Напоследък често се чува, че българското кино става все по-силно. В такива моменти излизат филми като "Живи легенди", които ни връщат за малко на земята.
Няма съмнение, че в новия си опит като режисьор Ники Илиев се е опитал да почерпи вдъхновение от световни хитове в комедийния жанр. Макар че на места нещата се получават неочаквано добре, има моменти, в които филмът издиша здраво.
Първата сериозна критика към лентата е продуктовото позициониране. За съжаление, това не важи само за "Живи легенди", а за 99% от българските продукции.
Фактът, че някой е решил да подкрепи филм с някакви средства, не означава, че най-доброто решение е името му да бъде навряно в лицето на зрителите. За всеки в киносалона или пред телевизионния екран това е просто поредната причина да изгуби вяра в българското кино и телевизия.
Продуктовото позициониране е неизбежно и се прави в цял свят, но идеята е да се загатне за дадената марка по елегантен начин, а не както в родните филми, където част от екранното време спокойно може да мине за зле направена телевизионна реклама от типа "А, ми това е много лесно – ползвай услугата на...".
Лошото е, че това не е единственият проблем в "Живи легенди". Илиев е заснел наистина красив филм, който обаче изглежда прекалено полиран като визия и на моменти напомня за музикален видеоклип.
За това усещане много помага и прекомерното използване на музика в лентата – дотолкова, че започва да прави лошо впечатление. Сякаш идеята е да се запълни екранно време с мелодии вместо с диалог.
Хубавата страна на това е, че режисьорът е избрал страхотни парчета за саундтрак и няма как да му се отрече добрият усет (все пак преди време беше водещ на МелоТВМания).
Заглавното парче на "Живи легенди", дело на Орлин Павлов, чудесно улавя настроението на филма и лесно се загнездва в главата на слушащия дълго време след излизането му от киносалона.
Историята във филма е сравнително праволинейна и предсказуема, но наситена със забавни моменти, които поддържат веселия дух почти през цялото време.
Актьорската игра на някои участници в каста, за съжаление, потвърждава всеобщото мнение, че в България има само театрални артисти, които не могат да играят във филми и сериали.
На фона на цялостната картинка дори това е сравнително поносимо, а и не е като да не сме свикнали.
"Живи легенди" със сигурност няма да остане в историята на българското кино, но може да полсужи като добър опит за българските актьори и режисьори за това какво работи и какво не в родната индустрия.
