Съдбата на най-древните балкански народи
Разкриването на най-древните балкански цивилизации създаде надежден фундамент за правилното описание на предисторията на нашия народ. Възникна възможността да се сравнят езиците на най-древните балкански народи със съвременния български език и да се провери доколко те са повлияли при изграждането на нашия език и народ. Стана ясно, че траките са оказали само частично влияние в това отношение, при това в езиково отношение влиянието е по-слабо, отколкото в генетично отношение, защото гените се запазват дори когато техните носители променят своя език.
От древните хроники отдавна е известно, че около началото на нашата ера всички стари балкански обитатели са попаднали под властта на Рим. Една след друга загиват техните държави. В Тракия станал наместник тъстът на Цезар, който предал на одрисите светилището, в което бесите почитали бог Звелтурдос, и предизвикал големи безредици, споменати в една от речите на Цицерон. Един век по-късно рухва дако-мизийското царство, което при своя изгрев принудило Рим дори да му плаща данък, но през 107 г. било съсипано до основи от Траян. Отвлечено било в робство почти половината население – 500 хил. души, а заедно с него над 300 тона злато и скъпоценности. След този погром изчезват завинаги древните балкански държави, заедно с техните собствени царски звания като БАЛИН – в Тракия, ТАРАБОСТОС в Дакия и ТАГОНАГА и СКОЙДОС в Македония. Възниква и модата да се наричат градовете с латински и гръцки имена. Древният Наисос става Наисопол.
Появяват се Траянополис, Адрианополис, Аркадиополис и дори смесени гръко-латински названия като НИКОПОЛИС АД ИСТРУМ, породени от модата на римляните да демонстрират своята ученост чрез елински думи и имена. Старите балкански цивилизации угасват в прегръдката на римската цивилизация и толерирания от нея елинизъм. Затова към края на този период, продължил повече от пет века, Приск Панийски пише: „Аз познавах тракийските роби по техните окъсани дрехи и невчесани мръсни коси.“ Тези роби единствени според него знаели гръцки език, което показва, че по време на своята дълга неволя траките са попаднали под силното влияние на елинизма.
Но за щастие и делата на поробителите не траят вечно. След VI в. на Балканите възниква съвършено нова историческа ситуация. Насажданото половин хилядолетие римско и елинско влияние изведнъж започва да изчезва и се променят масово дори имената на големите градове. Адрианополис става Одрин. Филипополис става Плъвдин, а по-късно Пловдив. Крепостта Трансмариска край Дунава получава името Тутракан. Августа Траяна става Боруй. В Македония градът с гръцкото име Лихнида променя името си на Охрид. Крепостта, наричана по гръцки с името Кефалония, което значи възглавница, получава две нови имена – Главиница и Балши. А недалеч от нея – в Македония и Епир (дн. Албания), се появяват селищата Канина, Канево, Канео, в чиито имена звучи новата и неизвестна преди това дума КАН. Сменят се дори имената на планините. Появяват се имената Рила и Беласица вместо Дунака и Орбелос, а Хемус получава дори цял букет от нови имена – Верегава, Маторие гори, Балкан и Стара планина, от които оцеляват до днес последните две.
Тези резки промени са отворили вратата към нова голяма епоха. А историята на цивилизациите учи, че такива масови промени настъпват, когато в някой район на света дойдат нови заселници, непознати преди това. Двойните и тройните имена, които получават градове и планини, като Балши и Главиница вместо Кефалония, а също Тутхон и Поморие вместо Анхиало, или Верегава, Балкан, Стара планина, показват, че преселниците са имали сложен състав, и това директно е посочил патриарх Георги Писидийски още в началото на VII в., пишейки, че „славянин беше се споразумял с хун, скит с българин и пак мидиец със скит“.
С този интензивен и необикновено мощен процес на промени започва българската история на Балканите. Вековете, в които той се разгръща, съвпадат с епохата на образуването на България, а и районът, който обхваща, включва областите, които влизат в средновековната българска държава – Мизия, Тракия и Македония. Първоначално промените дори надхвърлят тези три основни области и се разгръщат и в Епир (дн. Албания), а също в Тесалия с планината Пинд, за която византийският поет Йоан Цецас пише: „А някога те (българите) живееха от Пинд почти до Константинопол.“
По едно съвпадение на много места в този обширен географски периметър са се разпространили названия, съдържащи корена КАН. Той е оставил следи в новите за Мизия имена Тутракан, Балкан, а след това и името Канево и Канео в Македония и крепостта Канина в Епир (дн. Албания). Заедно с тези имена навсякъде в земите на север от Гърция са се появили и селища, съдържащи в имената новите за Балканите думи ГРАД, ГРАДИЩЕ, ГРАДЧЕ, а че те са били нови и непознати преди, личи от това, че за първи път с думата град е бил наречен завладеният от българите още в края на V в. град Сирмиум, а след това и новоизградената Плиска, за което напомня надписът ИСПОР ЦАР СЪЗДА ПЛИСКА ГРАД, издигнат до нейния вход. Друг ранен български град е изграденият на север от Дунава БЪЛГРАД, наричан от унгарците БОЛГАР ФЕФЕРВАР. Широкото разпространение на думите КАН и ГРАД след идването на българите показва, че те са донесли със себе си по същество нов вид държавност и нова цивилизация, в която вместо тракийските думи ПАРА, БРИЯ и ДИЗА главна роля е играела думата ГРАД. Тази цивилизация е останала дълго незабелязана поради навика на гърците и римляните да наричат всички чужди народи с името варвари, чрез което тя задълго остава скрита от света и цивилизацията на траките. Но за българския произход на новата цивилизация напомнят както селищата с имена Канево и Канина, така и това, че думите ГРАДИЩЕ и ГРАДЧЕ не се срещат в никой език освен българския, а същото важи и за думата ГРАДЧЕНЦЕ с нейния особен умалителен суфикс -ЧЕНЦЕ, запазен и до днес само в българските говори – от Мизия до Македония и Епир.
Причината да не се забележи дълго българската цивилизация е и в това, че дълго време оставаше скрита ранната поява на българите в балканските земи. Тя изпъкна едва преди 40 години благодарение на едно кардинално разкритие, направено от Българската академия на науките. Но поради цеховата откъснатост на университетите от Академията остава неосъзната и неописана в нашите учебници дори досега. За да се сложи край на това изкуствено неведение, трябва да се проследят най-важните събития от предисторията на България, разкрити от нашата академична наука.
Българските следи от епохата преди създаването на България
Древните исторически следи, разгледани по-горе, показват, че езикът, който днес се говори във всички български краища, силно се различава от езиците на древните балкански обитатели. А това поражда въпроса: що за народ са били нашите български предци и защо езикът, който говорим днес, се отличава в граматично отношение от всички други европейски езици. Преди два века, когато е възникнал за първи път този въпрос, науката не е разполагала с нито един надпис на езика на българите на Аспарух и е била създадена по инерция теорията, че българите на Аспарух са били племе от тюркски произход. За това допринесла и случайната грешка на споменатия на с. 9 френски журналист, който, описвайки Старата Велика България, не забелязал гръцките хроники, които единодушно сочат, че тя се е намирала край Кавказ, и поместил във френската Енциклопедия произволното твърдение „Велика България е била една област в Азиатска Татария“. Чрез това българската прародина била преместена твърде надалеч, тъй като по онова време с термина Азиатска Татария европейската наука наричала не сегашната Татария край Волга, а Монголската империя на Чингис хан. Но дълго време грешката се повтаряла на юнашко доверие в западните учебници по история, а след това прелетяла и в нашите учебници. Днес обаче вече е налице цял арсенал от старинни надписи, които позволяват да се даде точен отговор на този въпрос. Първата сигурна следа донесе един надпис на Омуртаг, в който изразът СИГОР ЕЛЕМ е наречен български израз. „А годината е по български СИГОР ЕЛЕМ, а по гръцки 15-и ИНДИКТИОН.“
Това хвърли светлина и върху записания в Именника на българските канове израз ШЕГОР АЛЕМ, с който е наречена годината на възцаряване на Кубрат, а също и върху множество други изрази от най-стария български летопис, ДОХСЪ ТВИРЕМ, ВЕРЕНИ АЛЕМЪ, ТЕКОУ ЧИТЕМЪ и т.н. Оказа се, че всички те произлизат със сигурност от езика на Кубрат и Аспарух и с тях са били наричани годините и месеците от календара, с който са си служили древните българи. В математическо отношение този старинен календар се оказа сходен с широко разпространените в земите на Изтока 12-годишни циклични календари, но в терминологично отношение се оказа различен от тях. Затова в съставената през 1973 г. класификация на тюркските календари френският тюрколог Л. Базен го описа като особен нетюркски календар. Чрез това за първи път бе разклатена версията, че древните българи са били част от тюрко-монголските племена, която и до днес битува в нашите учебници като тюрко-алтайска теория.
Още по-изобилен материал за произхода на древните българи дават разкритите още преди половин век от В. Бешевлиев над 40 старинни дворцови и военни звания, 30 от които се съдържат в каменните надписи, а други десет в най-старите български ръкописи. По едно съвпадение те изплуваха от мрака на вековете почти по същото време, когато бе разкрит и описан езикът на траките, но никой дълго време не се зае да ги отрази в учебниците, защото техните автори бяха задължени да описват древните българи като незначителна тюрко-монголска орда, а не като голям държавнически народ. Друг важен извод на В. Бешевлиев е, че българите от самата своя поява в Европа са били известни само със своето собствено име българи, записано от чуждите историци най-често по гръцки маниер като ВУЛГАРЕС, а не под друго, по-старо име, затова по-долу ще приведем този важен извод във факсимилe.
След откриването на тази особеност се оказа, че името Vulgares е употребено и в най-ранната римска история на света „Liber Generartionis“ (Книга на поколенията), написана след приемането на християнството в 334 г. и включена в най-ранния римски християнски хронограф от 354 г. На тази особеност дълго не се обръщаше внимание, а тя стои в крак с извода на Бешевлиев, че нашите предци от най-стари времена са били известни със своето име българи, а не с някое друго чуждо име. В Хронографа всички древни народи се описват в съответствие с библейската традиция като потомци на праотеца Ной и на неговите синове. В първата част са споменати народите, произлизащи от най-големия син на Ной – Сим, – еламците, асирийците и халдеите, а също арменците, арабите и много други народи. А след тях са споменати и българите чрез израза „ZIEZI EX QUO VULGARES“, сочещ, че техен родоначалник е бил Зиези – син на Сим и внук на Ной. Този израз показва, че неслучайно всички стари латински източници са наричали българите само с тяхното име. Считайки ги за твърде стар библейски народ, римляните от IV–VI в. не са могли да си служат с друго име освен с тяхното, а това събаря от корен опитите да се гледа на тях като на преименувани хуни, готи или какъвто и да е друг народ. Чрез това се потвърждават и сведенията на арменските историци Мовсес Хоренаци и Йоан Католикос, че българите са имали своя земя в Кавказ още преди покръстването на Армения през 301 г., откъдето не по-късно от II в. се преселил българският вожд Вунд, наричан и Вананд.
В римската Книга на поколенията българите са споменати във втория препис, съставен с цел да се отстранят някои неточности на първоначалния текст от 268 г. Тази особеност подсилва тежестта на посочения източник, тъй като показва, че името на българите се е появило в подобрения втори препис като резултат от придобитото през IV в. по-високо познание за света. Същото личи и от още една особеност. В подобрения втори препис името българи не е просто добавено, а е вписано там, където преди това са били споменати обитателите на древното царство Бактрия, наричано някога в земите на Изтока и с имената Балхара и Булгар. Попадайки на тази по-късно разкрита от тях особеност, римските историци са зачеркнали израза HI OMNES BACTRIANI и са вписали вместо него името на българите, сочейки чрез това, че народът, който гърците са наричали бактрийци, всъщност се е наричал българи. А за това, че с името Vulgares са наречени българите, личи и от израза Ductor Vulgares (вожд на българите), с който е наречен предводителят на българите от готския епископ Енодий в края на V в.
Ако този ръкопис бе открит преди един век, едва ли щеше да възникне версията, че българите на Аспарух са били малка номадска орда. А за това, че римляните едва ли са се заблудили, като са вписали името на българите на мястото на бактрийците, напомня и името Зиези, с което е наречен родоначалникът на българите. Днес това име се среща единствено в земите на древна Бактрия, където старейшините на родовете се наричат с израза ЗИЕЗ-АВУНКАЙ. Освен в този източен край негово близко подобие се среща и в кавказката област Кабардино-Балкария, където водачите на родовете се наричат с израза ЗИУС-КАН, а частично и в Грузия като Зиетх и Зизико, и в земите край р. Булгар чай като Зезе. По едно съвпадение всички следи от името Зиези се срещат в райони, наричани някога с названията Балхара, Балкария и Булгар.
Времето, когато това име е записано в Рим, съвпада с годините, когато император Констанций завързал близки отношения с вожда Зизаис, който стоял начело на възникналия някога в съседство с Рим голям сарматски съюз. Приликата на имената Зиези и Зизаис загатва, че в очите на римляните българите са били близки по произход с войнствените сарматски племена. Друга интересна особеност е, че в своята Книга на поколенията са отбелязали и траките като ТHРАСЕS и дори племето беси. Но траките и бесите са вписани не в първата част сред потомците на Сим, а в третата част, където са изредени европейските народи, произлизащи от най-малкия син на Ной – Яфет. Чрез това Книгата на поколенията, включена в Хронографа от 354 г., се оказва един интересен исторически компас, който сочи, че за римляните българите и траките са били два добре познати, но различни по произход и географско положение древни народа. За това напомня и особеният източен календар, който са донесли със себе си древните българи, а също и отбелязаните в техните стари надписи десетки дворцови и военни звания, от които нито едно не се среща сред древните траки.
Книгата „Българската история като тест за интелигентност“ на Петър Добрев, можете да закупите в Издателство Изток – Запад с 20% намаление!
