Настоящата книга, написана на достъпен език, разкрива увлекателно историята и културата на Древен Рим и би била интересна за всички любознателни читатели, запалени по антична история.
Професор, доктор на историческите науки Димитър Петров Попов (1950–2015), през целия си творчески път е преподавател по стара история в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Неговите изследвания се отнасят до античната история и култура и преди всичко към разкриването на културните взаимодействия на траките със средиземноморския свят и във взаимното влияние на различните религии.
За автора
Димитър Попов е професор, доктор на историческите науки към Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Води лекционни курсове в областта на античната история и култура. Тесните му изследвания се отнасят до културните взаимодействия в средиземноморския свят и религиите на индоевропейците, в частност на траките.
Роден е на 17 април 1950 г. в София. Завършва история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1973 г. Защитава докторантура през 1977 г. и става асистент към Катедрата по стара и средновековна обща история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1978), където работи до края на живота си. През 1980 г. специализира в Рим. От 1984 е доцент, а от 1997 г. – професор по стара история. През 1995 г. защитава докторска дисертация „Богът с много имена“ и става доктор на историческите науки. През 1991–1995 г. е заместник-декан на Историческия факултет.
В периода 1985–1990 г. е ръководител на секция „История и археология“ в Института по тракология при БАН.
От 1999 до 2007 г. ръководи Катедрата по стара история, тракология и средновековна история. През 2010 г. е удостоен с Голямата награда за научна и изследователска дейност на Софийския университет.
Автор е на над двеста публикации за историята и културата на древните траки.
Умира на 3 август 2015 г. в София.
Откъс
Пенинският полуостров заема централно място в северозападната част на Средиземно море. С Италия, която произлиза от думата „витулус“ (теле, биче), откъдето Виталия – Италия, в буквален превод „страна на телетата“, първоначално гърците наричат само южните му райони, особено богати на пасища. Естествено и постепенно наименованието разширява обхвата си и през ІІІ в.пр.Хр. вече се разпростира върху целия ареал.
Тук животът е познат от най-древни времена, а за най-старото известно население – лигурите, или лигиите – се предполага, че създава културата на неолитната (новокаменната) епоха, чийто начален период съвпада с ІV хил.пр.Хр. Археологическите разкопки свидетелстват, че към ІІІ хил.пр.Хр., наред с камъка, става известно и усвояването на медта. Точно през енеолитната (каменномедната) епоха се оживяват взаимодействията със средищата на Егейска Гърция и с центровете в Иберия (дн. Испания).
През ІІ хил.пр.Хр. в Италия започва разпространението на бронзовата сплав. През тази епоха в северните зони са засвидетелствани останки от първите заобиколени с огради от пръти укрепени селища, чиито руини съвременните италианци наричат „терамари“, защото развалините им са запълнени с превъзходна черна, мазна земя („тера мара“, или „марна“). Жителите им обитават колиби, някои от които издигнати върху колове в заливите на езера и реки. Едновременно с това през бронзовата епоха в Средна и Южна Италия се развива т.нар. апенинска култура. Тя показва тесни взаимовръзки с Егеида, а носителите ѝ се отличават с погребалния си обичай на трупополагане, за разлика от характерното за терамарите трупоизгаряне.
Към края на ІІ и в началото на І хил.пр.Хр. на Апенините настъпва времето на желязото. Най-рано археологически материали за него са намерени в местността Виланова, близо до гр. Болоня в Северна Италия, откъдето идва и терминът „култура Виланова“ – общо наименование за ранната желязна епоха на целия полуостров. Разкопаните могили показват, че наред с бронза във всекидневието хората вече си служат и с новия метал. Интензивността на неговото използване обаче се различава в отделните райони, а по-бързо се развиват областите в близост до железните находища, като например Брутий, Умбрия, Етрурия.
Установено е още, че към Х–VІІІ в.пр.Хр. на различни места са налице и укрепени селища, защитени със стени – „градове“ (опида), – разбира се, в архаичния смисъл на думата. Усложнява се и общественият живот. Както сочат данните на археологията, сред обитателите им съществува имуществена диференциация, а разделянето на социални групи се потвърждава и от наблюденията върху погребенията с контрастен по богатството си инвентар.
През І хил.пр.Хр. населението на Италия е съставено от много и различни племена. Те говорят индоевропейски езици, но в етническо отношение са отличават с пъстрота. Намират се и на различно ниво на социално-икономическо, държавно-политическо и културно-идеологическо развитие – от примитивните лигури до етруските и до елините, които живеят в условията на робовладелското общество. Преобладава мнозинството на италийските племена, които се разделят на две основни групи: латино-сикулска и умбро-сабелска. Повечето съвременни изследователи съзират в тях пришълци отвън – на вълни – от север иззад Алпите, но и от придунавските области на Балканския полуостров и от Адриатика.
От умбро-сабелската група най-многобройни са самнитите. Те заемат средната част на Апенинските планини и поради присъщата им войнственост успяват да покорят оските, разположени на територията на Кампания. Но за историята на Италия с най-важно значение е латинският клон на италийските племена. За разлика от умбрите, които населяват горното течение на р. Тибър, латините покриват района на юг от долното течение на реката – областта Лаций.
Археологическите разкопки разкриват, че макар и сравнително късно, мястото на бъдещия град Рим е заселено още от средата на ІІ хил.пр.Хр., а към началото на І хил.пр.Хр. ранните паметници започват да изобилстват и говорят за стабилно установено селище. Според данните от откритията е констатирано, че в Лаций живеят и племена със сабелски произход, които се отличават и практикуват погребалния обред на трупополагане, за разлика от трупоизгарянето. В тях повечето учени виждат често споменаваните в писмените извори сабини. Планинските места на областта се обитават от сродните с латините екви, волски и херники.
През І хил.пр.Хр. на територията на Италия се разселват и други индоевропейски народи – илири и гърци. През VІІІ в.пр.Хр. елинските преселници масово и интензивно овладяват северозападната част на Средиземно море. Като изтласкват племената на япигите и италийците, те покриват с гъста мрежа от селища крайбрежието на полуострова, особено плътно заселват Кампания, Южна Италия и източния бряг на о-в Сицилия. Според израза на един древен автор навсякъде „колониите им са наклякали като жаби край блато“ и неслучайно цялата очертана зона носи красноречивото наименование Магна Греция (Велика Гърция).
С напредналата си икономика и култура гръцките градове държави имат голямо значение за ускоряването на процеса на местното стопанско и социално развитие, за разпадането на родово-племенните и за тласък в робовладелските отношения. Влиянието е взаимно и на свой ред италийското население подпомага разцвета в елинските центрове, които до голяма степен зависят от търговията и нуждите на пазарите от хинтерланда.
От V в.пр.Хр. нататък гръцките полиси навлизат в период на дълбока криза. Тя се дължи на непрестанните вътрешни борби помежду им, на засилената икономическа конкуренция, на сложната стопанска и социално-политическа обстановка на Балканите, както и на упоритата вражда и съперничество с етруските в самата Италия и с Картаген на о-в Сицилия, и на засилването на местните италийски племена.
Към средата на І хил.пр.Хр. на територията на Апенинския полуостров се разселват и келтите, или галите (от латинската дума „галус“, т.е. петел, както римляните наричат келтите, защото бойците им украсяват шлемовете си с петльови пера). Те нахлуват в Италия през планинските проходи на Алпите, идват от долината на горното течение на р. Дунав и се установяват в Паданската равнина. Познати са още и финикийците, които през ІХ в.пр.Хр. проникват на о-в Сардиния. Техни фактории изникват също по тиренското крайбрежие, а през VІ в.пр.Хр. е колонизирана и западната част на о-в Сицилия.
Всъщност за единна италийска народност може да се говори едва от І в.пр.Хр. – естествено следствие от покоряването на цяла Италия от Рим и на романизирането на разнородните етнически компоненти. Именно тогава латинският измества всички останали езици и диалекти и се налага повсеместно.
Изключително въздействие върху древната история и култура на Италия упражняват етруските – най-силният и напреднал народ през първата половина на І хил.пр.Хр. Според старогръцките автори те се наричат тирени, или тирсени. Латинските писатели ги именуват етруски, или туски, а сами себе си те назовават расени. Най-ранните следи от тях са засвидетелствани от археолозите в северозападната част на Средна Италия, в долината на р. Арно и на десния бряг на р. Тибър. Плодородните земи, прорязани от реки, залежите от медни и железни руди, излазът към морето – всичко изредено превръща областта, която през древността получава името Етрурия, а сега се нарича Тоскана, в една от най-удобните за живот.
Въпреки че разнообразието от археологически паметници, които остават от етруските чрез разкопаните развалини на техните градове и гробници, разкрива извънредно богатство от покъщнина за всекидневието, от произведения на архитектурата и изкуствата, проблемите за езика, за произхода и за собствената им история и култура, остават все още и до голяма степен неизяснени от науката. Дори намерените досега около десет хиляди техни надписа, издълбани върху стените на гробници, урни, вази, стели, огледала, керемиди, не са достатъчни да предоставят така нужната информация и продължават да са основна и неразрешена загадка.
Наистина текстовете се четат лесно и не създават трудности, понеже етруската азбука прилича на елинската – обстоятелство, което подвежда и съвсем не достига те да се разберат. Езикът си остава мистерия и нищо съществено не може да се извлече от него, още повече че той е толкова обособен, не подлежи на съпоставка с нито един от известните и като цяло е напълно неразбираем. В повечето случаи надписите, най-ранните от които датират от VІІ, а най-късните от І в.пр.Хр., са тъй кратки и еднообразни по съдържание, че за съжаление, всички опити за дешифрирането им засега остават напразни.
Разбира се, има и големи ръкописни паметници, като например т.нар. ленена книга, написана върху едноименна тъкан, но с изключение на собствени имена на хора и богове, със сигурност се знаят още само отделни етруски думи и няколко прости граматически форми. Въпреки упоритите усилия на лингвистите, които вече продължават повече от 100 години, не е установено и към кое езиково семейство спада етруският. Някои предполагат родството му с индоевропейските и по-точно с хето-лувийските говори на Мала Азия, други въобще отхвърлят сходствата му с тях, но така или иначе всичко остава единствено в сферата на хипотезите.
Вторият нерешен до днес проблем е за произхода на етруските. Без съмнение, той е свързан с този за езика и сякаш донякъде даже произлиза от него, тъй като разкриването на тайната му би хвърлило светлина и върху началата на етноса. Около повдигнатия въпрос в специализираните проучвания съществуват три различни теории. Повече или по-малко те отговарят на мненията, изказани още от древните автори. Най-разпространено е предположението за източния им произход – накратко, че те са преселници от различни области на Мала Азия – според Херодот и Тацит от Лидия, но и вероятни троянци, принудени да напуснат родината си след неуспешния за тях край на Троянската война.
Други съвременни изследователи, предимно германски, поддържат становището, че етруските са пришълци от север. Те застъпват т.нар. ретийска теория, съзнателно и кабинетно отъждествяват расените с ретите, които обитават Алпите, и по този начин целенасочено и изкуствено придават особено творческо значение на преселенията на т.нар. нордически (северни) народи, чийто блестящ еталон са самите германи.
Като приемат за чиста монета съобщението на Дионисий Халикарнаски, по същия умозрителен път най-вече италианските учени се стремят да докажат, че етруските са автохтонни жители на Италия. От пръв поглед е ясно, че и тази теория е тенденциозна и едва ли изцяло може да се обоснове и да издържи на критика при съвременна междудисциплинна ревизия на изворовия материал от всякакво естество.
Наистина проблемите около етногенезиса на етруските са много и сложни, още повече че формирането на който и да е етнос не е внезапен и едностранен процес, а и у самите древни автори не съществува единно мнение по този въпрос. Безспорно е например, че в етруската култура личат и лесно се откриват елементи, характерни за страните на Средиземноморието. Тук камерните гробници и в архитектурно, и в техническо отношение наподобяват могилните погребения от Мала Азия и Балканите. Същото е положението и с мотивите и с техниката на изобразяване, които имат прототипи в изкуството на Мала и Предна Азия.
В подкрепа на теорията за пришълци по море – най-вероятно от изток и по-специално от Мала Азия – привържениците привеждат редица хетски документи, както и открития на о-в Лемнос двуезичен (на етруски и на старогръцки) надпис. Те приемат пристигането им в Италия за една от вълните на т.нар. егейско преселение, при това не на всички едновременно, а на по-големи или по-малки групи. Същевременно опонентите им мислят, че гледището не ще издържи поради невъзможността да се обясни странният факт, че всички градове, основани от етруските, се намират далеч от морския бряг, а не на него.
При всички силни и слаби страни на полемиката и очевидната несигурност на познанието не може да не се отчете обстоятелството, че в целия този сложен процес на етногенезис основното ядро от населението е съставено от местни елементи. С течение на времето те изживяват постепенната си етническа амалгама с новите заселници – унифицират се с тях. Най-показателен в това отношение е фактът, че вече в етруската култура, като се започне от подражанието във формите и в орнаментиката на керамиката, се налага гръцкото въздействие.
Въпреки оскъдните писмени извори обилието на данни от археологическите разкопки се оказва достатъчно, за да се изгради относително вярна картина за социалното и държавното устройство на етруските, за техния бит, религия и изкуства. Всъщност дори във времето на най-големия си разцвет Етрурия никога не става единна държава с централизирана структура. Политическото ѝ засилване започва към втората половина на VІІ и началото на VІ в.пр.Хр. и тогава възниква федерация на дванайсет градове държави.
Точният им списък не е запазен, но в нейния състав влизат Волсиний, Ареций, Тарквиний, Вейи, Клузий и др. Те запазват икономическа и политическа самостоятелност – вътрешната си автономия. Обединението е съюз най-вече на религиозна основа – общ култ и светилища – и въпреки главното средище, на което формално са подчинени останалите, до единство и общо съгласие се достига рядко. Всички воюват, сключват договори, водят преговори, въртят сделки и търговия и следват независимо един от друг собствена линия на държавно поведение.
С укрепването на могъществото на етруските античната писмена литературна традиция им приписва създаването и на още две дванайсетградия – отново свободни федерации, – най-вече на крайморските градове в Кампания и в долината на р. По. Те са следствие на тяхната експанзионистична и колонизационна политика при изострената необходимост от нови земи и пазари, за да разпрострат постепенно господството си над почти целия Апенински полуостров и да сложат ръка на източните брегове на островите Сардиния и Корсика. Основният стремеж е да се избавят от посредничеството на италийските гърци при взаимообмена с Изтока. По този начин например в Кампания се ражда съюзът от градове начело с Капуа. В него влизат още Помпей, Херкулан, Нола.
Книгата „Древен Рим – История и култура“ на Димитър Попов можете да закупите от издателство Изток – Запад с 20% намаление!
