Най-прекрасната история, писана някога за легендарната Атлантида – „Изгубеният континент“, – е епична фентъзи сага за последните дни на обречената земя, която съчетава елементи от мита, разказан от Платон, с по-ранния мит за всеобщия потоп и възстановяването на човешката раса.
На върха на своята мощ и слава, Атлантида няма равна на себе си. Тя е създала обширни колонии в Египет и Централна Америка, а могъщата ѝ флота патрулира из моретата. Жреците на царството насочват стихийните сили на вселената и могъщ монарх управлява от изумително красив град от дворци, пирамиди и блестящи храмове, струпани около свещена планина.
Могъщата Атлантида обаче започва да запада. Хората ѝ стават слаби и покварени, а много от тях живеят в мизерия. Бунтът е във въздуха и пророчествата за гибел отекват.
Когато се завръща след дългогодишно отсъствие в родната си земя, благородният жрец воин Девкалион е ужасèн от очевидния ѝ упадък, причинен от царуването на новата императрица. И разбира, че ако иска да спаси народа си, ще трябва да се изправи срещу нея в титаничен сблъсък, който скоро ще разтърси цялата цивилизация.
Откъс
Наследниците на Девкалион
И двамата бяхме немалко сковани в резултат на това, че спахме на открито през цялата нощ, защото дори на Гран Канария падането на росата и относителният студ на мрака не са за подценяване. В такива случаи обичам да потичам малко, за да се освежа рано сутрин. Но тук, на този неравен терен в средата на острова, нямаше дори три ярда равно място и понеже Копингър продължаваше да прави разни силови упражнения с ръбести буци лава, аз последвах неговия пример. Той често е живял без удобства, но бидейки доктор по медицина – и какво ли още не, защото изкарва някаква нова квалификация през година, – е запален по здравните теории и ги практикува като религия.
Преди два дни бе валяло и тъй като по дъното на barranca все още се стичаше малък поток, ние слязохме там, за да се измием и да изтъркаме зъбите си. На такъв вид експедиция най-големият лукс, който човек може да си представи, е четка за зъби.
– Ето – каза Копингър, когато бяхме изпразнили джобовете си, – останала ни е много малко храна и няма да e добре да я разнасяме в местен испански вестник.
– Твоята част е предимно тютюнева пепел.
– Ще стане по-лошо, ако не я изядем. Предстоят ни още много тежки катерения.
Това беше очевидно. Така че седнахме до потока на дъното на barranca и изядохме всичко, с което разполагахме. Имаше десет мили уморително ходене до fonda в Санта Бригида, където бяхме оставили багажа си, и тъй като Копингър искаше да направи още много снимки и измервания на тази конкретна група пещери, вероятно щяхме да сме доста изгладнели, преди да се нахраним пак и да вкусим отново от великолепното отлежало селско вино на собственика. Господи, ако в английските хотели там долу в Лас Палмас знаеха какви чудесни вина може да получи човек с малко дипломация в някои от планинските села, старата реколта щеше да свърши само за седмица.
Честно казано, двете мумии, които Копингър вече беше намерил, задоволяваха напълно моята малка амбиция. Козите кожи, в които бяха зашити, бяха крехки като хартия, а при всеки допир от горките стари неща се вдигаше прах като от гигантска пърхутка. Обаче не знаете какъв е Копингър. Той смяташе, че е попаднал на следи от стар университет на гуанчите, свещен колеж или нещо подобно – като онзи от другата страна на острова, – и нямаше да е доволен, докато не претърси всяка пещера в скалата. Имаше още много батерии за светкавицата, както и двадесет и осем ленти за кодака, затова каза, че е по-добре да довършим работата сега, вместо да се връщаме специално. И така, той взе лоста, а аз нарамих въжето, и започнахме да изкачваме по скалата, където предния ден слънцето ни беше пекло здраво.
Тези пещери не бяха лесни за достигане, иначе щяха да бъдат разграбени преди години. Копингър, който се прави, че знае всичко по тези въпроси, казва, че навремето гуанчите имали въжени стълби от козя кожа, които можели да изтеглят, когато са си у дома, за да държат настрана нежеланите посетители; и тъй като не ми хрумва друго обяснение, може и да е прав. Така или иначе входовете на пещерите бяха разположени горе-долу на едно ниво, на тридесет фута под върха на скалата и на петдесет фута от подножието ѝ, а испанското любопитство не стига до недостъпни за него места.
Качването на такива стълби до пещерите щеше да е трудоемко, но едно леко въже е лесно преносимо и макар че щеше да е трудно да се изкачим по него, нашият план беше да се спуснем отгоре до входа на всяка пещера, а след това да се плъзнем до подножието на скалата и да започнем ab initio със следващата.
Копингър е достатъчно куражлия и се справяше добре с височините, но няма как да се пренебрегне фактът, че е едър и почти петдесетгодишен. Така че можете да си представите колко трябва да е бил нахъсан. Разбира се, аз тръгвах пръв всеки път, влизах в отвора на пещерата и правех каквото мога, за да му помогна. Но когато трябва да се спускаш по вертикална скала като муха, само с тънък въжен шнур за опора, човекът отдолу не може да ти окаже много помощ, освен да ти пожелае късмет.
Исках да му спестя колкото се може повече и понеже първите три пещери, до които се добрах, бяха малки и празни, с вид на обикновени хранилища, го помолих да приеме, че всички са такива и да зарежем останалите. Но Копингър настоя лично да пропълзи до всяка и тъй като реши, че един от моите „хамбари“ е затвор, друг – фабрика за производство на гърнета, а трети – училищна стая за млади жреци, той, естествено, каза, че не разчита много на моята преценка и че трябва да види всичко със собствените си очи. Знаете какви са тези старателни археолози, щом въображението им заработи.
Но когато денят напредна и слънцето се издигна по-високо, на Копингър очевидно започна да му идва в повече, макар че беше много смел и настояваше да продължим по-дълго, отколкото е безопасно. Трябва да призная, че това не ми допадна. Разбирате ли, стръмнината рядко беше по-малко от осемдесет фута. Най-накрая обаче той се принуди да се откаже. Предложих веднага да отпрашим към Санта Бригида, но Копингър не пожела. Имало още три пещерни отвора, които да бъдат огледани, и ако аз нямало да го направя вместо него, той щял да се помъчи да ги достигне сам. Опита се да извърти така нещата, сякаш ми оказва голяма услуга, като предлага да снеме базиран единствено на необучения ми поглед доклад, но аз категорично отказах да го приема по този начин. Освен това бях доста уморен, бях подгизнал от пот заради жегата, главата ме болеше от яростното слънце и ръцете ми бяха разранени от въжето.
Копингър може и да бе уморен, но все пак беше ентусиазиран. Опита се да въодушеви и мен.
– Виж – каза той, – не се знае какво може да откриеш там горе и ако докопаш нещо, запомни, че то е твоя собственост. Няма да предявявам никакви претенции.
– Много любезно от твоя страна, но нямам нужда от повече мумии в чували от козя кожа.
– Уф! Това там горе не е погребална пещера. Все още ли не разпознаваш разликата в отворите? Бъди така любезен. Само защото ударихме на кухо с другите пещери не значи, че няма да се натъкнеш на добра находка за себе си в тази.
– Ах, добре – отвърнах аз, тъй като той изглеждаше непоколебим, и започнах да се препъвам в падналите отгоре камъни, а след това се покатерих по онази цепнатина в скалата, спестила ни двете мили обиколка, която трябваше да направим първия път. Изтръгвах лоста и го набутвах на някое ново място, докато се изкачвах към върха с ръце, които смъдяха при всяко ново хващане на въжето. Беше мъчително да се залюлея към отвора на пещерата, защото скалата се издаваше над него или може би хлътваше под него (със същия ефект); но някак успях, въпреки че се приземих непохватно по гръб, и дори не изпуснах въжето. Нямаше да е добре да го загубя тогава: Копингър не би могъл да ми го подхвърли отдолу.
От пръв поглед разбрах, че тази пещера има различна структура от останалите. Другите бяха предимно обикновени бърлоги, дооформени небрежно; тази беше изравнена с остри инструменти, така че всички ъгли бяха прави, а повърхностите – гладки и плоски. Стените се накланяха навътре към тавана, напомняйки ми за архитектура, която бях виждал и преди, но не можех да си спомня къде, а освен това имаше няколко помещения, свързани чрез коридори. С радост открих, че другите пещерни отвори, които Копингър искаше да разгледам, бяха просто прозорците или вратите на две от тези помещения.
Нямаше и следа от надписи или маркировки по стените, макар че ги огледах внимателно, и като изключим прилепите, мястото беше съвсем пусто. Запалих цигара и я изпуших докрай – Копингър винаги смята, че работата е претупана, ако е свършена твърде бързо, – след това отидох до входа, където беше въжето, наведох се и провикнах новините си.
Той погледна нагоре с много угрижено лице.
– Претърси ли я старателно? – изкрещя в отговор.
– Разбира се, че я претърсих. Какво мислиш, че правих през цялото това време?
– Не, недей да слизаш още. Почакай малко. Казвам, старче, да почакаш малко. Завързвам здраво фотоапарата и светкавицата за края на въжето. Бъди така добър да ги издърпаш горе и да ми направиш половин дузина фотографии.
– Ох, добре – казах аз, издърпах нещата и ги вкарах вътре. Снимките щяха да са изключително скучни и безинтересни, но това нямаше значение за Копингър. Той така ги предпочиташе. Човек трябва да внимава за ореоли от светлина при заснемането на такива тъмни интериори, но край входа на всяко помещение имаше нещо като перваз, подобен на седалка, така че закрепих апарата върху него, за да е стабилен, и щракнах светкавицата отзад и отгоре.
По този начин направих снимки на четири от кухините и след това стигнах до една, където первазът беше по-висок и по-широк. Поставих апарата на земята, закрепих го хоризонтално с парчета камък и след това седнах да презаредя светкавицата. Но в момента, в който тежестта ми се озова върху перваза, се чу рязко пукане и пропаднах около педя надолу.
Разбира се, изправих се отново доста рязко и грабнах апарата точно когато щеше да се плъзне към земята. Да си призная, бях доволен. Бях попаднал на някакъв долап на гуанчите и тъй като си бяха направили труда да го запечатат херметически с цимент, навярно вътре имаше нещо, което си струва да бъде скрито. Отначало не се виждаше нищо освен много прах и отломки, така че запалих една свещ и ги разчистих. Скоро обаче осъзнах, че вадя нещо, което не беше цимент. Чупеше се на симетрични пластове и когато го изнесох на дневна светлина, открих, че всеки пласт бе съставен от две части. Едната беше нещо лъскаво, което приличаше на талк, а върху него имаше тъмен като карамел слой от друг материал, напомнящ восък. Повърхността с цвят на карамел беше изрисувана с някакви шарки.
Понеже не претендирам, че притежавам някакви познания по тези въпроси, приех малко или много за истина онова, което Копингър ми беше разказвал за навиците и културата на гуанчите. Той например многократно ми беше втълпявал, че този древен народ не можел да пише, и помнейки това, аз не допуснах, че шарките, изрисувани по восъка, са послания на някаква остаряла писменост – нещо, което, ако бях мислил самостоятелно, вероятно щях да сторя. Все пак стигнах до заключението, че нещата си заслужават да бъдат плячкосани, и се заех да ги вадя с тока на ботуша си и с едно джобно ножче.
Листовете от талк и восък бяха малко или много залепнали един за друг и затова не се захванах да ги отделям повече. Те изпълваха плътно кухината, в която бяха съхранявани, но като разбих предната ѝ част, успях да достигна подножието им и да го срежа с ножа, докато не извадих повечето листове накуп под формата на едно твърдо парче. Беше около двадесет на петнадесет инча, но не беше толкова тежко, колкото изглеждаше, и когато направих останалите фотографии, го спуснах към Копингър на края на въжето.
Книгата „Изгубеният континент“ от Чарлз Кътклиф Хайн, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
