„Истина и метод“ (Wahrheit und Methode. Grundzüge einer philosophischen Hermeneutik) е фундаментален труд върху философската херменевтика, написан от Х.-Г. Гадамер и публикуван за пръв път през 1960 г. в Тюбинген. Книгата е вдъхновена от идеите на Мартин Хайдегер и оказва влияние върху философията на Хабермас.
Откъс
Следващите проучвания се занимават с херменевтическия проблем. Феноменът на разбирането и на правилното тълкуване на разбраното не е само частен проблем на учението за метода в науките за духа. От древността насам винаги е имало и теологическа, и юридическа херменевтика, които никога не са се отличавали с особен научнотеоретичен характер, а по-скоро са отговаряли и служели на практическото поведение на образования в съответните науки правник или проповедник. Така проблемът за херменевтиката още по историческия си произход прекрачва далеч зад онези граници, които са наложени чрез понятието за метод в съвременната наука. Разбирането и тълкуването на текстове не е само необходимост за науката, а очевидно принадлежи към човешкия опит изобщо. Херменевтическият проблем първоначално съвсем не е методически. При него нещата не се отнасят до някакъв метод на разбиране, чрез който текстовете на едно научно познание следва да се подлагат на такава трактовка, на която подлежат и всички останали предмети на опита. При него нещата не опират най-напред и до изграждането на едно сигурно познание, което да задоволява методическия идеал на науката – и въпреки това тук нещата отново опират до познание и до истина. В разбирането на традицията биват разбирани не само текстове, но се добиват представи и възгледи, разкриват се истини. Що за познание е това и каква истина се разкрива тук?
С оглед на ненакърнимото господство, което притежава науката на Новото време в рамките на философското изясняване и оправдаване на понятието за познание и на понятието за истина, този въпрос сякаш е нелегитимен. И все пак той не може да бъде избегнат дори в рамките на науката. Феноменът на разбирането не само пронизва всички човешки връзки със света; той има самостоятелна валидност и в науката, като се противопоставя на опита да се превърне в научен метод. Следващите проучвания се крепят на тази съпротива, която се налага в науката срещу универсалните претенции на научната методика. Към тях по необходимост принадлежи всестранното търсене на такова познание на истината, което да надхвърля контролираната от научната методика област на нейна проява и следователно да пита за собствената си легитимация. Така науките за духа се преплитат с видове опит, лежащи извън науката: с опита на философията, с опита на изкуството и с опита на самата история. Всички те са видове опит, в които се оповестява истина, невъзможна за верифициране с методическите средства на науката. Философията на нашето време има и заострено съзнание за тези неща. Съвсем друг е обаче въпросът доколко философски могат да се легитимират подобни начини на познание, стоящи извън научните рамки. Убеден съм, че актуалността на херменевтическия проблем се основава преди всичко на задълбочаването във феномена на разбирането и че само то може да даде търсената легитимация. За мен това убеждение бе засилено не на последно място от тежестта, която историята на философията притежава в съвременната философска работа. При срещата с историческата традиция на философията разбирането ни сполетява като един промислен опит, който с лекота позволява да се обозре и преодолее булото на историческия метод, хвърлено върху историко-философското изследване. Към елементарния опит на философстването принадлежи тъкмо това, че когато се потрудим да разберем класиците на философската мисъл, от само себе си за нас тутакси става важно едно ангажирано задължение към истината, което съвременното съзнание нито може да отклони, нито е способно да надхвърли. Наивното самочувствие на съвременността би могло да възроптае, че по този начин философското съзнание разчиства възможността да постави собственото си философско осмисляне на много по-ниска степен от тази на един Платон или Аристотел, на един Лайбниц, Кант или Хегел. Една от слабостите на съвременното философстване би могла да се открие именно в това, че то се обръща към тълкуването и преработването на своята класическа традиция с подобно рядко съгласие тъкмо относно собствената си слабост. Ала слабостта на философскатa мисъл със сигурност е още по-голяма тогава, когато някой не се подлага на такава самопреценка и сглупява за собствена сметка да се прави на умник. Макар да противоречи на мярката за изследване и прогрес, с които се самоизмерва науката, трябва да се признае: в разбирането на текстовете на тези велики мислители се познава истина, която не би била достижима по други пътища.
Същото важи за опита в изкуството. Научното изследване, упражнявано от т.нар. изкуствознание, поначало напълно съзнава, че то нито може да замени, нито може да надхвърли опита на изкуството. Това, че в една художествена творба постигаме истина, която е недостижима за нас по какъвто и да е друг начин, изгражда философското значение на изкуството, което устоява срещу каквото и да е резоньорство. Така наред с опита на философията опитът на изкуството е най-настойчивото напомняне към научното съзнание да признае ограниченията си.
Следващите проучвания започват именно с критика на естетическото съзнание, за да защитят опита и познанието на истината, към която ставаме причастни чрез художествената творба, от попълзновенията на естетическата теория, суетно позволила стесняването си чрез понятието за научна истина. Те не ще останат обаче само при оправдаването на истината в изкуството. По-скоро от тази изходна точка изследванията ще се опитат да развият едно понятие за познание и истина, което отговаря на целостта в нашия херменевтически опит. Тъй както в опита с изкуството ние имаме работа с истини, които принципно надхвърлят областта на методическото познание, същото трябва да важи и за целостта на науките за духа, в които историческото ни наследство във всичките си форми наистина става предмет на проучване, но същевременно самото то проговаря в истинността си. Опитът на историческата традиция по принцип разширява това, което подлежи на проучване. Той не е истинен или неистинен само в смисъла, по който се произнася историческата критика – този опит постоянно споделя истина, чиято цена е причастността към нея!
Ето защо, изхождайки от опита на изкуството и на историческото наследство, тези студии към херменевтиката се стремят да изяснят най-вече херменевтическия феномен в пълната му широта. Задачата е в него да се припознае един опит на истината, който не само трябва да бъде философски оправдан, но и сам да е начин на философстване. Затова разгръщаната тук херменевтика не е някакво учение за метода в науките за духа, а е стремеж за разбирателство върху това, какво са те в действителност извън чисто методическото си самосъзнание и какво ги свързва с целостта на нашия опит със света. Когато ние превръщаме разбирането в предмет на осмислянето, то целта не е едно изкуство за разбирането, каквото би искала да бъде обичайната филологическа и теологическа херменевтика. Такова едно изкуство не би признало, че с оглед истинността на нещата, които ни говорят откъм традицията, формализмът на изкусното боравене със знания се натоварва всъщност с едно фалшиво превъзходство. Ако в това изследване бъде показано колко много събитийност действа във всяко разбиране и колко малко по същество са отслабени от модерното историческо съзнание традициите, в които стоим, то с него съвсем не ще се създадат някакви предписания за науките или житейската практика, а само ще се направи опитът да се поправи едно погрешно мислене за това, какво са те.
С това следващите проучвания хранят надеждата да служат на един възглед, който е застрашен от избледняване в наводненото от бързи промени наше време. Променящото се несравнимо повече се натрапва на вниманието от онова, което остава при старото. Това е всеобщ закон на духовния ни живот. Перспективите, които идват оттук за опита на историческата промяна, са изложени на постоянната опасност бързо да залиняват тъкмо защото забравят скрития уют на трайното. Ние живеем, струва ми се, в една непрекъсната превъзбуда на историческото си съзнание. При подобно надценяване на историческата промяна като следствие от тази превъзбуда и както бих искал да покажа, като отчайващо късо съединение в духовната ни „инсталация“ бързо припламва желанието за позоваване на вечни природни редове, възторгът от някаква естественост на човека, с която се легитимира мисълта за естествено право. Не само историческата традиция и не само природният ред образуват единството на света, в който живеем като хора – начинът, по който ние се опознаваме един другиго, начинът, по който овладяваме историческите наследства, начинът, по който имаме опит с естествените дадености на съществуването си и със света – всичко това изгражда една истински херменевтична вселена, в която съвсем не сме зазидани в непреодолими стени, а пребиваваме открити към самата нея.
Едно осмисляне на това какво е истина в науките за духа не ще може да се извлече от само себе си в рефлексията върху наследството, чиято свързаност му се е явила, но и убягнала. Ето защо то трябва да изисква в собствения си начин на работа да придобие толкова историческа самопрозрачност, само колкото някак би било възможно за него. В усилието да разбере вселената на разбирането по-добре, отколкото това изглежда да става при господството на понятието за познание в модерната наука, то трябва също така да си потърси едно ново отношение към понятията, които само употребява. Осмислянето ще трябва да има пълното съзнание, че собственото му разбиране и тълкуване съвсем не е някаква конструкция от принципи, а е доработване на една стара, идваща отдалеч събитийност. Затова то не може да си позволи да приема безвъпросно понятия, които просто ще употребява по-нататък, а е длъжно да възприеме от тях това, което е останало до него от изначалното им съдържание и значение.
Философското усилие на нашето време се различава от класическата традиция на философията по това, че то не представлява нейно пряко и непрекъснато продължение.
При всичката ѝ обвързаност с историческия си произход философията днес напълно съзнава историческата си дистанция спрямо собствените си класически образци. Това изпъква особено ярко най-вече в промененото ѝ отношение към понятието. С каквито и тежки последствия да са обвързани, колкото и дълбоко да са засягали основанията онези преоформяния на западноевропейското философско мислене, които вървят с латинизирането на гръцките понятия и вплитането на латинската терминология в по-новите езици, то те са несравними с още по-дълбокия разлом, дошъл в последните няколко столетия – именно с възникването на историческото съзнание. След него непрекъснатостта на западноевропейската мисловна традиция е действителна единствено по прекъснат начин тъкмо защото наивната невинност, с която понятията на традицията се привикват в служба на собствените мисли, се е превърнала в порок и разпътица. Оттогава отношението на науката към тези понятия е забележително несвързано и необвързано, все едно дали използването им има облика на ученото – да не кажа архаизиращото – приемане, или пък вида на техническо боравене с тях, което ги оправдава като необходими за занаята улеснения. И едното, и другото в действителност е недостатъчно за херменевтическия опит. Понятийността, в която се разгръща философстването, много повече ни владее и пред-убеждава по същия начин, по който ни настройва и езикът, в който живеем. Ето защо към добросъвестността на мисленето принадлежи осъзнаването на тези предубедености. Това е едно ново, критично съзнание, което трябва да придружава всяко отговорно философстване след споменатия разлом и което е длъжно да поставя пред форума на историческата традиция, към която всички ние принадлежим, езиковите и мисловните навици, добиващи образ за всеки един в комуникацията му с обкръжаващия го свят.
Идващите по-нататък проучвания са усилие да се следва това изискване така, че в тях да се свържат по най-тесен начин понятийно-историческите питания с предметното изложение на темата им. Добросъвестността на феноменологичното описание, която Хусерл ни вмени в дълг, широтата на историческия хоризонт, в която Дилтай постави всяко философстване, и не на последно, място взаимопроникването на тези две подбуди чрез получения преди десетилетия начален тласък от Хайдегер очертават мярата, която авторът си наложи и с която би искал съзнателно да остане обвързан въпреки всички несъвършенства на труда си.
За автора
Ханс-Георг Гадамер е роден през 1900 г. в Марбург. Баща му е фармацевт и през 1902 г. е назначен за директор на Фармацевтичния институт в Бреслау (днешен Вроцлав в Полша). Ханс-Георг Гадамер учи в училището в Бреслау (1909–1918).
В периода 1919–1921 следва в Марбург. През 1921 г. посещава семинарите на Гайгер в Мюнхен. Получава насърчение за доклад върху Платон от Наторп и Николай Хартман (1922). През 1923 г. посещава лекциите на Хусерл и Хайдегер във Фрайбург, а през лятото – Хайдегер в неговата планинска хижа.
Завършва класическа филология при Паул Фридлендер (1924–1927). Хабилитира се при Хайдегер и Фридлендер с труда си „Платоновата диалектическа етика“ и е избран за частен доцент в Марбург (1929). Две години по-късно трудът е публикуван (1931). Два семестъра преподава в Кил (1934–1935). През 1937 г. е избран за професор в Марбург. Две години по-късно се премества в Лайпциг, където оглавява Философския институт към местния университет. Гост професор в Париж (1941) и Португалия (1944). Декан на Философския факултет в Лайпциг (1945). Ректор на университета в Лайпциг (1946–1947). Професор във Франкфурт на Майн (1947). След връщането си от Аржентина поема професура в Хайделберг като наследник на Карл Ясперс. Тук отново попада под силното влияние на Хайдегер.
През 1950 г. е съставител на юбилеен сборник в чест на Хайдегер. През 1953 г. основава списание „Philosophische Rundschau“.
През 1968 г. става почетен професор и продължава да преподава в Хайделберг без заплащане. Почетен доктор на университета в Лайпциг (1996).
Умира на 13 март 2002 г. в Хайделберг.
Книгата „Истина и метод“ на Ханс Георг Гадамер, можете да закупите от издателство Изток – Запад с 20% намаление!
