За книгата:
През 1936 г. присъствието на нацистите във Виена е просто досадна подробност в ежедневието на петнайсетгодишния Щефан Нойман, син на заможно еврейско семейство. Най-добрата му приятелка е гениалната Жофие-Хелене, християнка, чиято майка издава прогресивен антинацистки вестник, а баща ѝ, също журналист, умира при съмнителни обстоятелства. Животът на двамата тийнейджъри обаче постепенно се усложнява, когато отнемат правата и имуществото на всички евреи, а майката на Жофие е арестувана от Гестапо.
В сгъстяващия се мрак обаче проблясва и лъч надежда. Трюс Вайсмюлер, съпруга на банкер от Амстердам, започва да прекарва нелегално еврейски деца през границата с Нидерландия. За тази мисия се изискват желязна воля и невероятна находчивост. Положението се усложнява още повече, когато Хитлер анексира Австрия и държава след държава затварят границите си за бедстващите евреи. Но именно в тези мрачни времена проличава силата на характера и една крехка жена се осмелява да се противопостави на самия Айхман, мъжа, намерил решение за „еврейския проблем“ в газовите камери. Той се съгласява да се пусне влак от Виена за Лондон, в който 600 деца да намерят убежище, но при едно условие – всичко това да стане в рамките на седмица. Организирането на подобно начинание в такъв кратък срок е мисия невъзможна, но Айхман е срещнал достоен противник. Трюс Вайсмюлер успява да направи немислимото – да качи на влака 600 еврейски деца и така да ги спаси от сигурна смърт.
Базиран на действителни събития, романът пресъздава малко известната днес операция „Киндертранспорт“, донесла спасение на десет хиляди деца от окупираната от Хитлер Европа, отдавайки заслужена почит на една неустрашима жена, изиграла решителната роля в начинанието.
За автора
Мег Уейт Клейтън е автор на седем романа, превърнали се в бестселъри на „Ню Йорк Таймс“, сред които се подрежда и най-скорошната ѝ книга „Красиви изгнаници“ (Beautiful Exiles). Сред по-ранните ѝ произведения са отличената с Наградата „Лангъм“ „Надпревара към Париж“ (The Race for Paris); финалистът за Наградата „Белуедър“ за обществено ангажирана художествена литература (PEN/Bellwether) „Езикът на светлината“ (The Language of Light) и др. Дипломирана в правния колеж на Мичиганския университет, Мег пише и за „Сан Франсиско Кроникъл“, „Лос Анджелис Таймс“, „Ню Йорк Таймс“, „Уошингтън Поуст“, „Форбс“ и общественото радио, най-често по въпросите за предизвикателствата, с които се сблъскват жените в съвременния свят.
Откъс
След анексирането на Австрия от страна на Германия през март 1938 г. и събитията от Кристалната нощ през месец ноември същата година е поставено началото на безпрецедентно начинание, чиято цел е извеждането на десет хиляди деца от Германския райх и изпращането им във Великобритания. Въпреки че романът е художествена измислица, събитията, описани в него, се основават на реални факти, свързани с провеждането на виенската операция „Киндертранспорт“, ръководена от Гертруда Вайсмюлер-Майер, нидерландска поданичка, чиято спасителна дейност датира още от 1933 г. За спасените от нея деца тя е поизвестна като леля Трюс.
Едрите като парцали снежинки придаваха особена мекота на гледката от другата страна на прозореца – заснежен замък, чиито призрачни очертания се мержелееха през снежния въздух върху покритото със сняг възвишение. „Бад Бентхайм! Бад Бентхайм, Германия! Пътниците за Нидерландия да приготвят документите си за проверка!“ – разнесе се гласът на кондуктора. Гертруда Вайсмюлер – жена с волева брадичка, изразителни нос и чело, широка уста и кашмиреносиви очи – целуна бебето в скута си. После притисна устни към гладкото челце на момченцето още веднъж, този път по-продължително, и го подаде на сестричката му, а тя самата свали кипата1 от главата на още прохождащото ѝ братче.
– Es ist in Ordnung. Es wird nicht lange dauern. Dein Gott wird dir dieses eine Mal vergeben – отвърна тя на възраженията на децата на родния им език.
Всичко е наред. Няма да продължи дълго. Бог ще ви прости този път.
Влакът спря с тежка въздишка. В същия миг по-голямото момченце нададе вик „Мамо!“ и се хвърли към прозореца.
Трюс приглади косата на детето и проследи погледа му през зацапаното от снега стъкло. На перона бе пълно с хора, които стояха като под строй, сякаш несмущавани от бурята. Забеляза носач с натоварена с багаж количка, прегърбен мъж с окачена на раменете табела с реклама на шивашки услуги. Да, ето я и нея, непознатата, която детето бе зърнало – стройна, с тъмно палто и шал, тя стоеше до сергията за наденички с гръб към влака и момченцето, което сега отново се провикна: „Маааа-мооо!“
Жената се обърна и с поглед, вперен в превъртащите се букви на таблото, разсеяно отхапа от мазната наденичка. Момченцето се сви омърлушено. Не беше майка му, разбира се.
Трюс притегли детето към себе си и въздържайки се да дава неизпълними обещания, само прошепна: „Няма нищо, няма нищо.“
Вратите на вагона се отвориха със стряскащо хлопане и свистене. Застаналият на перона униформен немски граничар подаде ръка на една от слизащите пътнички, бременна германка, която облегна облечената си в ръкавица длан на неговата. Трюс разкопча перлените копчета на ежедневните си ръкавици от жълта кожа и разхлаби фестонираните им маншети с изящна контрастираща черна украса. Меката материя се закачи на едрия рубин, който кротко лежеше върху дланта ѝ редом с другите два пръстена, но тя сякаш не забеляза това и с ръце, по които бяха започнали да избиват едва забележими петънца и фини бръчици, внимателно избърса сълзите на момченцето.
После приглади косите и дрехите на децата, обръщайки се към всяко от тях по име. Действаше делово, без да изпуска от поглед намаляващата опашка.
– Добре – каза тя, избърсвайки слюнката, стичаща се от устенцата на бебето, когато и последният пътник напусна влака. – Вървете да се измиете, както се упражнявахме по-рано.
Войникът от граничния патрул вече се качваше по стъпалата на вагона.
– Хайде, по-бързичко, и хубаво да се измиете – заръча им тя със спокоен тон, след което добави към момиченцето: – Миличка, не пускай братята си да излизат от тоалетната.
Докато отново не си сложиш ръкавиците, нали, лельо Трюс? – отвърна то.
В никакъв случай не биваше да я заподозрат, че нарочно крие децата, но предпочиташе да не са наоколо по време на предстоящите преговори. „Като имаме пред очи не видимото, а невидимото“, каза си Трюс наум и несъзнателно притисна рубина към устните си, сякаш го целуваше.
Отвори дамската си чанта, много по-елегантна от онази, която би носила, ако знаеше, че на връщане към Амстердам ще бъде придружавана от три деца. Докато наблюдаваше как хлапетата се отдалечават по пътеката към тоалетната, тя започна да рови из съдържанието ѝ и незабелязано свали пръстените си.
Граничарят се появи в предната част на вагона. Бе млад, но не толкова, че да не е женен и да няма собствени деца.
– Визите, моля! Имате ли изходна виза? – обърна се той към Трюс, единствената пътничка във вагона, която настойчиво продължаваше да рови из чантата си, сякаш търсеше поисканите документи.
– Децата могат да бъдат толкова буйни, нали? – отвърна приветливо тя, напипвайки паспорта си, но без още да го вади от чантата. – Имате ли деца, господин офицер?
Войникът ѝ отправи непозволена усмивка.
– Със съпругата ми очакваме първото си дете навръх Коледа.
– Какъв късметлия! – отвърна Трюс, усмихвайки се на собствения си късмет. Погледът на граничаря се отклони по посока на шума от течаща вода и галещото слуха чуруликане на децата. Тя почака зародилата се в ума му мисъл да узрее: съвсем скоро самият той щеше да бъде баща на невръстно бебе, като малкия Алекси, което бързо щеше да порасне и да се превърне в сладко детенце като Израел или милата, добра Сара.Пръстите ѝ започнаха да си играят с рубина, който сега хвърляше топли отблясъци в самотния обков върху ръката ѝ.
– Сигурна съм, че сте подготвили за съпругата си нещо специално, подарък, за да ознаменувате щастливото събитие.
– Нещо специално ли? – повтори граничарят и вниманието му отново се върна към нея.
– Нещо красиво, което да носи всеки ден и което да ѝ напомня за този щастлив момент. – Трюс свали рубина. – Баща ми е подарил този пръстен на майка ми в деня на моето раждане.
И бледите ѝ, нетрепващи пръсти плъзнаха в ръката му пръстена и паспорта – паспорт, в който не бяха вписани деца.
Войникът заизучава камъка недоверчиво, но взе само документите ѝ и след като ги провери, хвърли повторен поглед към дъното на вагона.
– Децата ваши ли са?
Децата с нидерландско поданство можеха да бъдат вписани в личните документи на родителите си, но графата в нейния паспорт бе празна.
Трюс завъртя рубина така, че камъкът да улови светлината, и рече:
– Децата са по-ценни от всичко.
Книгата на Мег Уейт Клейтън "Последният влак за Лондон", можете да закупите от издателство Изток – Запад.
