„Клетниците“ – Виктор Юго

За книгата

Прочутият роман на Виктор Юго за несправедливостта, героизма и любовта отразява неспокойната епоха по време на Реставрацията след падането на Наполеон, Революцията през 1830 г. и по-специално последвалото Народно въстание в Париж през 1832 г. На фона на тези важни събития читателят проследява трагичната, изпълнена с превратности участ на главния герой Жан Валжан – невинен страдалец, жертва на чудовищните закони в буржоазното общество. Той е бивш затворник, решен да загърби криминалното си минало. Но опитите му да стане уважаван член на общността са постоянно изложени на заплаха от собствената му съвест, както и от безмилостните разследвания на упорития инспектор Жавер. Въпреки всичко Валжан трябва да остане на свобода, защото се е заклел да защитава дъщерята на Фантин, която бедността е направила проститутка.

Художник на корицата: Петър Станимиров

 

За автора

Виктор Юго (1802–1885) е френски белетрист, поет, драматург, художник и общественик. Ярък представител на романтизма, той е считан за един от най-важните френски писатели. Най-известните му творби са „Клетниците“ и „Парижката Света Богородица“, които са многократно адаптирани за театъра, телевизията и киното.

 

Откъс

През 1815 г. Шарл‑Франсоа‑Биенвеню Мириел беше епископ на Дин. Беше почти седемдесет и пет годишен.

Как бе живял на младини? Никой не би могъл да отговори на този въпрос: знае­ше се само, че през 1804 г. той бил енорийски свещеник в Бриньол. Вече възрастен, живеел уединено.

Малко преди коронацията на Наполеон някаква незначителна работа във връзка с енорията му го довела в Париж. По този повод се обърнал за подкрепа към кардинал Феш, вуйчо на Наполеон. И ето че веднъж, когато императорът дошъл да споходи вуйчо си, енорийският свещеник, който чакал в приемната, се срещнал очи в очи с Негово Величество. Наполеон се обърнал към него и го запитал рязко:

– Кой сте вие, добри човече?

– Ваше Величество – отвърнал отец Мириел, – пред вас стои най‑обикновен смъртен, а пред мен – велик човек. Това е полезно може би и за двама ни.

Още същата вечер императорът попитал кардинала за името на свещеника и не след дълго Мириел научил с изненада, че е назначен за епископ на Дин.

Господин Мириел живееше в Дин със сестра си, госпожица Батистин, десет години по‑млада от него, и с госпожа Маглоар, икономка на Негово Преосве­щенство.

Госпожица Батистин беше висока, бледа, мършава и тиха. Слабичка на младини, тя бе станала ефирно прозрачна в зрялата си възраст. Неземното ѝ тяло беше сякаш изтъкано от сянка. Мъничко материя, хранилище на светлина; големи, вечно сведени надолу очи; не тяло, а по‑скоро предлог на една душа да остане на земята.

Госпожа Маглоар беше ниска, беловласа старица, тлъстичка, закръглена, вечно улисана, вечно запъхтяна както от неспирната си шетня, така и поради астмата си. Когато пристигна в града, господин Мириел беше вече в епископския дворец.

След окончателното му настаняване градът зачака делата на своя епископ.

II

Господин Мириел се превръща

в монсеньор Биенвеню

Епископският дворец в Дин беше в съседство с болницата. Той представляваше обширна и хубава каменна сграда, истинско благородническо жилище. Всичко в него беше величествено; и покоите на епископа, и салоните, и широкият параден вход със сводести галерии, и засадената с великолепни дървета градина.

Болницата беше тясна и ниска едноетажна постройка с малка градина.

Три дни след пристигането си епископът посети болницата и веднага след това покани управителя да отиде при него в епископския дворец.

– Господин управителю, колко болни имате в момента?

– Двайсет и шест, Ваше Преосвещенство.

– И аз ги преброих толкова.

– Леглата – додаде управителят – са много нагъсто и въздухът бързо се спарва.

– Сигурно е така.

– Освен това, когато грейне слънце, градината е много малка и не може да побере болните, които са на оздравяване. А когато върлуват епидемии, постъпват стотици болни и просто се чудим къде да ги денем. Но нищо не може да се направи, трябва да се примирим.

Разговорът се водеше в обширната трапезария на епископа.

– Колко легла биха могли да се поберат според вас в тази зала, господине?

– В трапезарията на Ваше Преосвещенство? – възкликна смаян управителят.

Епископът оглеждаше залата и сякаш я размерваше.

– Най‑малко двайсет легла – промълви той, сякаш говореше на себе си, а след това повиши глас: – Вижте какво ще ви кажа, господин управителю. Очевидно е станала грешка. Вие сте се натъпкали двайсет и шест души в пет‑шест малки стаички, а ние трима се ширим в дворец за шейсет. Вие сте заели моето жилище, а аз вашето. Върнете ми моя дом и разполагайте с тоя.

На следващия ден двайсет и шестимата болни бяха настанени в епископския дворец, а епископът се пресели в болницата.

Господин Мириел получаваше от държавната заплата петнайсет хиляди франка. В същия ден, когато се настани в бившата болница, той веднъж завинаги разпредели тази сума между учебните, благотворителните заведения и бедните от енорията си, като остави за собствените си нужди само хиляда ливри. През цялото време, докато беше дински епископ, той не направи никакви изменения в бюджета си.

Съгласно обичая епископските послания и нареждания носеха всички кръщелни имена на епископа. Водени от неосъзнатата си обич към него, бедните от този край бяха избрали измежду имената му онова, което според тях най‑много му подхождаше, и го наричаха монсеньор Биенвеню („добре дошъл, желан гост“). Ние ще последваме примера им и ще го наричаме така при случай. Впрочем това име му се нравеше.

– Обичам го – казваше той. – „Биенвеню“ смекчава „монсеньор“.

III

Единство на думи и дела

Доброволната оскъдица, в която живееше динският епископ, би била поучителна гледка за всеки. Трапезата му беше съвсем скромна. Ръжен хляб и мляко беше всекидневната му закуска. Спеше малко и посвещаваше цялото си време на задълженията си като епископ, на грижи за бедните и болните, а малкото свободни часове, които му оставаха, прекарваше в четене или обръщаше земята в градината си. И двете занимания носеха за него едно и също название: градинарство.

– И умът е градина – казваше той.

По пладне обядваше. Обедът му не се различаваше от закуската.

Монсеньор Биенвеню рязко се отличаваше от другите епископи, а и от повечето кюрета, които се стремяха към охолно и безгрижно съществуване и изпълняваха съвсем формално задълженията си към Църквата и хората.

Наскоро след назначаването му за епископ бе поканен да вземе участие в свикания в Париж синод на епископите от Франция и Италия. Но той участва само в едно заседание. Епископ на планинска епархия, живеещ в непосредствена близост с природата, сред селска простота и лишения, той, изглежда, донасяше между тези знатни особи известни идеи, които променяха температурата на събранието. Прекалено скоро се завърна в Дин. Когато го запитаха за причината, той отговори:

– Пречех им. Вкарвах външен въздух. Действах им като отворена врата.

Друг път каза:

– Защо се чудите? Всички онези преподобия са князе. А аз съм беден селски епископ.

Истината е, че той не им се беше харесал. Между многото чудатости, които им беше наговорил, една вечер той бе заявил в дома на един от най‑знатните си колеги:

– Какви прекрасни стенни часовници! Какви чудни килими! Какви скъпи ливреи! Това навярно много ви гнети. За нищо на света не бих желал да притежавам целия този разкош, който постоянно ще крещи в ухото ми: „Има хора, които гладуват! Има хора, които студуват! Има сиромаси! Има сиромаси!“

Истина е, че разкошът при духовниците е нещо нередно. Охолен свещеник, та това противоречи на логиката. Свещеникът трябва да остане близо до бедните. Може ли денонощно да си в допир със злочестини, бедствия и немотия, без по теб да се полепи поне мъничко от тази свещена нищета, както при работа се покри­ваш с прах? Първото доказателство за наличия на милосърдие у свещеника и преди всичко у епископа е бедността.

Така навярно мислеше динският епископ.

Той носеше със себе си празнично настроение. Присъствието му сякаш пръскаше топлина и светлина. Когато имаше пари, посещаваше бедните; свършеше ли ги, отиваше при богатите.

IV

Кому беше поверил охраната

на своя дом

Както вече казахме, домът се състоеше от партер и един етаж. Двете жени заемаха първия етаж. Епископът живееше в партера. Първата стая, в която се влизаше направо от улицата, беше трапезария. Втората му служеше за спалня, а третата беше молитвена. Там, в затворена ниша, имаше легло за гости. Всички стаи бяха извънредно скромно мобилирани само с най‑необходимото.

Дойдеха ли повече гости, трябваше да пренасят столовете от цялата къща, а станеха ли дванайсет, епископът оставаше прав до камината, за да спаси положението.

Поддържано от двете жени, жилището беше много чисто – единственият разкош, който допускаше епископът.

– Чистотата не отнема нищо на бедните – шегуваше се той.

Трябва да признаем обаче, че беше наследил от родителите си шест сребърни прибора с голяма супена лъжица, които блестяха великолепно върху грубата ленена покривка и радваха очите на госпожа Маглоар. И понеже се стараем да изобразим динския епископ точно такъв, какъвто беше, трябва да добавим, че неведнъж му се случваше да каже:

– Мъчно бих се разделил със сребърните си прибори.

Освен приборите той беше наследил от една леля и два масивни сребърни свещника. В тях бяха втъкнати восъчни свещи и обикновено стояха върху камината в трапезарията. Но когато имаха гости, госпожа Маглоар ги запалваше и ги слагаше върху масата.

В спалнята на епископа над леглото му имаше долапче в стената, в което всяка вечер госпожа Маглоар прибираше сребърните прибори и голямата лъжица. Трябва да прибавим обаче, че долапчето никога не се заключваше.

Нито една врата в къщата не се затваряше с ключ. Вратата на трапезарията, която извеждаше право на площада, имаше по‑рано ключалка и резе, но епископът нареди да ги изкъртят и сега вратата се затваряше денем и нощем само с мандало, което всеки можеше да вдигне и да влезе. Отначало двете жени много се страхуваха от тази вечно отворена врата.

Колкото до епископа, той казваше по този повод:

– Вратата на лекаря никога не трябва да бъде затворена, а вратата на свещеника винаги трябва да бъде отворена.

Нали долавяте тънката разлика?

В полето на една от любимите си книги беше писал: „Не искай да узнаеш името на човека, който ти иска убежище. От убежище се нуждае най‑често онзи, който се смущава от името си.“

Веднъж един свещеник, може би подбуден от госпожа Маглоар, го попита не се ли опасява, че в тъй слабо охранявания му дом може да му се случи нещо неприятно; монсеньор Биенвеню отговори:

– Доверието в хората е най‑добрият ключар.

Книгата „Клетниците“ от Виктор Юго, можете да закупите от сайта на Издателство Изток - Запад.