Когато кажеш някому, че отиваш да гледаш български филм на кино, често можеш да срещнеш снизходителна и подигравателна реакция. Хората са предубедени към българското кино. И не е като да нямат право...
Масовото американско кино залага на взривна ефектност и визуализация. Българското - на изострен и болезнен реализъм. Нашите се оправдават с липсата на средства, но истината е, че е до начин на мислене. Оттам нататък всичко тръгва надолу.
И гледаме младите автори и младите актьори в "новите" филми как мислят назадничаво и дъвчат едно и също - социализъм, постсоциализъм, грубоват битовизъм и всичко това пречупено през призмата на реализма. Реализъм, пресъздаден главно чрез мръсотия и мизерия - за да е по-реално, нали. Толкова реален реализъм, че накрая става направо нереално. И българската реч започва да звучи неестествено, абсурдно...
Но няма да се правя на Голямото добро утро на българското кино и култура. Казах всичко това, за да онагледя най-добре какво "Източни пиеси" не е. Реализмът си е все още тук, но е точно премерен - не е преекспониран и натрапчив. Без да е нещо гениално като замисъл или реализация, филмът се гледа леко и изобщо не дразни.
Ей това е - не дразни! Не отегчава, не се превзема, не помпозничи. Няма я самоцелната вулгарност и излишната натуралистичност. И се оказва, че това е напълно достатъчно, за да му се насладиш. Толкова просто и същевременно толкова ефективно.
"Източни пиеси" е игралният дебют на режисьора Камен Калев. Правен без много пари, но с огромно желание. Може да ти звучи като клише, но не е. Клишето е друго: да правиш филм с много пари и за много пари, но с малко ентусиазъм и идея.
Очевидно нискобюджетен и в редки моменти дори със съмнението за аматьорски. Заснет със спорно операторско майсторство и монтиран на лаптоп. Без специални декори и стайлинг, действието се развива "някъде наоколо". Част от актьорите играят себе си и никой друг, а някои дори не са професионални актьори. Това важи най-вече за централната фигура в лицето на Христо Христов, на когото обаче му личи, че си е артист по призвание.
Паралелно до него изгрява и младият Ованес Торосян, който, освен че оставя добро впечатление, в една кратка сцена загатва за бъдещото си партньорство с Анжела Недялкова ("Аве"). Някои от персонажите в лентата са култови и събирателни образи за обществото ни и направо те изпълват с кеф, въпреки че по същество са тъжни, патетични, самотни. Такъв е и животът, който "пиесите" показват: искрен и истински.
Сюжетът е опростен и минималистичен, но докосващ - точно където и както трябва, будещ съпричастност и съпреживяване. Историята се разплита под формата на нещо като подтекст, без поднасяне "наготово" и не толкова директно. "Източни пиеси" е емоционален и зареждащ, като любовта е застъпена по приятно естествен, спонтанен начин. Драмата е силна, преминаваща през кадри и музика, за да завърши извън самата лента, привнесена отвън.
Споменавайки музика, просто няма как да подминем саундтрака, чиято кулминацията е парчето на Насекомикс, можещо да бъде официален химн на... всъщност, то не става дума само за тях:
"тънки змии с пръст набождам
и се давя в кладенци
дяволите са набожни
и въртят на пръст души
(...)
инжектирай инжектирай инжектирай
инжектирай ме с любов
инжектирай инжектирай инжектирай
ми любов..."
Мисията на киното очевидно не е поучителна и нравствена, камо ли пък превъзпитателна. Краят на лентата е просто едно поредно потвърждение на това. "Източни пиеси" ще те въвлече не само с историята във филма, но и със собствената си история зад кадър. С финалните надписи се прокрадва нова "драма", гъделичкаща сетивата на зрителя и караща го да иска да задоволи своето любопитство и да сглоби цялостната картина. А тя е колкото красива, толкова и тъжна...
