„Крайречно царство“ е един от четирите велики романа на китайската литература и е сред първите приключенски романи на средновековен Китай, наречени уся сяошуо – подобни на рицарските, или „робинхудовски“ предания, в който се преплитат фантазия, история и философия и се описват приключенията и подвизите на доблестните юнаци уся – легендарни майстори на бойните изкуства, поборници на правдата и закрилници на онеправданите, подобни на българските хайдути.
Увлекателно е описан Китай през XII в. – правовата му система, живота на богатите и бедните, на чиновниците, на учените и монасите, системата за наказване на престъпниците. В центъра на повествованието са въстаниците в лагера Ляншанбо; принудени от различни обстоятелства, към тях се присъединяват хора от цял Китай. Книгата е спиращо дъха описание на героите и на техните подвизи.
Романът излиза в България през 1956 г. (под името „Речни заливи“) в превод от руски език. С годините двата му тома стават изключителна библиографска рядкост. В руското издание, по което е направен българският им превод, са включени 70-те глави. За техен автор повечето изследователи приемат Ши Найан.
Третият том на „Крайречно царство“ е направен от английски език (по превода от китайски на Сидни Шапиро).
За автора
Ши Найан (1296–1372) е китайски писател, автор на романа „Крайречно царство“, считан за едно от най-важните произведения на китайската литература и е един от четирите класически китайски романа.
За живота на Ши Найан се знае много малко. Някои изследователи смятат, че това може да е псевдонимът на Луо Гуанджун.
Откъс
Ето такива добродетелни хора, читателю, се бяха събрали в Ляншанбо. Родословието им и техните назначения отдавна бяха предопределени. Но няма защо да се повтаряме.
Смелчаците често слизаха от планината сами или начело на отряди, или пък в група от по няколко главатари да изпълняват патрулна служба по пътищата. Обикновените пътници и търговците не закачаха. Но ако пресрещнеха някой чиновник, веднага му опразваха сандъците от всичкото злато и сребро. Не оставяха жив ни един от членовете на семейството му. Плячката пращаха в лагера и трупаха в хазната за общи нужди. Дребните трофеи пък разделяха помежду си.
В радиус от триста ли разбойниците без никакво смущение посягаха на богатствата на знатните семейства, които потискаха народа. Пък и кой би посмял да им се опълчи! Надлъж и нашир те заграбваха имуществото на такива хора – както и на разни новобогаташи – и го отнасяха горе в планината. Извършиха над хиляда такива успешни набега. Никой не можеше да им се противопостави, пък и тях ни най-малко не ги беше грижа, че жертвите им могат да подадат официална жалба срещу тях. Така или иначе никой не се оплака и истината не беше разкрита публично.
Сун Дзинян остана в планината след дадената клетва за съюз между разбойниците. Адската горещина на лятото отстъпи място на прохладата на ранната есен. Наближаваше деветият ден от деветия лунен месец – Празникът Чунян. Сун Дзинян заръча на Сун Цин да подготви пиршество, на което всички братя в лагера да се полюбуват на цъфналите хризантеми. Онези, които по това време не бяха в лагера, бяха призовани да се приберат.
За празника подготвиха планина от месо и море от вино. Най-напред голяма част от храната беше раздадена на конните отряди, на пешите войски и силите по вода, както и на младшите командири, за да могат да си устроят тържества и да пируват заедно.
Залата на верността и справедливостта отрупаха с хризантеми, главатарите се събраха там и насядаха по старшинство с чаши вино в ръце. В предната част на залата от две страни зазвучаха ударите на гонгове и барабани. Главатарите пируваха сред тропането на чаши и клечки за храна, сред много шум и смях. Ма Лин свиреше на флейта и пееше, а Ян Цин дрънкаше на цитра.
Никой не усети кога се стъмни. Сун Дзинян, съвсем пиян, поиска да му донесат хартия и четка, за да напише стихотворение. Когато стана готов, той запя стиховете под акомпанимента на музиката. Ето какво гласяха те:
Със младо ароматно вино посрещаме днес чуден празник.
Поглеждаме към синята вода, към алените хълмове,
към жълтите тръстики и горчивия бамбук.
Косите постепенно побеляват,
но зад ухото съм затъкнал жълта хризантема.
И нека да се радваме на нашта дружба –
по-ценна е от злато и нефрит.
Спечелихме победи срещу враговете си свирепи,
успяваме да браним границите си,
законите ни са разумни и живеем в ред.
Не искаме днес нищо друго, само туй –
да спрем нашествието на варварите,
да защитаваме народа и страната си.
Сърцата ни са пълни с вярност, дори и подлите чиновници
за подвизите ни да си остават слепи.
И нека императорът по-скоро ни помилва,
за да намерят нашите души покой.
– Мине се не мине и вие заговаряте за помилване – провикна се У Сун. – Така убивате цялото ни въодушевление!
Ли Куй – Черния вихър пък се огледа свирепо и също нададе глас:
– Помилване та помилване! На кого му е притрябвало някакво си проклето помилване! – С един ритник той преобърна масата и изпочупи всичко, дето беше наредено отгоре.
– Как дръзва тоя смугъл глупак да ми говори така оскърбително? – изкрещя Сун Дзинян. – Стражи, веднага го изведете навън и му отрежете главата!
Главатарите паднаха на колене.
– Напил се е. Простете му, братко! – примолиха се те.
– Станете, братя. Щом е така, хвърлете го в тъмницата.
Главатарите си поотдъхнаха. Няколко надзиратели се приближиха до Ли Куй.
– Страхувате се, че ще ви избягам, така ли? – запита Черния вихър. – Няма и гък да кажа, дори и нашият старши брат да нареди да ме накълцат на парчета! Пък ако ще да ме убие, пет пари не давам! Дори самото небе не може да ме изплаши, но брата Сун винаги ще следвам.
И като каза това, той тръгна след надзирателите към тъмницата. Това разтърси Сун Дзинян дотолкова, че той отведнъж изтрезня. Стана му тежко на душата. У Сун се опита да го утеши.
– На всички много им харесва вашето тържество. Само дето Ли Куй си е по природа грубоват и като си пийне, го хващат дяволите. Не вземайте толкова присърце цялата тази работа. Елате да се веселите при останалите братя.
– Когато бях пиян и съчиних бунтовническото стихотворение в Дзянджоу, той се застъпи за мене – отвърна Сун Дзинян. – Днес съчиних друго стихотворение и за малко не заръчах да го убият. За щастие, вие, братя, ме разубедихте. Ли Куй е най-близкият ми човек тук, само дето не сме от една плът и кръв. Как бих могъл да прогоня сълзите си? Братко – обърна се той към У Сун, – вие сте умен човек. Искам да ни помилват, за да можем отново да заживеем почтен живот и да заемем държавни длъжности в служба на родината. Защо това да убива въодушевлението ви?
– В днешно време всички чиновници – и гражданските, и военните – са мошеници и само мамят императора – рече Лу Джишън. – Душите им са черни като расото ми. Възможно ли е въобще веднъж завинаги да се прочисти императорският двор? Помилването нищо няма да промени. Няма ли да е по-добре наместо това да организираме прощално пиршество и от утре всеки сам да поеме по своя път?
– Чуйте ме, братя – каза тогава Сун Дзинян. – Императорът е свят и чист човек. Обграден е обаче от коварни сановници и те са успели временно да го объркат. Ще дойде обаче ден, когато облаците ще се разсеят и слънцето отново ще се покаже. Той ще разбере, че ние действаме от името на небето и никога не сме вредили на народа и ще опрости престъпленията ни. Тогава заедно ще служим на родината си и ще се стремим да се отличим. А какво може да бъде по-хубаво от това? По тази причина именно се надявам, че скоро ще бъдем помилвани. Нищо друго не желая.
Главатарите отново и отново благодариха на Сун Дзинян за думите му. Те продължиха радостно да пият, докато съвсем не се напиха, след което на пиршеството беше турен краят и всички се прибраха по постовете си.
Рано на следващата сутрин главатарите отидоха да видят Ли Куй. Той все още спеше. Събудиха го.
– Вчера се напи – започнаха да му обясняват те – и започна да ругаеш нашия уважаем брат Сун Дзинян. Днес ще те екзекутират.
– И насън не бих посмял да го ругая – отвърна Черния вихър. – Но ако толкова иска, нека ме убие.
Те го заведоха в залата и попитаха Сун Дзинян какво ще бъде наказанието му. Тогава Сун Дзинян остро смъмри Ли Куй.
– Имам толкова много подчинени. Какъв закон и ред щяхме да имаме, ако всички се държаха невъзпитано като тебе! Заради молбите на братята ни ще отменя екзекуцията ти. Но лошо ти се пише, ако пак се провиниш!
Ли Куй покорно измърмори нещо и се оттегли. Главатарите също напуснаха залата.
Дните тихо се нижеха един след друг, наближаваше зимното слънцестоене. Заваля сняг и като сребриста завивка покри земята. Небето се проясни и от ниското дойде човек и доложи:
– На седем или осем ли оттук хванахме група пътници от Лайджоу, които карат фенери за Източната столица. Какво да ги правим?
– Не ги връзвайте – нареди Сун Дзинян. – Доведете ги тук.
Не след дълго въведоха пътниците в залата. Двама от тях бяха околийски началници, а останалите осем или девет бяха майстори на фенери. Изделията им бяха натоварени в пет каруци. Най-главният сред тях заговори:
– Аз съм околийски началник в Лайджоу, а моите спътници са майстори на фенери. Всяка година от столицата поръчват по три комплекта фенери от нашата област, а тази година поискаха и два комплекта отгоре. Фенерите са много изящни и са направени от нефрит в девет различни нюанса.
Сун Дзинян предложи на гостите си вино и храна и ги помоли да покажат фенерите. Майсторите окачиха нефритените фенери – общо осемдесет и един – покрай четирите стени на залата. Провесени от покривните греди, те стигаха чак до пода.
– Бих задържал всичките ви фенери – заяви Сун Дзинян, – ако не се страхувах, че с това мога да ви навлека неприятности. Оставете ми само един от комплектите, останалите можете да доставите в столицата. Ето ви двайсет ляна сребро за безпокойството.
Пътниците му поблагодариха и си заминаха. А Сун Дзинян накара да запалят фенерите и да ги сложат в залата с паметната плоча в чест на Чао Гай. На следващия ден той се обърна към главатарите.
– Роден съм в Шандун и никога не съм ходил в столицата. Научих, че императорът подготвя голяма изложба на фенери. Ще се организира всенародна веселба, за да се отпразнува първото пълнолуние от новата година. Направата на фенерите е започнала още по време на зимното слънцестоене и е приключила едва сега. Искам да взема със себе си няколко души и тайно да се промъкна в града, за да ги видя.
– Това едва ли е възможно – възрази У Юн. – Източната столица е по-строго охранявана от което и да е друго място. Какво ще правим, ако нещо се обърка?
– През деня ще се покрия в някоя странноприемница и ще стоя далеч от хорските погледи. Ще излизам само вечер. Какво толкова може да се случи?
Главатарите напразно се опитваха да го разубедят. Сун Дзинян не отстъпваше.
И понеже Сун Дзинян отиде да види фенерите, един театър бе напълно разрушен, а една улица с бордеи се превърна в бойно поле.
И наистина:
Тигрите безстрашни бързо се придвижват към имперския дворец
и звезди свирепи през нощта нахлуват в крепостта Полегнал вол.
Книгата „Крайречно царство“ том 3, на Ши Найан можете да закупите ползвайки този код 30NOV2020, който ще ви даде 20% намаление на всички книги от Издателство Изток – Запад.
