Една друга история на преходното време.
Отърсвайки се от не-свободата, ние не влязохме в демокрацията, просто излязохме от обсега на произвола. Мнозина приеха свободата като лично консумативно благо. Но тя изискваше много последователни и колективни усилия и щеше да бъде такава, каквато я направим. За това ни липсваше както собствен опит, така и познание за смисъла и правилата на демократичната култура. Можеха ли тези липси да бъдат запълнени само от вносен опит и познание, от понятията и принципите, идващи от високата теория? Въпреки безспорния си престиж, високото нормативно познание не ни помагаше да разберем защо действащите хора не го следват. Слабото му влияние върху всекидневното поведение, върху политическото говорене и действие насочваше към причините – разминаване между конкретната емпирична реалност и нормативните понятия. Книгата е своеобразна хроника на опитите през последните три десетилетия през конкретни казуси да се разкрият конфликтните точки между базисните ценности на демократичната теория с новата и непозната фактуалност на посткомунизма и важността на извлечения от това опит за двойното еманципиране – и на социалното познание, и на обществото.
За автора
Професор от Софийския университет, гост-професор в EHESS (Париж), аниматор на форум „Софийски диалози“, директор на Института за изследване на близкото минало. Автор на 20 книги, между които: „Вебер и Бурдийо – дебатът за интелектуалците“ (ДНЧО, 2003), „Как се променят нещата“ (ИИБМ/СИЕЛА, 2016), „Историкът и множественото минало“ (ИИБМ/СИЕЛА, 2017), „Романи – семиотични прочити“ (Просвета, 2019), „Семиотика и критика на културата“ (ИИБМ/СИЕЛА, 2019), „Communism, Science and the University. Towards a Theory of Detotalitarianisation“ (Routledge, London, 2020).
Откъс
„Старецът и вълците“
В замяна на минимална сигурност социалистическият човек беше приел да живее чрез указания и дирeктиви. Демокрацията, обратно, предполага активна и социално инициативна личност, която е в състояние да се грижи за себе си. И тази личност вече започна да се появява и проявява, но за съжаление, някои аспекти в нейния облик са доста стряскащи и дори неприемливи за по-голямата част от хората. (Тук е и един от факторите на това явление, което може да наречем – развиване на вторична пасивност.) Съвсем закономерно една от натрапващите се форми на активния човек в нашите условия на икономическа криза и изострено политическо противостоене, наред с различните политически елити (за които можем да приемем, че са водени преди всичко от целите на „общото“ благо), се яви спекулантът. Имаме основания да видим зад това название една по-широка социална категория. Тъй като черният пазар днес се разпростира не само върху дефицитните стоки, но и върху предлаганите идеи, както и върху самите човешки биографии. Всичко се оказва подходящ обект за извличане на една обществено нерегламентирана „печалба“.
И така, днешният българин се намира във вакуума между два нравствени стандарта: прогресивно демонтираната, книжно скрепена „нравственост“ на социалистическия човек (и нейните битови корективи, на които се опираха опозиционните настроения) и задаващите се в далечината нравствени императиви на свободния човек и на демократичното общество, такова, каквото може да се изгради в България, на Балканския полуостров в края на века.
Ще си послужа с една метафора: животът при социализма може да бъде оприличен на много дълга опашка, на която всички сме се наредили, но мястото ни в нея е определяно от тези, които раздават номерата. Постоянно стават някакви вътрешни раздвижвания, размествания и т.н., но общо взето всички безропотно чакат. Чакат да им дойде редът. На мнозина никога не идва редът, тъй като опашката работи на принципа на чакането, но и на пререждането. Така или иначе се създаваше чувството, макар и много изкривено, за „ред“. Ранглистата на хора, ценности, професии и др. се определяше от център, чиито решения хората бяха свикнали да консумират дори когато вътрешно категорично оспорваха. На една извратена основа се осъществяваше някакъв ценностен монизъм. Знаеше се във всички случаи срещу какви качества, срещу каква позиция какво може да се получи, какво място може да се заеме в опашката.
Разбира се, този монизъм можеше да бъде осъществен на базата на една основна подмяна на нивото на отделната личност. При социализма всички живяхме с подменени биографии, изградени през призмата на класов критерий, и имахме възможност да ги „градим“ само в степента, в която се вписваха (активно или пасивно) в логиката на строя. Примиряването с такива биографии означаваше отказ от истински активна позиция и легитимираше режима. Ето защо биографиите (с целия тежък инструментариум зад тях – лични състави, кадровици, доносници, досиета и пр.) подменяха човека – това, което мисли, чувства, което реално му се е случило... Не качествата, не степента на подготовка, а биографиите мотивираха мястото в обществото и степента на успех. Ето защо, когато някой „сгрешеше“, когато се отклонеше от „пътя“, чупката на съдбата му резонираше в цялата биография. Той вече не бе достоен за официално лансираната биография (отговаряла на мястото, което е заемал в обществото) и следователно тя трябваше да се провери, т.е. да се коригира. Когато някой от номенклатурата трябваше да бъде отстранен, – откриваха в биографията му нещо скрито – баща му е бил собственик на мелница или бащата на жена му е бил стражар преди 9 септември 1944 г. Точно тези корекции, в степен по-голяма от самата „простъпка“, мотивираха cанкциите на обществото. (Джордж Оруел в „1984“ е уловил много точно обратния детерминизъм в корелацията обществена изява – биография.) Не това, което се случва, се влива в биографията на човека, а точно обратното – случва се това, което биографията повелява.
Днес под натиска на демократичните процедури и на разширяващия се политически плурализъм тази единна схема се разпуква, заменена е от peдица по-частни кодекси. Но мястото на мумифицирания „нравствен“ кодекс на социалистическата държава не е заето от нищо в същата степен „общовалидно“. Оценките и поощренията идват от различни конкуриращи се центрове, нито един от които не е успял напълно да отъждестви идеализираната представа за това „как трябва да изглеждат нещата“, с конкретната социална практика, с която се обвързва. Личността се озовава в опасна зона на релативизъм.
Само наивниците можеха да мислят, че с политическата смяна автоматично ще се промени и икономическото им положение. Но споделено от всички бе фундаменталното очакване за връщане достойнството на личността, нейното зачитане и защита от произвола. Най-сетне – за помиряване между убеждения и съдба с биография. Обществото влезе в промяната с надеждата за индивидуална автономия: правото на лично мнение и собствен избор, които да не изглеждат обществено осъдителни (срамни и следователно отново подлежащи на конспириране); възможност за докaзване на качествата, в това число и качествата на мисленето и идеите, при свободна конкуренция. Но стана така, че изненадани се изправихме пред едно характерно превъплъщение на познатия феномен (епопеята на „компроматите“ и на „операциите Клин“ са само най-драстичните прояви на нещо много по-основно). В ход е истинска операция „Биография“, в която се сплитат мотивите на пренаписване, изопачаване, извличане и т.н. Всички са заплашени, но най-вече тези, които са дръзнали да се заявят като субекти на политическо действие. Този процес на загубване на биографията засяга и хората, които имат чувството, че заедно с днешната история пишат и новата си биография.
Днес безспорно се диша по-свободно, макар страхът от партийните секретари да не е изчезнал напълно или да е заменен частично от страха за насъщния. Хората разполагат с възможности, които сякаш не знаят как да реализират, а може би и не изпитват необходимост да използват. Миналогодишната кандидат президентска кампания, както и неотдавнашните опити за съставяне на коалиционно правителство, се превърна в убедително доказателство (тъй като на рампата, в светлината на прожекторите застанаха хора с претенциите за изграден образ) за деформиране на представите ни за личността в две диаметрално противоположни, но свързани крайности. От една страна, поради оскъдицата на оригинални, отиващи в дълбочина идеи за обществото (подсилена от реалната липса на големи различия в отделните платформи относно характера на „прехода“ и процеса на постоянно изземане на аргументите) предизборната кампания премина не толкова на базата на обсъждането на платформи и алтернативи, колкото на одумване на конкурента. Стратегията на изборните щабове разчиташе на личната дискредитация на опонентите. „Доказването“ на несъстоятелността на човека се прехвърляше върху програмата, или обратното.
От друга страна, това не довежда до някакво повишаване стойността и тежестта на индивида. Нещо повече – съпроводено е с лишаването му от индивидуалност. Успоредно със законите за връщането на заграбената някога частна собственост, като че се извършва един обратен процес на експроприация на биографиите с оглед рационалното им партийно оползотворяване. Как технически се осъществява това? Чрез разпокъсването на биографиите на малки парчета. В интерпретацията на другите (другата страна, политическия противник или просто всички, които са не-аз) отпадат традиционни базисни понятия и представи – облик на човека, линия на поведение, peпyтaция и място в професията или групата. Изчезва житейският път (граден години, десетилетия), разпокъсан на отделни случки, епизоди, инциденти... Тоест на подлежащи на относително обособяване единици биография. И тези биографеми не само започват да съществуват самостоятелно, не само са третирани като взаимозаменяеми, но и заменят цялото, подменят биографията. Животът е сведен до механичен набор от биографеми. Нашето публично пространство, подхранвано така усърдно от пресата, слуховете, митовете и от това, което реално се случва на отделните хора, е изпълнено с блуждаещи, лишени от основа биографеми, всяка от които в удобно избран момент подлежи на субстанционализиране.
Разбира се, има епизоди, които могат да бъдат типични за един живот. Има индивиди (от най-близкото обкръжение на бившия диктатор), смисълът на чиито биографеми звучи удивително тафтологично. Но ние говорим за хората с лъкатушещи биографии, каквито са повечето прекосили пустинните пространства на тоталитаризма и чийто основен проблем е бил да го надхитрят, да го заобиколят, да го надживеят.
Сложен е житейският път, човек преминава през какви ли не ситуации и оставя множество следи (писмени или физически): стихотворение или картина, посветени на вожда, фотография с него, писмо (често лично), донесение (тайно), служебен или професионален успех, имот, приятелства и т.н. (Oсобено подозрителен е успехът – в престъпното време всеки успех може да бъде представен като престъпен. И съответно – най-чисти могат да изглеждат неуспелите, а още по-чисти – неудачниците или некадърните!) Всичко това подлежи на отчуждение от истинската биография. Всичко извън смъртта може да бъде вменено като вина.
Престрелките от кандидат президентската кампания ни предоставиха анекдотични примери в това отношение. Навремето, като студент, един от протагонистите на състезанието е бил изключен от университета. Този епизод е преодолян, минават години и бившият подозрителен студент е все по-добре приеман, придобива репутацията на доверено на режима лице. Друг студент по същото време е щатен комсомолски секретар, но по-късно животът му протича така, че той е изхвърлен от скромното си място в йерархията, нещо повече – превръща маргиналната си позиция в символ на съпротива. В интерпретациите на заинтересованите в единия случай са важни биографемите на „изключването“ и съответно на „партийна причастност“; в другия случай точно обратното – на „довереното лице“, „успеха“ и съответно на „отлъчването“, „дисидентството“. Никой не задава въпроса равностойни ли са тези биографеми, изключват ли се взаимно? Липсва и всякакво съотнасяне, пропорциониране на различните биографии, подреждането им според цялостния път, мястото на човека в протеклото време. Една реплика може да се окаже фатално по-важна от цяло житейско дело!
Книгата „Измамната лекота на демокрацията“ от Ивайло Знеполски, можете да закупите с 20% отстъпка, ползвайки този код 30NOV2020, от Издателство Изток - Запад!
