За книгата
В тази автобиографична книга Петър Волгин разказва преди всичко за работата си в програма „Хоризонт“ на БНР. Той е дългогодишен ръководител и водещ на популярните предавания „12 плюс 3“, „Без контрол“, „Дим над водата“, „Деконструкция“, „Политически НЕкоректно“. Някои от тях са сваляни от ефир, а Волгин често е наказван и дори уволняван. В книгата той разказва за всички битки, които е трябвало да води в името на това слушателите да чуват неща, за които не е прието да се говори. Професионалният път на Петър Волгин в БНР е историята на една постоянна съпротива, на перманентна революция срещу статуквото.
Докато работи в БНР, Петър Волгин се занимава и с много други неща. Пише анализи в различни издания. Пет години води ежедневно политическо предаване по Тв7, участва в създаването на списанията „L’Europeo“ и „A-specto“, написва няколко книги, сред които „Медиен апокалипсис“, „Радикална еврейска енциклопедия“, „Политически НЕкоректно“. Тези занимания са свързани с безброй интересни истории, за които също ще прочетете в книгата.
„Живот в радиото“ не е само историята на Петър Волгин. Авторът разказва и за големите промени в БНР през последните 30 години, за превръщането на Националното радио от скучен официоз в интересна и съвременна медия. И с тази книга, както и с всичките си изяви, Петър Волгин показва, че трябва да чупим клишетата, да излизаме от зададените схеми. Само така можем да бъдем сигурни, че животът ни има смисъл.
За автора
Петър Петров Волгин е журналист и писател.
Завършва НГДЕК „Константин Кирил Философ“ и Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи като репортер, редактор и водещ на политически предавания в БНТ, БНР, Тв7. Пише коментари по вътрешнополитически и международни теми в много вестници и списания. Той е сред създателите на изданията „L’Europeo” и „A-specto”. Дълги години е ръководител и водещ на „12 плюс 3“ – емблематичното предаване на програма „Хоризонт“ на БНР. Създател на авторските предавания „Без контрол“, „Дим над водата“, „Деконструкция“, „Политически НЕкоректно“.
Петър Волгин е носител на наградите за радиожурналистика „Сирак Скитник“, „Сребърна вълна“, „Златен глас“ и редица други. Отличен е с наградата „Шофар“ на Организацията на евреите в България „Шалом“ за обществена дейност в името на етническата толерантност. Петър Волгин е автор на четири романа и две документални книги. Романът му „Радикална еврейска енциклопедия“ е номиниран за литературната награда „Хеликон“.
Откъс
Когато започнах да работя в БНР, ми се стори, че съм попаднал в рая. Хората в „Хоризонт“ ми изглеждаха готини, диалогични, винаги готови да ти дадат съвет, да ти помогнат с каквото могат. Вероятно това мое първоначално впечатление се дължеше и на обстоятелството, че дойдох в радиото, след като една година бях работил като репортер в БНТ. А Националната телевизия беше всичко друго, но не и рай. Абсолютен змиярник си беше. Да, всички се усмихваха мило един на друг, но от километри си личеше как не могат да се понасят. Звездоманията беше поразила всички – от най-популярните водещи до начинаещите репортери. Имаше си и обективна причина за това. Тогава, в началото на 90-те години на ХХ в., всички българи гледаха БНТ. Просто още нямаше други телевизии. Достатъчно беше да се появиш на екран за 30 секунди, за да станеш звезда. Още в самото начало на работата ми в БНТ усетих това по себе си. След първия ми репортаж за „По света и у нас“ нямаше приятел или познат, който при среща с мен да не започне разговора с изречението: „Гледах те по телевизията.“ При това положение няма как да не развиеш звездомания. Вярно, болестта протича различно при различните хора. При някои симптомите не са чак толкова забелязващи се, обаче при други е страшно. Тези, вторите, се държат така, все едно лично са се ръкували с Христос, Мохамед и Буда. Когато много такива хора се съберат на едно място, атмосферата става ужасна. Всички мислят себе си за богове, а останалите за нищожества.
Ето защо бях страшно доволен, когато от БНТ отидох в БНР. Повечето журналисти предпочитат обратния път – от радиото към телевизията. Сигурно защото обичат да ги дават по телевизора. Аз обаче си държах на моя път. Не само защото исках да се махна от змиярника. Просто си обичах радиото. От малък. Обичах да слушам радио. Особено предаванията за култура по „Христо Ботев“. За първи път от техните предавания научих кои са Самюел Бекет, Джеймс Джойс, Густав Климт, Андре Брьотон Арнолд Шьонберг, който е различен от Албан Берг. На всичкото отгоре още в прогимназията работех в БНР. По-точно участвах в най-различни радиопредавания. Тогава имаше предавания за всички ученически възрасти – от първолаците до гимназистите. Най-интересно, разбира се, беше в случаите, когато в записите участваха и популярни актьори от киното и театъра. Хем се притеснявах от близостта до тези истински звезди, хем бях много доволен. Радиото беше единственото място, където можех да се докосна в буквалния смисъл на думата до такива хора. Пък и ми харесваше самият процес на изготвянето на предаванията. Да, тогава те всички бяха на запис. И въпреки това се вълнувах, когато червената лампа светнеше, когато идваше моят ред да си кажа репликите от сценария. Хиляди пъти предпочитах да съм на запис в студиото, отколкото да ходя на училище. Исках да участвам в колкото се може повече записи. Съответно все по-малко ходех на училище. Нямах проблем с отсъствията, защото от радиото ми даваха извинителни бележки. Обаче започнах да имам проблеми с, както се казваше тогава, „усвояването на знанията“. Така че в един момент трябваше да попрестана с участието си в радиопредаванията и да се заема с ученето. Никак не ми се искаше, но го направих.
Когато двайсетина години по-късно отново влязох в радиостудио, се почувствах като човек, който след дълго отсъствие се прибира у дома. Никакъв стрес не изпитвах. Нито от червената лампа, нито от факта, че трябва да говоря пред микрофон. Да, вече говорех на живо, а не на запис, както в детските ми години. Ала директният контакт с аудиторията още повече ми харесваше. Така че нито за миг не съжалих, че съм напуснал телевизията. Бях си вкъщи.
Човекът, който ме покани да дойда на работа в „Хоризонт“, беше дългогодишната радиожурналистка Гита Минкова. Познавах я отдавна, защото бяхме съученици в Класическата гимназия с дъщеря ѝ Юлия. А бяхме и съседи. Един ден се засякохме с Гита на улицата. Естествено, разговорът започна с нейната реплика, че ме е гледала по телевизията и че ѝ харесвали репортажите ми. Аз пък се поинтересувах как е Юлия и тъкмо когато смятах, че сме приключили с любезностите и всеки трябва да се връща към задачите си, Гита ме попита дали не ми се работи в радиото. Търсели млади хора и тя смятала, че бих се справил отлично. Бяха минали много години от участието ми в онези предавания, но продължаваше да ми се работи там. Затова не се тутках, а веднага отговорих на Гита, че с удоволствие ще опитам. След два дни вече бях на „Драган Цанков“ 4.
В онзи момент Гита Минкова беше една от водещите на „12 плюс 3“. Предаването беше тръгнало в началото на 1989 г. и много бързо направи впечатление. До официалното идване на демокрацията оставаха още десет месеца, но в „12 плюс 3“ вече се усещаше свободолюбивият дух, който съвсем скоро щеше да излезе наяве. Водещите, репортерите, събеседниците в предаването бяха разкрепостени, нямаха нищо общо с онзи официозен говорителски модел, който властваше в медиите преди 1989 г. Разбира се, аз като дългогодишен радиофен също слушах с огромно удоволствие „12 плюс 3“. И много се зарадвах, когато Гита ми предложи да започна работа именно в това предаване. Вярно, все още репортерствах в БНТ, обаче прецених, че няма да ми е трудно да съчетавам двете занимания. Наближаваше 27 март 1993 г., т.е. Международният ден на театъра, и реших, че това би била добра тема на първия ми репортаж за „12 плюс 3“. Обичах да ходя на театър, а в студентските си години, както и по-късно, рядко пропусках премиера. Докато бях в гимназията, бях убеден, че ще стана актьор. Два пъти кандидатствах в Театралната академия. Първия път ме скъсаха на предпоследния, а втория – на последния тур. Всички ми казваха, че трябва и трети път да се явя. Със сигурност щели вече да ме приемат. Обаче аз отказах да се явявам повече. Страстта ми да ставам актьор беше отминала, а и все повече ми харесваше българската филология, която следвах. Тя не само ми позволяваше, но дори ме караше да се занимавам с нещото, което най-силно обичам – да чета книги. Затова реших, че театърът няма да ми бъде професия, а хоби.
Подходих много сериозно към първия си репортаж. Отидох в няколко театъра. Записах известни режисьори и актьори, както и изгряващи театрални звезди. Прибрах се вкъщи със записи с общо времетраене близо два часа. Единственият проблем беше, че репортажът ми не биваше в никакъв случай да надвишава пет минути. Слушах и отсявах. Пак слушах и пак отсявах. И пак, и пак, и пак... Докато стигнах до заветните пет минути. От сто и двайсет. Дори успях да включа няколко изречения с мои разсъждения за това колко е хубаво да се ходи на театър. Нищо оригинално, разбира се, обаче за първи път бях направил нещо, излъчено по БНР. Така че аз си харесах репортажа. Направих още няколко, вече на по-прозаични теми, след което Гита Минкова ми предложи да водя заедно с нея специалния великденски брой на „12 плюс 3“. Това вече беше сериозно. Не беше изминал и месец от началото на работата ми в „Хоризонт“, а вече щях да водя предаване. Веднага започнах да се подготвям. Освен че прекарах много време в Справочната редакция на БНР, наблегнах и на класиката. Припомних си различни евангелски текстове, прочетох „Животът на Исус“ на Ернест Ренан. И пишех ли, пишех. Всичко, което си мислех, че трябва да изрека в ефир. Гита ми каза, че това е все пак едно предаване, а не дипломна работа. Обаче аз до последния момент продължавах да чета и пиша. Установих, че много ми харесва подготвителният процес за предаването. Не можеше и дума да става за сравнение с телевизията. Да, там имаше картинка, която беше невероятен бонус, защото засилваше внушението. Обаче като цяло всичко ми се струваше повърхностно и елементарно.
Разделих се с БНТ и се концентрирах изцяло върху радиото. Бързо установих, че съм попаднал в „12 плюс 3“ в период на големи промени. Сменяха се хората. Повечето от създателите на предаването вече бяха напуснали. Бяха предпочели живота в чужбина или работата в откриващите се частни радиостанции. А аз бях достатъчно наивен и самонадеян, за да си помисля, че трябва да ми позволят постоянно да водя. Вярно е, че бях само на 23 и още не се бях дипломирал, но гледах на тези факти като на досадни подробности, които не би трябвало да имат нищо общо с професионалния ми път. Оказа се, че имаха. Пък и имаше доста хора, работили в „Хоризонт“ от години, които нямаха никакво намерение да позволят да ги изпревари младеж, появил се в радиото едва преди няколко месеца. Трябваше да чакам. И да правя репортажи. И понеже това хич не ми беше достатъчно, правех и други неща. Внимателно преглеждах годишнините от важни исторически събития и пишех коментари, свързани с тях. Тук интересът ми към историята, датиращ от ранните ученически години, си казваше думата. Обичах да правя коментари по повод покръстването на българите, отрязването на главата на Луи ХVI, смъртта на Сталин. Вярно, понякога ми се налагаше дълго да убеждавам водещите, че предаването им ще бъде по-хубаво, ако вместо скучен репортаж от поредната рутинна пресконференция излъчат мой коментар, свързан с годишнината от важно историческо събитие. Като цяло се съгласяваха де. Вдъхновявах се и от годишнините от рождението или смъртта на особено любими мои писатели, художници, композитори, режисьори. Още тогава смятах, че медията трябва да носи не само информация. Трябва и да образова. Разбира се, по възможно най-интересния за аудиторията начин. Без дидактика, без многословие, без интелектуалничене. Опитът от правенето на тези кратки коментарни форми ми помогна много в по-сетнешните ми радиозанимания. Но да не избързваме.
Две години правех това. Правех също и задължителните репортажи и анкети с бързащи по улиците хора. Това си беше част от задълженията на всеки новодошъл. Приемах това, естествено, но в един момент почна да ми писва. Струваше ми се, че тъпча на едно място. Наближаваше и дипломирането ми в университета. Като студент все още имах основание да разчитам на помощта на родителите ми. Но си казвах, че след официалното приключване на този безметежен период няма да е никак удобно да разчитам на родителското финансиране. Хонорарите в радиото бяха ниски, а никой от по-малките и по-големите шефове там не бързаше да ми предложи постоянна работа. Все повече се замислях дали не трябва да търся друго занимание. Макар че не ми се искаше да го правя, защото си обичах радиото. Щеше да бъде прекрасно, казвах си, ако освен удоволствие от работата си там получавах и прилично заплащане. И в един момент, когато почти се бях отчаял, че е възможно това да се случи, най-ненадейно морето се отвори пред мен. Не се чувствах като Мойсей, но бях дълбоко благодарен на висшите сили. Както и на тогавашния генерален директор, който беше подписал първия ми трудов договор. Така станах пълноправен член на „Хоризонт“, започнах редовно да водя „12 плюс 3“, както и новинарските емисии следобед. Не ми беше особено интересно да правя новини, много повече предпочитах предаванията. Обаче щеше да е нахално да предявявам претенции. Основното, което исках, беше да си работя, без да преча на никого. Обаче се оказа, че бързо съм започнал да преча. Дори без да го осъзнавам.
Книгата "Живот в радиото" от Петър Волгин, можете да закупите чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
