на това, трябва да стигнем до дъното на нещата, тъй като според мен вашето разбиране е като онези посърнали трицветни теменужки, които човек купува и засажда специално за нощта на празненството, а на другата сутрин ги намира съвсем оклюмали. Вие поддържате схващането, че Шекспир трябва да бъде изключението, така ли?
– Мадам, аз не поддържам никакво схващане. Просто онези там дами ми развалиха настроението.
– Нали бяха добронамерени. Вдигнали лагер на брега на малък приток, където събират тръстики, топят ги в отрова, със сплъстени коси и намазани с жълто тела, изскачат напред и ги забиват в хълбоците на благоразположените; такива са добронамерените.
– А стрелите им причиняват изтръпналост. Това, и като прибавим ревматизма...
– Тръгна ли си най-сетне професорът? Бедният старец!
– Но как е възможно на неговата възраст все още да съхранява това, което ние на нашата вече губим, искам да кажа...
Книгата на Вирджиния Улф „Дневникът на госпожица Джоун Мартин“ и други неиздавани разкази, можете да закупите от Издателство Изток – Запад.
